“Успял да й представи задълженията, които тя тачела, като празен брътвеж по вероучение, създаден за забавление на децата, половото общуване като най-безразличен акт, съпружеската вярност като задължителна условност, чиято моралност важи само за общественото мнение, спокойствието на съпруга като единствено правило за дълга на жената, така че тайната измяна не представлява нищо не само за оскърбения, но и за съвестта на извършилия я. Най-сетне той я убедил, че прелюбодеянието само по себе си не означава нищо – стига да изглежда добродетелна, действително е добродетелна.”

Така според великия швейцарец Жан-Жак Русо в неговите “Изповеди” учителят по философия Дьо Тавел съумял да съблазни добродетелната госпожа Дьо Мантон. Мисля си обаче, че причината за неговия успех съвсем не е в красноречието му, а във вътрешната готовност на иначе благоверната съпруга да му повярва. По-важното явно е било не толкова кой произнасял успокоителната тирада, а че тя е попаднала на подготвена почва.

Човекът, с когото изневеряваме, не е лишен от критична оценка на случващото се. И едва ли е само безропотен изпълнител на нашите желания, колкото и в момента да съвпадат с неговите.

Само че едни са мотивите, поради които ние търсим в него утешение и ново самочувствие на либидото си, а вероятно доста по-различни са неговите.

Водещ за нас в играта на съблазняване е образът на внушените достойнства. А в него най-впечатляващото е контрастът – във всичко или поне в най-същественото за нас.

Така нашият таен партньор винаги е най-по. Той е деликатен и чувствителен, умее да ни разбира и без думи, с желание вниква в преживяванията ни,

търпеливо дундурка комплексите ни,

с готовност ни подпомага, поощрява стремежа ни към самоизява, никога не ни критикува, не робува на предразсъдъци, кавгите ни с него са почти екзотична рядкост и сякаш само още повече ни сближават…

Но избягваме да си признаем насаме със себе си, че доброволно сме си натрапили този идеализиран образ, водени от своето затлъстяло его.

Не искаме да признаем, че всъщност става дума за различни условия и за различна износеност на отношенията ни, за различно натрупване на недоразумения, естествени по своята природа при всяко съжителство, за различни цели на общуването и за различното ни поведение, с което участваме в него.

Спестяваме си очевидната истината, че в извънбрачната си връзка и ние самите сме доста по-различни – и по толерантност, и по чувственост. И че понякога умишлено хиперболизираме нейното всесилие да компенсира всичко, което ни се струва, че ни липсва. Затова почти искрено се изповядваме пред паралелния ни партньор: “Единствено при теб си почивам.”, “Само пред теб мога да бъда истински откровен.”

Когато щедро му даваме душевен аванс, ние всъщност хитруваме, знаейки, че той ще направи всичко възможно, за да ни се отблагодари подобаващо. И ще ни спести редица неудобни въпроси, на които рано или късно ще им дойде времето и ще се наложи да им отговорим по един или друг начин. Но засега ние тарикатски печелим време и си осигуряваме спокойствие.

В “Падането” на Албер Камю героят Жан-Батист Кламанс споделя: “Все пак, колкото и да бяха неясни моите чувства, резултатът, който получавах, беше ясен: задържах около себе си всичките си любовници, за да си послужа с тях, когато поискам. Признавам си, можех да живея само при условие, че по цялата земя всички същества или възможно най-голям брой от тях са винаги обърнати към мен, винаги на разположение, лишени от независим живот, готови да отговорят на моя повик в който и да е момент, обречени в края на краищата на стерилност до деня, в който щях да благоволя да ги даря със светлината си. Изобщо, за да живея щастливо, трябваше съществата, които избирах, да не живеят. Те трябва да получават живот само от време на време, когато аз пожелая.”

Ако се опитаме обаче да сменим партньора си с този, по когото под сурдинка въздишаме, най-често ще установим, че сме сменили само персоните, но не и съдържанието и смисъла на отношението ни към човека до себе си.

Скоро новият ни партньор също ще започне да негодува срещу честите ни закъснения, срещу нежеланието ни да се включим в домакинските задължения, срещу потребителското ни отношения към секса.

Дали тогава на бърза ръка няма да загубим приписваните ни от него достойнства и отново няма да се почувстваме

постоянно оскърбявани, ощетявани, недооценени и неразбрани?

Дали новият “титуляр” вече ще го задоволява нашият егоистичен рефрен “Колко ми е хубаво с тебе”?

Дали онези недостатъци, които доскоро са ни придавали дори някакъв чар, сега няма да изглеждат като съществени недъзи на личността ти и като сериозна причина двамата да не можем да станем дует?

Дали отново няма да се изправим пред цунамито на кавгите, които няма да укротим с подаръчета и ласкателни думи?

И дали няма отново да потърсим спасение в класическия триъгълник?

Сигурно затова повечето изневеряващи съвсем не бързат да направят “промяната”. Приемат, че е далеч по-удобно да поддържат фасадата на отношенията си с един партньор, а далеч от него на воля да гъделичкат самочувствието и самолюбието си. Струва им се, че е много по-лесно да имат една или повече любовници, отколкото да открият каква е причината да загърбят партньора си. А най-често следите водят първо към тях.

Историята на тези, с които изневеряваме, винаги започва по различен начин, но в крайна сметка се оказва, че им носи едно и също – самота, разочарование и изхабеност.

В един момент те проумяват на собствен гръб, че Реката на Нищото не прощава. Мътното й течение отмива надеждите на нещо ново и мечтите за нещо истинско. Всичко може да е започнало с неподправени чувства и с неукротимо желание за близост. Първоначално няма значение, че Той или Тя са семейни и че имат деца. Сякаш по-важно е било усещането, че е нужен някому, който толкова дълго е търсил и че не бива да изпуска шанса си да получи своята земна доза щастие.

И той се обгражда с илюзии, които на първо време му осигуряват ефимерното чувство за пълноценност на битието.

Целият досегашен живот на моя Избраник, внушава си той, е низ от негови неволни грешки, и само аз мога да му помогна да възкръсне като личност. Той може да бъде щастлив единствено с мен и затова съм длъжен да жертвам всичко. Само аз го познавам истински, зная какви огромни достойнства носи в себе си и на колко много още е способен. Все някога той ще скъса с миналото си, ще се отврати от двойствеността на настоящето си и ще поиска нашата връзка да бъде единствена.

Скоро обаче фокусът постепенно се прояснява. Натрупват се травми, които после години наред безжалостно ще напомнят за себе си. Под уж толкова привлекателното було на “тайната игра” все по-ясно прозират всички несъвършенства на връзката, в която единственото реално нещо са креватните забавления и то само когато той е свободен. Почивните и празничните дни са за свободна и самотна консумация. “Резервният” партньор може само да се надява, че по някакво чудо и с триста комбинации възлюбеният му ще успее да отдели малко време и за него. Упорито си внушава, че е в реда на нещата двамата постоянно да се крият и

да се задоволяват с унизителни “правила”:

кръгът от общи познати е сведен до минимум и обикновено е съставен от подобни “бегълци”. Постоянно се възпира да го потърси по телефона по всяко време, защото ще го злепостави. Само че ден след ден дори “захарчетата” (подаръците) все повече загорчават – фетишите не могат да заместят общуването.

Но това е само видимата част на айсберга, с който се сблъсква този, с когото изневеряваме. По-болезнени са всекидневните открития, които той прави за своя любим. Мъглявите полуобещания и намеци за съвместно бъдеще само доопъват нервите му. Започва да разбира, че поведението на Бягащия е безкраен маратон на бягство от самия себе си, от всякаква отговорност, от задължения, с които не иска да го ангажират. Разбира, че му помага само още повече да уголемява заблудите и да задълбочава грешките си. Че не щастието им интересува Бягащия, защото той се самозадоволява със своето удобство. Проумява, че с никакви саможертви няма да се провре през игленото ухо на егоизма му. И че го привлича не толкова с личността си, колкото с възможността да бъде консумиран без всякакви ангажименти. И че единственото, на което Бягащия действително е способен, е да го изостави, когато връзката им започне да му дотяга или да му създава излишни усложнения.

Така ореолът на доброволен мъченик вече изглежда като ироничен, но и все по-садистичен венец от чужди грехове, който той собственоръчно си е изплел. Мислите за голямата, макар и греховна любов, заглъхват в уморителния лабиринт на отложеното, недоизказаното, недонаправеното, недоизживяното. Край буренясалия перон на собственото му достойнство прелитат влакове с чужд живот, с чуждо всекидневие и с чужди мечти.

Може би преди и двете страни да станем жертви, си струва да си зададем няколко въпроса, на които откровено да отговорим.

Нужна ли ми е паралелна връзка? Дали не се подхлъзвам от самолюбието си, че съм харесван, и от надеждата, че непременно ще изживея нещо ново и по-различно?

Мога ли да бъда щастлив с чуждо щастие и от чуждо нещастие?

Имам ли сили да превърна “забежката” си в трайна връзка, ако началото й е стъпило върху лъжи и хитрувания?

Всъщност щеше ли някога Одисей да достигне бреговете на своята Итака, ако в същото време и Пенелопа странстваше, търсейки като него приключения?

Facebook Twitter Google+

0 Коментара