Люба, какво е да си лидер в лидера?
Ами много е приятно.
Смееш се – да не би да го казваш в кавички?
Не, наистина е приятно усещането за успех. Всеки ден е много динамичен и в същото време трябва винаги да си в час, да реагираш адекватно. Работата в новините е възможно най-екипната. Тук са събрани хора от много професии, с различни характери – както се знае, журналистите са хора чепати, с мнение, творци. Не може всеки да стане добър журналист, а добрите журналисти имат силни характери. И да създадеш екип от силни характери е много трудно, но ни споява това, че правим нещо, което ценим и другите ценят. Не сме сами – цялата програма, цялата телевизия я води желанието за успех, продиктувано от това, което очаква зрителят от нас. А често се случва зрителят да не очаква нещо, но ние да го изненадаме приятно.
Ти си от първия ден в bTV – телевизията, която стана лидер на тв пазара, а нейните новини се превърнаха в информационен лидер. Много от хората в най-първия мениджърски екип на bTV се смениха за тия 10 години, но не и ти. Как се постига това?
И аз не знам как се постига. Много неща се искат – и концентрация да произведеш стойностен продукт, и старание да не допускаш грешки, пък на всичко отгоре това да става с положителни емоции, с усещане за приятелство в отбора, с единомислие. Емоцията никак не е за пренебрегване – може би тя не бива да е водеща, но трябва да има настроение, стремеж към генериране на позитивни емоции. Всеки, който идва да работи с нас, трябва да се чувства добре приет – като в семейство, да има своето място, да е мотивиран, да е признат трудът му, мнението му.
А собствената си устойчивост как си обясняваш?
Ами майка ми ме е родила такава – тя да го обясни. Не знам дали съм устойчива, но гледам да не прибързвам, да не реагирам веднага, да не се водя по негативната енергия, която в нашата професия е в изобилие. Гледам да не реагирам веднага на лошата вест или на неблагоприятното стечение на обстоятелствата, винаги мисля как това може да се „изменажира”. Какво може да се направи, за да се преодолее някаква неприятност, да се разреши някакъв проблем.
Превръщаш дефекта в ефект?
Да, нещо неприятно може да се е случило, но вместо да се отдадеш на хленчене – защо се случи това и защо точно на мен – да го приемаш просто като поредната задача за решаване.
И кога започна да гледаш на нещата по-философски? Кога амбицията отстъпи на приемането?
От самото начало – днес не съм по-различна от преди. Е, не мога да кажа, че не се ядосвам понякога, но гледам да не се поддавам на гнева. Когато си емоционален човек като мен, няма как да не се ядосваш. Но каквото и да ти се случва, винаги има алтернатива. И винаги трябва да се види коя е добрата алтернатива. Натам да се насочи енергията и мисленето, а не за тръшкане.
При такива кръгли годишнини хората обикновено си правят равносметка. Твоята каква е – за какво би се самопоздравила?
Моята професионална гордост се нарича правилна преценка на хората. В новините човек не работи сам, нужни са качествени хора. И за добрите резултати през тия 10 години вероятно много е помогнал фактът, че съм успяла да видя и оценя силните страни на повечето хора, успяла съм в селекцията. Защото хората правят всичко.
Кога ти беше най-трудно при градежа на bTV новините?
В самото начало, когато тръгвахме, беше много трудно, защото имахме ангажименти по договор за старта, изисквания от тогавашното НСРТ, а в същото време не бяхме достатъчно „сработени” с техниката.
Следващото по трудност време беше около атентатите в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. В оня момент новините имаха огромно значение, защото светът беше изправен пред най-голямата опасност в нашето съвремие. И всички бяхме залепени за телевизорите, понеже не се знаеше дали това не е началото на третия световен конфликт за века. Това беше и за нас в bTV новините най-усилното време и всички бяхме напълно всеотдайни. Не защото трябваше да сме първи, а защото носехме отговорност пред зрителя да задоволим неговата особено напрегната за момента потребност от информация. Това ни беше работата и съзнавахме, че трябва да я свършим по възможно най-добрия начин. Оттогава според мен тръгна рязкото отличаване на bTV новините и превръщането им в образец, във вид институция. После започнаха да ни копират, но когато си лидер, винаги те копират – това не е лошо. Всъщност самият 11 септември ме завари в САЩ, но след като се върнах оттам, близо две денонощия, помня, не бях се прибирала вкъщи. Правехме извънредни емисии, директен превод в ефир на американските канали, търсехме непрекъснато различни разкази, детайли, нюанси – защото по това се отличават новините.
А какво ти се случи в самата Америка, където 11 септември те завари?
Тъкмо бях пристигнала за участие в журналистически конгрес в Тенеси, когато рухнаха кулите-близнаци. Малко след прекачването ми в Нюарк от същото това летище са излетели два от самолетите, разбили се в двете кули на Световния търговски център. Ние тогава се чудехме защо аерогарата е блокирана и няма нито излитания, нито кацания – нашият полет към Нашвил се забави с часове. Едва после стана ясно, че терористите нарочно са запалили някакъв стар хангар, за да отклонят вниманието от двата самолета.
Помня, че заради часовата разлика тогава така и не успях да заспя, гледах телевизия в хотела и изведнъж водещите започнаха да крещят, после вече нямаше излъчване от студиото, а само директна картина от камерите в Манхатън. В този момент се обадиха от редакцията, никога няма да забравя това изречение: „Люба, жива ли си? Предавай.”
Бях се запътила с автобус към Ню Йорк, бяхме организирали снимки с българите, работещи в кулите, които за щастие бяха живи и здрави. Но за голямо мое съжаление, тогавашният директор на bTV Албърт Парсънс ми разпореди да се върна в София с първия възможен полет, което и направих. Но все пак това си беше уникален журналистически шанс.
А какво беше началото на bTV новините?
О, беше ужасно. Имаше програмно изискване да тръгнем не по-късно от 18 ноември с новини, а ние започнахме от истинска нула – до последно се купуваше техника, копаеше се в нюзрума и в студиата за прокарване на кабели. На 18 ноември техниката ни не беше доокомплектована. Днес е смешно, като го разказвам, но тогава не ми беше до смях, а до плач – имах чувството, че съм завързана за камионетка на релса и тази релса завършва в стена, а аз викам за помощ като в кошмар, но никой не ме отвързва… Американските ни преподаватели ни бяха предупредили, че няма телевизия, която да стартира с новинарска емисия на живо. Настоявах да запишем първата емисия, но тогавашното ръководство реши да излъчваме на живо. И емисията беше пълна с абсурдни технически грешки – сигурна съм, че зрителите са се забавлявали доста за наша сметка, но нека приемем, че е било за кадем. В новинарското ни студио, например, гост беше Симеон Сакскобургготски, затова пък надписът под него гласеше: Фидел Кастро. Помня как в апаратната Вики Бехар, която като изпълнителен продуцент седеше на пулта, питаше Росина Тушева, много опитен асистент-режисьор: „Какъв е следващият обект?” и Росина отговаря: „Нямам идея, не знам, като натисна това копче, какво ще излезе”. И Вики ме поглежда безпомощно, но подкрепа от мен не среща – само същото черно отчаяние… Имам оттогава една снимка, в която, ако се вгледаш внимателно, ще видиш една издайническа сълза на бузата ми. Дълги години тази емисия беше табу – никой от нас не искаше да я гледа. И сега, като се каже 18 ноември, стомахът ми става на топка. А на следвашия ден тогава един вестник беше излязъл със заглавие от сорта: Люба Ризова започна bTV новините с много ентусиазъм, но ще остане в историята със своя фалстарт.
Как мотивираш хората си? Кой е най-силният стимул в нашата професия според теб?
Адекватната оценка. Новинарите може да бъдат критикувани или одобрявани, но трябва да знаят, че има някой, който следи работата им. Журналистите се мотивират с признание за това, което са свършили – и слава богу, bTV дава тази възможност. Тази телевизия дава голяма сцена, като сама си е извоювала тази голяма сцена.
А откъде дойде мотото на bTV новините „Всички гледни точки”? Понеже истината не е една и всеки има своята истина?
Всъщност истината е една, но има много очи – и гледаш към нея от различен ракурс. Тъкмо това ни води – максимално да се видят нещата в своята цялост от различни ъгли.
Работата ни е възможност да изложим различни виждания. Ние с моите колеги не се вживяваме нито като съдии, нито като нечии адвокати, нито като някакви нравоучители. Ние сме всъщност сцената и наше задължение е да осветяваме всичко важно и интересно за зрителите.
А как опазваш себе си и хората си от изкушенията на манипулацията? Знаеш, че от това как ще подредиш една емисия, кои ще са акцентите в нея, коя новина ще претупаш и коя ще разработиш подробно, зависи малко или много какво ще си помисли зрителят.
Ами не съм изкушена, защото съм абсолютно убедена, че всяка манипулация е обречена на провал, понеже обществото ни е плуралистично – толкова много източници на информация и на коментари има, всякакви форуми, сайтове, социални мрежи, вестници, радиа… А голямата сцена е и най-чувствителна към опитите за манипулация, защото в нея са вперени повече погледи. Ако си малка медия, може и да не те хванат в лъжа, но ако един милион те гледат, е съвсем различно. Ако подценяваш зрителя – точно както, ако подценяваш избирателя в политиката – той усеща това подценяване и те наказва.
Журналистите сме между чука и наковалнята и често ни корят за какво ли не. Кой е упрекът, от които най-много те боли, понеже го смяташ за несправедлив?
Не ме боли от никой упрек, защото хората имат право да изискват и да ни упрекват. Ние съвсем не сме съвършени. Нормално е да има обобщения, но го приемам като част от естественото противостоене.
От какво се пазиш в сложния танц „медии-власт”?
Може отговорът ми да прозвучи странно на някои хора, но се пазя да имам лични познанства с политици. Всякакви други познанства може да имам, но не и с политици или с едри фигури от бизнеса. Защото винаги, когато имаш лични отношения с такива хора, си уязвим. Това, признавам, е вид ограничение, но аз сама си го налагам, за да не влизам в двусмислено взаимодействие с „герои от новините” и после да изпитвам някакво чувство за вина, ако някой мой приятел е засегнат в нашите емисии. Пък то никой не е застрахован от това – в живота всичко може да се случи и, не дай Боже, човек сам да попадне в новините си. Ето защо моите контакти с институциите и с политиците са на много официална основа. Ние, журналистите, трябва малко повече да изучаваме западните практики. Наскоро например уволниха една журналистка от СNN, защото беше изразила в Туитър съчувствието си към смъртта на водач на терористична организация.
Подобно нещо се случи и с доайенката сред кореспондентите в Белия дом – Хелън Томас, отразявала дейността на 10 щатски президенти. Принудиха я да се оттегли заради неин антиеврейски коментар, малко след като честваха със суперпочести 89-ата й годишнина…
Ами да, днес у нас някои имат много интересни разбирания за свободата на словото, които нямат нищо общо с професионалния кодекс на CNN или на други големи западни медии, например. Там като журналист не можеш да изразяваш – дори на собствена територия, в личното си пространство – мнение, съмнително в етичен аспект.
Още повече ти се разшириха отговорностите, след като вече ръководиш новините и актуалните предавания в цялата група bTV Media Group. Как пазиш личната си територия, защото работата, знаеш, може да те застига и затиска, докъдето я пуснеш?
В журналистическата работа нямаш работно време. Особено когато следиш новини и отговаряш за тях. Но спасението е в делегирането на правомощия на други хора. А пък за това се иска, повтарям, точна преценка за хората.
Делегирането на правомощия си има и обратна страна: ти се доверяваш някому, че е способен да взима решения, но и той трябва да има доверие в теб – че водиш в правилната посока…
Винаги обяснявам на колегите да не ме преживяват като някакъв началник. Просто всички сме журналисти, една работа трябва да се организира. Изборът как – в този конкретен случай – е паднал върху мен. Но ние постоянно се събираме на брейнсторминги, защото за мен е важно да знам какво хората мислят и те да се чувстват свободни да участват във взимането на решения и в раждането на идеи. Защото светът се ръководи от идеи. Не съм йерархичен човек, нямам подчинени, а партньори. Ние сме колеги, приятели дори.
Не понасям фразата „Не сме се събрали да се обичаме, а да работим”. Не е вярно това – ако искаме резултат, трябва да се обичаме.
Нито едно нещо не става сполучливо, ако не вложиш душата си в него. А влагаш душата си тогава, когато обичаш, при това истински. Обичта е тясно свързана с резултата от една работа. Не си художник – сам да си нарисуваш картината, а зависиш от взаимоотношенията вътре в един отбор.
Липсва ли ти самостоятелната изява?
Да, много ми липсва, но и в американските телевизии не е прието един човек да бъде хем ръководител или главен редактор, хем да има предаване. Защото ти дори без да искаш, дърпаш към своето предаване и се получава конфликт на интереси.
Къде в личния си живот настаняваш креативността?
Обичам да пътувам – това ме зарежда. Различната среда в друга държава носи друга енергия. Затова и държа хората ми да пътуват – това е важен двигател в нашата професия.
Кое е най-важното, което ти се случи извън bTV новините за тези 10 години?
Моят син, който сега следва в Англия. Надявам се да е здрав и да умее да е щастлив. Защото щастието е въпрос на умение.
0 Коментара