Вече шести месец, откакто излезе албумът на Миленита – GATO, не спирам да го подарявам. Който и да е имал рожден ден или друг повод за празник, получава и едни черни котараци от мен. Ако не беше едно пътуване в провинцията, по време на което установихме, че си го пускаме втори път, а после трети и четвърти на връщане, нямаше да съм толкова смела и упорита в подаряването му, независимо че на представянето в Sofia Live Club беше такъв фурор, че сред чакащата за места тълпа отвън се чуваха реплики: „И това е заради една жена, която твърди, че пее само за собствено удоволствие?”…
В моите спомени за Миленита тя винаги ще е откритие на списание „Егоист” точно от периода на неговия вододел. Едно напълно неизвестно на широката публика младо момиче с немско излъчване беше корица на последния брой, чийто главен редактор беше Ивайло Нойзи Цветков. Като ново откритие на българската музика я представи Богдан Русев. През следващите 8-9 години тя завоюва и други медийни сфери – освен че сама пише текстовете за песните си, композира ги, записва ги, смесва ги и ги аранжира, се оказа, че има усет и за духа на медиите. Създаде концепцията на изданието „Далече” – притурка към сп. „Мениджър”. За съжаление този нейн чудесен проект не устоя на икономическата криза, когато всички списания се принудиха да свият притурките си до 3-4-5 странички в основното издание. Но така или иначе, „Далече” имаше свой почерк и дух, много различен от всички други туристически издания. Тогава се запознахме и на живо. Определено мога да кажа, че беше от редакторите, с които съм работила най-леко. Знаеше точно какво иска и защо го иска, с няколко думи се разбирахме става ли, не става ли – мечта за всеки външен автор. Междувременно създаде семейство, стана и майка на две деца (Ясен на 5 г. и Калина на 3 г.), премина през някои неудобства на съвременното семейство и се раздели с баща им. А сега българското кино и Милена Николова, както е истинското й име, взаимно се откриха във филма „Лора от сутрин до вечер”.
Последния път, когато се срещнахме случайно на улицата, й казах колко много се радвам на всичко, което прави в момента… а тя ми отговори: „Благодаря ти, но честно да ти кажа, вече имам чувството, че Милена и Миленита са две напълно отделни жени, със съвсем различен живот”. Мога да го разбера. Донякъде. Аз също не покривам представите на хората, които ме познават само от текстовете ми, но мисля, че не става въпрос за това. Винаги когато срещна случайно Милена в махалата, тя е с едното или с двете деца и те просто не й дават шанс да спре и да си поприказва. Изискват нейното внимание изцяло, дори когато са в количка. Подозирам, че го изискват двойно повече, когато са заедно – у дома, или както ще разберете след малко, по пътищата на България. При това положение, дори аз не разбирам кога намира време да пее, да репетира, да записва, да се снима в киното… да прави всички онези неща, заради които публиката спонтанно я обиква. И да изглежда толкова неподправено свежа и секси не само когато е на сцената, а дори когато е по дънки, тишърт и кецове, винаги с голяма, препасана като амазонски лък чанта, както най-често може да бъде срещната не само на улицата, но и на вечерно парти.
Дънки, фланелка и кецове – това е личният стил и на Милена, и на Миленита.
Дори Лора не успява да избяга от него. Защото сега образът й се допълни и с филмовата героиня от филма на Димитър Коцев-Шошо. В официалния сайт на филма също става ясно, че е трудно да разграничат образа й: „Не е ясно къде свършва Миленита и къде започва Милена Николова, която неусетно преминава в Лора”.
На фона на всички български (и не само) филми, които правят драма от всеки герой, изпаднал в депресия от една грешна дума в детството или от любовна рана, твоята Лора е образ на „no drama”-та, независимо че дори пада от втория етаж и нищо й няма. Харесва ли ти нравът на тази героиня? Милена и Миленита имат ли нещо общо с нея? И съответно Лора въздейства ли на някоя от двете ти същности?
Много харесвам образа на Лора. Преди години даже по доста неща си приличахме. Сега бих казала, че по-скоро се различаваме. Например по това, че преди аз изобщо да се усетя, че корабът потъва, Лора вече е отворила първата бутилка с ром в спасителната лодка заедно с всичките си приятели. Доста бързо се ориентира в обстановката, освен това нейното „не” е доста по-ясно и категорично от моето. Когато се опитвам да я сравня с някого, когото познавам в живота, мисля, че нямам точно такава приятелка. Всички подобни образи, които изникват в ума ми, са на мъже.
Имаш ли твой личен вътрешен конфликт между drama queen и no drama queen?
Май не. С годините вече нямам проблем да се държа като жена. Да плача, да се разнежвам, да искам помощ. Не е нужно да се правиш на нещо, което не си – просто кажи истината. Чувството за вина, че много драматизираме или че сме сантиментални, май ни е наложено от някакви мачо-образи, които дори не могат да се отпуснат и да се порадват на живота – толкова са заети да са „куул”. Слава богу, те взеха да поизчезват. Не знам дали мъжете са се променили, или просто аз вече общувам с по-чувствителни, емпатични и емоционални мъже и избягвам мачовците.
0 Коментара