8 март – най-хубавият ден за качване на Мусала

Добре, че се обадих на Венци. За качване на върхове, които са любими на много хора, съботите винаги са за предпочитане пред неделите.

По някаква случайност тази събота е и осми март – още една причина да се потопиш в едно приключение, което може да завърши всякак си, вместо да седиш в града и да се чувстваш длъжен да отговаряш на всеки, който се присети за тебе. Важното е, че ще бъдеш себе си, няма да имаш априори вини и отговорности, ще си сам или най-много  с хора, които са дошли със същата цел.

Та му благодаря на Венци, който внимателно ми обясни, че в 7.30 трябва вече да сме паркирали срещу резиденцията „Царска Бистрица“, където имало 4-5 места, освен още едно горе, на чешмата, затрупана със сняг. Всяко друго свободно пространство на територията на Боровец вече се смятало за платена зона. Венци е от Самоков, сигурно качва всяка седмица Мусала, която му е под носа, и няма как да не му се доверя. А дали ще изпълня препоръките му е друг въпрос – защото трябва да стана в 5.45 ч., на което съм способна 2-3 пъти в годината. Но друг начин няма – колкото по-рано тръгнеш, толкова снегът ще е по-твърд, освен това според прогнозите на височина 2000 м ще бъде минус един градус, а следобед този минус щеше да стигне на плюс и тогава познай какво ще се случи.

И така, след притичвания между три превозни средства в 8 часа паркирам срещу Царска Бистрица. През цялото време, докато пътувам, ми се струва, че някои шофьори се влачат, нарочно карат бавно или пък че всички бързат да заемат местата срещу резиденцията.

Решението как да се облечеш за ходене с денивелация от 1000 до 3000 м е трудно. Естествено, на слънце е хубаво да съм с къси панталонки, но кога да ги обличам и събличам? Хубаво е да не влача яке и полар, но горе ще е хладничко, не дай си, боже, да има вятър, няма да мога да си поема дъх преди въжето. И не съм фен на тежките раници, но все пак трябва да имам нещичко за ядене, вода, котки…

Първият проблем, който не успявам да разреша сутринта, е водата. След толкова подготовка и мислене какво да облека и как нещата да се случат по добрия начин, не си наливам вода от чешмата вкъщи, сякаш съм откърмена с минерална вода, а тръгвам да купувам от павилионите, отворени в седем часа сутринта. Не, няма да дам два лева за 500 мл вода. Имам психологически бариери.

И с тези психологически бариери пъхтя жадна нагоре, като си представям как реката до моста ще е пробила малка дупка в леда. Първите чинки пеят, по някакви причини не срещам никакви туристи в гората, снегът е замръзнал, направо е станал на лед, накрая слагам котки над гетите… Имам много време – достатъчно да си почина на хижата поне пет минути, преди да поема нагоре; достатъчно бавно да се катеря – все пак отивам на височина 3000 м,  и най-важното – да съм в добра форма на въжето. Но все пак гледам да поддържам добро темпо.

За начало разсъждавам по темата кислород в зимната планина – колко по-малко е кислородът в иглолистната гора, покрита със сняг, от кислорода в иглолистната гора през лятото, когато има много трева, богато подлесие и е поне 15-20 градуса. И каква ще е разликата в концентрацията на разтворения във въздуха кислород, когато изляза на открито, където ще бъде по-топло, без дървета, и има само сняг.

Да, до моста съглеждам малко водно огледало по средата на реката, но как да сляза до него? Пробвам снега – натрупал е и е ясно, че е поне половин метър. В началото обувката ми потъва до глезена, но на втората крачка левият ми крак ми внезапно хлътва до над коляното. Сякаш щраква метален капан и снегът и ледът ме хващат в него. За да го издърпам, трябва да търся твърда повърхност с десния. Няма за какво да се хвана, мостът е поне на метър от мене. Всичко се пързаля, докато се опитвам да се издърпам нагоре, едната щека хвръква далече встрани, панталонът ми се раздира от дърпането и аз очаквам всеки момент да потъна надолу и с двата крака. Не само да се намокря в ледената вода, но и да се заклещя и да почна потъвам…, защото точно на това място водата образува вир.

Не знам как успявам да стъпя на твърдо с десния крак и да се изтегля нагоре. Оглеждам панталона си – за моя изненада, не е мокър. И обувките ми не са мокри! Значи няма да се връщам обратно. Отървах кожата и този път. Търся втората щека – тя е на два-три метра под моста – нямам никакво желание да я спасявам. Ще продължа с една щека. Е, колко хора вървят с една щека, пък и аз самата до преди три години въобще не ползвах щеки…

Нито един човек до горното мостче, където слънцето е заляло цялата долина, има малки облачета като от перца, всичко блести и грее. Реката над гората даже ромоли, защото слънцето здраво я напича.

Ето ги и Маркуджиците. Скиорите са сравнително малко. Вече е десет часа, очевидно съм изгубила поне четвърт час, докато се разправям с реката и да дойда на себе си. Сега се сещам къде са другите туристи. Да, няма ги, защото са тръгнали с лифта. Ще  слязат свежи и бодри от лифта и ще се катерят усмихнати нагоре. Е, и аз ще се усмихвам!

Подминава ме един доста гол мъж, с леки обувки и много мъничка раничка. Тогава подхващам темата – важно ли е да се качваш със зимни обувки, които тежат по 600 грама всяка и котки по 300 грама? Тоест, да носиш на краката си по един килограм. Да – краката ти ще са топли и сухи. Да, няма да се пързаляш, и ще можеш да вървиш и без котки, ако желаеш.

Но все пак – не е ли по-добре да тичаш нагоре „гол и бос“, вместо да се влачиш с тези окови. Тука има две решения – някои хора предпочитат да се качват бързо, макар мокри, гладни или жадни. Те са калени и са работили дълго, докато постигнат това състояние. Втората група предпочитат да изглеждат добре – със скъпи зимни обувки, гети, котки, раници, храна и прочие. Те са сигурни, че ще стигнат накъдето са тръгнали за времето, което са си определили. Има и трета група хора, които избират компромисен вариант. Те са с леки обувки, които текат, могат с котки и без котки, винаги са с леки раници. И  аз май довчера принадлежах към тях! А днес – точно си купих истински зимни обувки и вече предпочитам да тичам нагоре с маратонки и с къси панталонки!

Разстоянието до хижа „Мусала“ изминавам за рекордните 45 минути, защото скиорите са лъснали директен път, който няма нищо общо с пътеката през лятото, с хвойните, камъните, водите, рекичките и всички неща, които трябва да заобикаляш или прескачаш, за да стигнеш до хижата. 10.30 ч. – първата снимка от хижата. Оставям в една торба резервната тениска, второто шише с вода, единия сандвич и потеглям с бойка стъпка.

Започвам втората част от маршрута към върха. Снегът е твърд, няма лед, никъде не се затъва, има пътека. Както Венци каза – даже няма нужда от гети. Туристите са по двойки, по тройки, даже има една група. Лифтаджии.

Върхът не се вижда, но аз мисля само за пътеката и за въжето. Някои хора не спират да говорят, други спират да си почиват. Тук-там са минали моторни шейни, дори върху покритите със сняг езера. Вървенето е спорно, защото пътеката е директна, почти без завои. В главата ми почва да се върти стихотворението, което написах преди близо двайсет години, когато се качвахме по подобен сняг и всичко беше лесно и просто. Двайсет години минаха, аз съм пак тука и пак имам късмет с твърд сняг:

Вървя като Христос към Мусала,

не по морето, а върху снега,

и не затъвам, ами си вървя,

ако поискам, и ще полетя,

не съм Исус, но мога чудеса –

повярвах ти,

че е лъжа смъртта…

Ето и заслонът „Еверест“ – синята му шапчица изскача ненадейно в снега. Тука трябва да реша дали мога да извадя още нещо от раницата си. В тъмното предверие свалям клина и мократа тениска. В това време отвътре се подава мъж и като вижда, че се преобличам, се скрива,  а аз му викам, няма проблем, минавайте. Да, ама ние сме много, казва той и си прибира главата. Мушвам дрехите в една торба и я оставям на закачалката. Нямам шал, както друг път, но вземам якето си.

След малко от заслона се изнизват цяла група мъже, които започват да се готвят за качването по въжето, слагат котки, шапки, дъвчат нещо. Малко им завиждам, защото все си мисля, че ако си в група, много по-лесно се справяш с разни препятствия, може би защото стресът е по-малко или защото има позитивна синергия. Във всеки случай съм сигурна, че ако бях с група, щях да изкача Килиманджаро, а не позорно да повръщам на 500 метра от върха.

Качването по въжето

Минаването на ръбчето е притеснителното нещо за Мальовица през зимата. А за Мусала – минаването по въжето. Всъщност това са две метални въжета, едно под друго, по които се държиш, докато се катериш по ръба между двата циркуса. Номерът е да не гледаш встрани, нагоре или надолу. Трябва да гледаш само в краката си и къде да хванеш въжето, защото то ограничава движението ти – не можеш да шаваш много наляво или надясно (не че има къде толкова да се шава!). Ръкавиците са важни, котките – също, но някои смелчаци се качват и без котки. По повод на групите – да, имаш чувство за сигурност, но тя е измамна, защото ако се подхлъзнеш, никой не може да ти помогне. Два пъти се оглеждам за помощ, това са три момчета, които се съгласяват да ми държат щеката, докато се хващам с ръце за камънаците нагоре. Камъни, сняг, лед. И пропасти.

Най-сетне съм на заветния връх. Два часа от хижата до тук. Страшно много време! Само въжето сигурно е отнело половин час.. Как така се получава, че винаги с последни сили стигам до някое място? Значи, маршрутът е точно по моите сили, и ако успявам да се качвам дотук, с годините силите ми не са намалели?

Както винаги, търся място не само за сядане, но и за лягане. По средата между метеорологичната станция и станцията на БАН снегът се е стопил и жълтее суха, изпосталяла тревица. Първо изяждам сандвича със сланинка и сирене. После лягам върху якето. Трябва да съм спала около половин час. Събуждат ме група французи, които са нападнали същата тревичка. Сядам да разгледам панорамата. Няма как да се опише, може само да се покаже на снимка. Правя малко видео.

Зад снежна Рила се протяга втора планинска верига – Пирин. Виждат се пистите на Тодорка и пирамидата на Вихрен. После пак гледам планината отдясно наляво и не мога да се наситя на величието й. Най-вляво е циркусът с изворите на река Марица и Маричините езера. Оттам съм слизала през лятото преди много-много години – по чудна пътека, потънала в цветя – все едно си в рая на земята.

Хапвам и една халвичка, която ме подклажда с мазнинка и захари и когато ми става студено с тънкия панталон, якенцето и поларчето, се сбогувам с върховете и отново се хващам за въжето.

Сега вече човек може да си позволи да направи снимки. Не че слизането по въжето е по-малко опасно, но поне е по-бързо. И кислородът ти е повече. На запад в далечината се вижда куполчето на Витоша. Леденото езеро пред заслона е като едно малко квадратче, а, ето откъде се провират  скиорите, които са качили ските си до Мусала.

Най-сетне въжето свършва, мога да дишам спокойно, прибирам нещата си от заслона, междувременно забравям единствената си щека, но десетина минути по-късно се сещам и се връщам обратно. Сега настъпва последната част от приключението, която може да мине и по-лежерно.

Навсякъде следи от моторни шейни и от скиори. Разминавам се с нова група, която носи ските на гръб. Колко енергия има сред тези хора, които бягат от сивотата и празнотата и не се питат защо са тука. Които се целят в най-високите върхове, в най-чистите усещания, в най-първичните преживявания.

В 15.30 съм вече на хижата. Детенцето, което миналата година спеше в люлка до камината, е пораснало с още три часа. Вече е в рокличка и щъка самостоятелно. На пейката отвън пия чаша топъл чай и дремя. Как да бързаш да се прибираш, когато слънцето облива щедро всичко наоколо и небето е толкова синьо. Лято ли е, или зима? Иде ти да се съблечеш гол и да се разтопиш от удоволствие.

Слизането надолу е като ленива река, която има време да огледа себе си и света около нея, нещо, невъзможно при качването. Снегът вече е разкашкан, затъваш, подхлъзваш се, слънцето напича, благославям отново Венци, че тръгнах рано сутринта, защото хората, които срещам сега, ще употребят два пъти повече усилия от мене и може и да не успеят да стигнат целта си. Гледам върховете наоколо и не мога да се наситя – сама в тази снежна, ослепителна красота. Какво ли ще си спомня момиченцето от своето детство? Сигурно винаги пред очите му ще бъдат тези върхове. Ако човек живее тука, ще се сравнява по върховете, ако живее в низината – по реките, ако живее в долината – по горите. Ако живее в града, ще се изгуби в зоопарка, който все повече се превръща в зверилник. Тичане, догонване, пресмятане, оценяване, недооценяване, осъждане, одобрение – как може без това в зимната планина, където всичко е само сняг, небе и слънце? И върхове.

Последните скиори правят последни кръгчета…

Наближавам гората, която вече е в сянка и стигам моста, където изпуснах щеката си. Поглеждам под него – няма я. Локвичката е станала по-голяма, сигурно нещо е повлякло щеката. Правя една крачка към мястото, където хлътнах, но уплашена от мисълта, че може пак да затъна, веднага се връщам назад. Няма я, ще си купя нова. И в този момент виждам моята щека стои и ме чака до перилото на моста. Някой я е извадил и я е оставил да ме чака. Чудеса.

В гората ледът е много, защото скиорите и сноубордистите са изгладили и втвърдили снега. Но успявам да снимам последните върхове, огрени от залязващото слънце. Да тръгна по изгрев и да се върна преди залез – какво щастие! Така бавно слизам до колата, която ме чака срещу резиденцията и пускам Джими Хендрикс с неговата Purple Haze.

На 8 март – най-хубавият ден за качване на зимна Мусала.