Отдавна съм го установил – със или без душата си, аз съм едно добро момче. Иначе съм от лошите. Не чак толкова зле (с изключение на усмивката) изглеждащ брюнет, не нисък и с кафяви очи. Жените ме харесват… Аз тях – също, също.
Харесвам в тях това, че им отива, дори когато казват „не”. Те (казвали са ми) харесват в мен онова, че винаги си говоря с тях на „ти”.
И така, аз не мога да се оплача от присъствието им. Дори все по-често то е за дълго.
Аз съм поет, знаете, и това да бъдеш поет, е чудесно, опитайте някой път. Тогава, ако не си педал, трудно е да станеш, ако не си, можеш да вършиш работа всякак, и ако искаш да пишеш истината – винаги ще ти се получава и ще звучи вълнуващо, дори когато ти хрумне:
никой не ми е виновен,
че си падам само и
единствено по курви –
те само са истински….
Както и да е… Аз се събирам с тях, живея с тях, късам с тях. Това е толкова нормално. Ненормалното е онова, че винаги, когато имам продължително гадже – аз имам две гаджета. Как става така, ли? Много лесно, всяка от тях е като нас – има майка. А това, че имат майки е великолепно, поне не произлизат от яйца като повечето змии.
И сега след този малко или много грозен преамбюл, вече да започнем на чисто! Ето:
С последната се запознах днес, 27 март, световния ден на театъра, но преди пет години… И преди, и сега – е чудесно! Но има един проблем, винаги има проблем. Майка й. Уж минавам за умен, а не мога да установя откъде тая коза (майката) черпи неизчерпаемите си гигадози самочувствие.
Да, знам, че е герой. Да, знам, че е родила цели 3 деца, да родиш 3 деца е 3 пъти по-яко от всичко, дори и от това да напишеш най-якото стихотворение. Но ебаси, ти вече си се доказал, остави децата си да живеят собствения си живот. Аз като направя някоя поема, не й диктувам кой да я чете, нали така?
И така, аз обичам любовницата си, тичам след капризите на майка й. Правя всичко, дори вече сме стигнали дотам в отношенията си, че тя не формулира молбите си с „моля”, а с „искам”. Дори не се ядосвам. И само се чудя докъде ще стигне. Не се притеснявам – човек е голям не докъдето се простират мечтите му, а дотам, докъдето се простира лентата на търпението му, тя фактически е безкрайна, безкрайна…
Приятели и съседи, нужно ли е да споменавам, че каквото и да извърша за майката, аз никога по нейно мнение не съм добър за дъщеря й? Но защо се оплаквам, аз съм мъж, това е къде-къде по-лесно в България. Съвременните български мъже, извън мен, се превръщат в жени. Те не могат без своята мама. А аз моята само си я обичам и уважавам. Да, много е интересно. Още по-интересно става, когато късам. Винаги го правя по две. Чудесно е!
0 Коментара