Той е по-скоро нисък, с дрезгав глас, тежи 63 кг, антрацитночерен, необвързан и с две дъщери. Такива мъже са може би вече рядкост на нашия континент. С остър поглед, атлет, издръжлив като африканец, усмихнат, романтичен и нежен. Godbless Njau, или Mungobariki Njau, или Годи, или Симба, е нашият водач по време на десетдневното ни сафари из петте танзанийски национални парка. Опознавах го, докато седях до него във високопроходимия ланд круизер.

Снимки Нисим Примо

Превеждах на малката ни групата и трябваше да слушам внимателно, да навляза в начина му на мислене и специфичния африкански изказ. Той шофираше, разказваше, показваше, грижеше се за нас като за „бели хора”. В Африка осъзнах реално какво означава този израз.

Докато пътувахме из саваната, през кратери на вулкани и паркове ни разказа и за себе си. Първо заяви, че е на 31, после на 32 години. Аз пък изчислих, че е на 34. През 1998-а (датите за него понякога са много съществени, друг път не) се оженил за момиче от племето си чага. Платил с една коза, обещал за по-късно и крава на нейните родители. Отворил си магазинче и започнал бизнес. Но го нападнали мародери, обрали му стоката и той останал напълно разорен. Първата му дъщеря вече се била родила, дошли родителите на жена му и си я взели обратно. Тогава установили, че тя пак е бременна и ще роди в бащината си къща, което много ги обидило.

Така нашият Годблес, или Благословен, се озовал в затвора.

Не можел да плати издръжка, нито да си доплати за жената. Там го посетили неговите родители и предложили да продадат пикапа, който му останал. С парите платили на сватовете си и Годблес останал сам, свободен и беден. Тогава станал водач в парковете на Танзания, Кения и Уганда. Живее по спартански – 100 лицеви опори сутрин и вечер, една супа на обяд. През дъждовния период посещава колеж за изучаване на живата природа. Учи английски, френски и немски. След като се върнахме, ми изпрати адреса на новия си web site – http://www.africantravels.net/, пълен с наши снимки.

Африканците са много внимателни и спазват дистанция от туристите. В Танзания туризмът и съхранението на парковете са приоритет на държавата. Децата, учениците и студентите посещават редовно Серенгети, Аруша, Нгоро-Нгоро и другите защитени територии. Изучават нравите на животните. Опознавайки се взаимно, хората, животните и растенията живеят в пълна хармония.

В Аруша – първия резерват, който посетихме, ни посрещнаха група официално облечени служители, които ни помолиха да попълним анкетни карти. Там все още живеят хора, които са притежавали земи, преди да бъде обявен резерватът. Пътуват всеки ден с раздрънкани автобуси, за да работят в града. После се връщат обратно в райската градина на съхранената природа.

После потеглихме из земите на масаите. Някои, включително нашият водач, смятат, че са ограничени, тъй като не приемат и не разбират чуждите обичаи. Но пък нека другите да се опитат да живеят в абсолютната пустош на 6-месечната суша и после под „малките” (през месец ноември до януари) и „тежките” (от март до май) проливни дъждове. Масаите имат една дума за „къща” и „жена”. Младежът работи, за да се сдобие с крава или овце. С тях плаща на родителите на момичето. Неговите връстници му помагат. После жената си строи колиба, в която мъжът я посещава по строго определен график.

Жената е много заинтересована съпругът й да има още жени

Така те организират „бома” – полукръг от колиби, в чийто център е оборът за животните. Работа на жените е да се грижат за децата, да носят вода, да приготвят храна, да отглеждат животните. Колкото са повече, толкова по-лесно. Всеки масай има голям нож или къса сабя, пръчка и понякога сандали от стари мотоциклетни или автомобилни гуми. Пръчката му служи да се предпазва от змии, да гони добитъка. Когато е ерген, може да забие пръчката си пред някоя колиба. Ако жената иска, ще го пусне вътре и той може да остане там понякога дори 7-8 нощи. Съпругът вижда пръчката и не влиза при тази жена. Очевидно си променя графикът. Един богат масай, може би на 70-75 години, имаше 25 жени. Беше му вече тежко да изпълнява съпружеските си задължения с всяка и да обикаля нощем. Сигурно разчиташе на ергените с пръчки…

На 3-4-ия ден от пътешествието ни преминахме през южната дъга. Дълъг и труден път през вулканичната лава, останала след изригването на вулкан. Масаите считат планината Ол Доинио Ленгаи (Планината на Бог) за свещена. Въпреки че са християни, ходят да се молят на планината да реши проблемите им. През 2009 г. ги предупредили за наближаващото изригване, но те въпреки това останали в подножието на планината. Много от тях пострадали от изгаряне. Навсякъде ни молеха за вода. Родителите бяха оставили децата сами да пасат добитъка. Никое не си носеше нито вода, нито храна. Бяха си като у дома сред почти безлюдната пустош.

След дълго пътуване стигнахме до реката Нгаре Серо, която оформя няколко водопада. Продължихме пеша, катерейки се, слизайки в реката и после пак по скалите. Млад масай ни помагаше. Накрая наджапахме в по-дълбока вода и видяхме малък водопад. Без много подканяне си съблякохме горните дрехи и застанахме под водопада. Изкъпахме се и в естественото джакузи на един вир. Беше невероятно изживяване. Водачите ни гледаха отстрани много деликатно. Но когато мъжът ми, въоръжен с два фотоапарата и камера, се подхлъзна и падна в бърз вир, Годблес скочи с дрехи и обувки във водата и го измъкна.

Този човек наистина беше наблюдателен, бърз и силен като големите хищни котки в саваната.

След водопада предположихме, че ни очаква безинтересно пътуване из пресъхналото дъно на езерото Натрон. Трябваше да наблюдаваме птици, по-специално розово фламинго. Пътувахме няколко километра, но езерото се бе оттеглило много заради сушата. Изведнъж джипът започна да буксува и не можехме да продължим. Нашият водач свали всичкия ни багаж, ние също слязохме. Той започна да копае, опитвайки се да стигне до здрава почва. Мъжете ни, които бяха в случая доста по-подготвени с челници и фенерчета и знаеха как да изкарат затънал в сняг автомобил, му помагаха. Дойдоха и група масайски момичета. Донесоха на два пъти отнякъде изсъхнала трева, за да подложат под гумите. Часовете минаваха, стъмни се. И тогава видяхме изсипалите се огромни звезди на Южното полукълбо, Млечния път, падащи звезди. Децата се събраха в групичка на разстояние от нас. Поканихме ги да ни попеят. Гласчетата им се извисиха с кристална чистота и съвършенство. Очевидно в училище си имаха хор, солистка и диригентка. Занизаха се песни – масайска, на суахили – танзанийска, после ние им изпяхме каквото се сетихме на български. Събрахме се заедно и те започнаха да ни учат на техните танци – пи, пи, пи, пи, пииий… Това значи „сладко”. Ние пък им показахме ринги-ринги-рае. „Чуч” им стана любимото приклякване През всичкото време нашият водач безуспешно се мъчеше да изкара колата. В езерото няма мрежа и не можеше да повика помощ.

Очакваше ни най-прекрасният хотел, този под открито небе

След безкрайно много неуспешни опити и 4 часа копаене накрая Годблес успя и подкара колата така – без посока. Ние веднага грабнахме куфарите и чантите и хукнахме натам, където според нас бяха сушата и пътят. След това преценихме, че този, който е с колата, е по-важен, и сменихме посоката, за да следваме колата и побелелия от калта Годблес. Качихме се в колата, но се сетихме за масайчетата и понечихме да им дадем пари. Отказаха ни. Годблес им бил дал. Но точно преди да потеглим, се чу силен плач, рев и мрънкане. Децата бяха наобиколили колата и силно врънкаха. Водачът ни каза, че искат да се качат при нас, но той им отказал – нямаме място за толкова деца. Ние категорично решихме да ги вземем, оставихме ги да се покатерят върху скутовете ни. Върху мен бяха три момичета – Мария, Сара и Изабела. Миришеха ми на мазнината, с която се миеха. Пътувахме дълго в абсолютна тъмнина. Годблес спомена, че пътувал с един образован масай, който през цялото време насочвал шофьора „тука, тука, много е близо” – и така два дни… След като прекосихме и една река по мост, потънал дълбоко във водата, оставихме масайчетата да продължат, а ние обърнахме, за да търсим нашия „Див лагер” – хотела, в който щяхме да спим. В саваната „мостовете” се строят ниско, водата преминава върху тях. Така че винаги трябва да преджапаш, а и животните могат да пият. Как шофьорът ни се ориентираше не е ясно. При спирането на втория хотел се оказа, че там ни чакат. Събудиха готвача и ни демонстрираха среднощно обслужване в английски аристократичен стил. Спахме в луксозни палатки, легла с комарници от бял тензух, душове и тоалетни в палатките. Всички мебели – много леки, но от дърво. На сутринта видяхме, че сме в прекрасен парк, който непрекъснато се напоява. Даже имаше басейн. Интересно, но

в Африка никой от нас не се реши да поплува в басейните

Ако някога ме попитат къде искам да живея в Танзания, ще отговоря – в дивите лагери.

Серенгети (на масайски е Siringeti) е една безкрайна шир. 14 614 кв. км равна савана, обявена за резерват през 1954 година, когато Танганика е била още колония. Танзания е обединение на Танганика и остров Занзибар. Най-напред е била част от Оманската империя, доставчик на слонова кост, после германска и английска колония. Опитали и социализма, сега протичат процеси на ранна демокрация. Много напомня за България. Установих, че имаме общи думи на български и суахили: кибрит, карамфил, чай. Сафари на суахили означава „пътуване”, симба е, разбира се, лъв. „Джамбо” и „мамбо” са поздрави. Даже една песен на Ваня Костова имаше думи на суахили. Тя пееше „Малайка, накупенде малайка”, или „ангеле, обичам те”. Суахили, официалният език, е много лесен. Пише се на латиница и се чете буквално. Най-сложен е езикът на бушмените от племената ратога и узаби. Наподобява животински звуци.

В почти четиридесетградусова жега гостувахме на бушмените – хипитата на XXI век. Племето ратога е разделено на две – едната част са ловци и живеят без какъвто и да е покрив сред храсталаците. Другите са станали ковачи. От стари метални чаркове коват върхове за стрели, гривни и други накити. Ловците седяха на земята – мъжете и жените отделно. Мъжете жадно чакаха бутилката местна бананова ракия, която водачите ни посъветваха да купим. Те пушат марихуана, а когато нямат – тютюн с лули от варовиков камък. Правителството се грижи да им се дават стари дрехи, за да не са съвсем голи, но когато ги снимахме, жените си разголиха гърдите. Считат, че така са по-красиви. Мъжете ловуват с лъкове, имат 5 вида различни върхове на стрелите – за птици, за малки животни, отровни и т. н. Жените непрекъснато нижат мъниста върху тел за накити, ходят да събират сочни корени, от които може да се утоли жаждата. Водата е на повече от 3 километра. Изворът е в изсъхналото корито на река. Представлява рядка кал, оградена с клони, за да не влизат вътре животните. Жените я пият жадно или се мият с нея. После нарамват бидоните и потеглят по дългия път към родните храсталаци… Правителството счита, че бушмените ще изчезнат с намаляването на дивите животни, но аз си мисля, че тези хора ще надживеят „цивилизацията”, която се опитва да унищожи техния свят.

Годблес за първи път пътуваше с българи. Успя да ме разпита как става сватбата у нас. Зарадва се, че булката не се купува. Какво пък – може да стане български зет.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара