Магистрално за екстремалите

Ива Петрони

Познавам тези мъже. Екстремалите. Израснах с тях по спортни лагери. Състезавах се с тях. Страдах от неуспехите им и се възхищавах на победите им. Знам какво е адреналинът да бучи в ушите ти. Знам какво е да си победител. Знам как може да боли. Сигурно имаме еднакви травми на коленете. И списъци с еднакви телефони на магазини за специализирана екипировка. Вероятно затова ме влече все към тях.

Мога да ги разпозная даже ако са облечени с черни костюми и се правят на отговорни фактори. По онзи отблясък на лудост в очите им. По тена, който трудно се добива в солариуми. И по леката арогантност към всички, които не са прекарали последния уикенд, висейки на въже върху 60-метрова пропаст примерно.

Защото в света на мъжкарите може да гледаш телевизия цяла неделя само ако си си счупил крака. По-редно е да се спускаш по реки, да катериш скали, да се гмуркаш или да се завираш по лавините. Ако не е така, стават раздразнителни. Все едно някой им е виновен за нещо и времето е пропиляно. Колкото по-откачено е нещо, толкова по им се иска. Не че винаги успяват да опитат, но не им излиза от главите. Защото са пристрастени. Към адреналина.

Не казвам, че са велики, нито че са нещо по-специално или особено. Те са като останалите, с всичките им пороци и недостатъци. Някои просто обичат тръпката, други – приключението, трети са авантюристи, а има едни напълно пристрастени. Има добри, лоши, бедни, богати, скромни (по-рядко), умни и глупави. Някои не мирясват, докато не разкажат на всички как са летели с парапланер в неделя. Други чакат да се изговорят масата куп глупости за това кой е по-велик и ей така, между другото казват: „А ние миналата година, като се качвахме с един приятел на един петхилядник в Кавказ…”

Има готови на всичко, за да видят възхищение в очите на околните. На други, напълно „отлепили”, изобщо не им пука какво мислят околните. Защото не им били забавни.

Понякога екстремалите са така погълнати да бъдат на ръба на бръснача, че не им остана време да живеят нормално. На такива жените изобщо не им се явяват – в техния свят на силни усещания любовта и сексът са сместени в едно ъгълче. Не че имат нещо против тях, но може и така да живеят, защото са си самодостатъчни. Като ги гледаш натъпкани с тестостерони до ушите, но погълнати от поредната полуда, няма как да не си кажеш: „Леле, какво разхищение на качествен материал.” Друг път са като хищници – за тях сексът е сега, веднага и на място, в пролуката между две щуротии.

Вярно, рано или късно повечето кротват. Тогава стават семеен тип екстремали – от тия, дето помагат за смяната на памперсите между два тура по скалите. Ако щете, вярвайте, отдават се на семейството със същата страст. Но никога не забравят другата. Тя измамно дреме, без никаква причина се събужда отново и ги завладява безапелационно. Рано или късно жените им се научават да не се състезават с нея. Няма смисъл, мъжете им пак са си техни, само че с повече лично пространство, изпълнено с пот, умора и пристрастяване. Стига, разбира се, да не са от напълно зависимите. Тогава не мога да ги мисля.

Общото е, че всички са с концепцията „да се живее на max”. Не знам защо го правят – за да се доказват на другите или да се доказват на себе си. Но и в двата случая са склонни да рискуват повече от обичайното. Всеки си има различна степен на лудост. Всеки сам определя докъде може да стигне и колко силна да е тръпката. Може би в това е чарът на цялата работа – да решиш докъде можеш да ги следваш и откъде да ги оставиш да си чупят главите сами.

Познавам тези мъже. Екстремалите. Знам какво е да си победител и как се губи. Знам къде ги стискат обувките и докъде стига егоцентризмът им. Свиква се. Понякога се чудя дали съм правила повечето глупости с тях или заради тях. Заради онзи блясък на лудост в очите. Сигурното е, че заради тях светът е по-малко скучен.

P.S.: Само някой да не остане с впечатление, че сред екстремалите няма жени. Има, и то какви. Такива, че половината мъже може само да им дишат прахта. Обаче те си заслужават отделен разказ.