Виждам я през огледалната витрина, пресича улицата, без да се оглежда. Опитвам да си представя какво би изпитал млад мъж, ако я срещне за първи път. Обръсната глава с ивица морковена четина, високи груби обувки и черни кожени дрехи с безброй ципове, катарами и синджири. Въпреки всичко в нея има сексапил. Прободено от игли бледо лице с меки, меланхолични черти. Напоследък меланхолията й се задълбочава и започва да ме плаши. Май не трябва да се виждаме при тези маниаци на Ейми Уайнхаус – в заведението звучи Alcoholic Logic. Everyone is so denying, it’s nice to meet you, too – ненавиждам тази песен.

Малката работи като редактор в електронно издание, офисът им е отсреща. Маха ми дискретно от вратата на кафенето и стотината гривни по ръцете й издрънчават нестройно. Поръчва чай с мляко на бара и се тръшва до мен. И аз пия тази гадост, задължително без захар, първия път, когато я опитах, щях да повърна. Но пък наистина помага.

– Станков, шефката напира да те види. Всеки момент ще дойде. Пак ще врънка за някой будала, готов да профука пари в рекламни банери.

Със собственичката на сайта бяхме премълчали, че се познаваме. Каквато е деликатна малката, току-виж си въобрази, че са я взели на работа само заради това.

– Ти заради шефката ли се обади? – питам. Обикновено „Станков, ела да изпием по един чай с мляко“, означава, че ще трябва да изслушам поредната тирада за поредната й „кофти“ връзка. Откъде тези млади хора научават такива грозни думи като „кофти“?

– Безумно ми е кофти, Станков! – въздъхва.

Почва се. Всеки път направо си разфасова душицата.

– Да е било някога да не ти е безумно кофти?

– Моля ти се, Станков, не започвай пак… Веднъж да се влюбя безумно, и ти…

Никога не ми се е оплаквала от друго, освен от поредната любов. „Истинските“ продължаваха около месец, а „големите“ – малко над три. Последната е „безумна“ с „мъжа на живота“ – някакъв компютърен гений, който, между другото, поддържа сайта на изданието. Не бях го виждал, но момчето излезе желязно – устиска почти половин година, преди да го стегне шапката. Щял да търси себе си и „още нещо“ из монголските степи. Явно е забравил какво точно, защото напоследък не й се обаждал.

– Станков, ужасно ми е, онова говедо не се обажда изобщо. Няма с кого да споделя, само на теб съм разказвала, той държеше да пазим връзката си в тайна. Знаеш ли, наскоро ходих до тях, с тъпия си мозък бях решила, че може да е женен… Представяш ли си? Запознах се с майка му и разбрах защо никога не ме е канил у дома си. Ти знаеш ли как живеят хората, Станков? Потрес. И тя се притеснява, на нея също не се е обаждал. Ама каква грозна дума – „обаждам“. Само за него мисля, не мога да мисля за нищо друго. Изплаках легени сълзи, но дали помага? Помага друг път! И „леген“ е грозна дума. Не мога да пиша, все ме избива на меланхолия… Кой ще чете такива неща?

– Както казва Булгаков за твоята меланхолия – „…дълбока, навярно вечна, неизлечима…”.

– Уф, ти с твоите цитати! Направо ще се смахна от безсилие. Душичката ми е свита като уплашено пиле, ей тука, под сърцето, я усещам – уж една шепка, а ми е едно такова, тежко, като да съм глътнала пудовка. Още една грозна дума. Не се смей, знам какво е пудовка, той нали всеки ден размахваше гири.

– То и никой не примира да те гледа в този вид, ама на, така си ходиш – засмивам се. – Приличаш на едно мъничко черно пиле – Chrysomus ruficapillus, – рисувал съм го за детска книжка. Героят – врабчето Червенокоско – е голям беляджия.

– Е, не, Станков, адски си гаден, да знаеш! Аз страдам, а ти се бъзикаш. Гузен ли си, да не си почнал пак?

Шефката влиза в заведението и всички представители на мъжкия пол, начело с бармана, притаяваме дъх. Малко жени изглеждат убийствено сексапилни в графитеносив костюм със строга кройка. Кимва ми за поздрав и сяда на коженото кресло с лице към витрината. Изважда кутия Davidoff, захапва една папироса и прави знак с ръка – иска огънче. Поклащам отрицателно глава. Тя започва да инвентаризира съдържанието на чантата си, без да ни обръща внимание.

– Черно кафе и фреш касис, нали? – барманът е дотичал лично, щраква запалка и пуска усмивката си за специални случаи. Отива му и го прави още по-неотразим. Шефката запалва, премрежва поглед и прошепва: „Мерси”. Онзи се размазва от кеф и отлита, преливащ от серотонин. Усещам раздразнението на малката.

– Имахме един чай с мляко – виквам след него.

– Станков, питах те нещо!

– Какво? Не съм те чул…

– Питах те да не би да си започнал пак, а тука да ми разиграваш кабуки с тоя чай?

– В забавачницата харесвах един Златко, сламенорус, с ей такива сини очи и румени бузи. Криехме се под пейките и се целувахме! – казва шефката.

– Аз пък бях събул гащичките на една Вики и …

– Моля те, престани! – прекъсва ме малката. – Ще ме извините, имам работа – скача. Чувам как прекосява заведението – арсеналът й дрънчи обидено. Пресича улицата, спира и се оглежда.

– И какво стана с тази Вики? – шефката не изглежда впечатлена от демонстрацията.

– Изгорихме дупето й на печката.

Смехът й – леко дрезгав – ми спомня тютюнения вкус на целувките й. Барманът се носи насам на втора космическа. Сервира й, суети се около нея, но този път тя не го отразява и той се оттегля безславно, като преди това тръсва отпреде ми чая с мляко. Шефката държи чашата кафе в дланите си. Кървавочервеният й маникюр се откроява перфектно на белия фон на порцелана. Представям си как стоплените й аристократични ръце ме докосват.

– Не съм ти казвала, но миналата година го открих този Златко. Навремето живееше на първия етаж в кооперацията срещу училището, не бях минавала от там с години. Входът така вонеше, че ако трябваше да се качвам нагоре, щях да се откажа. Позвъних, не помнех фамилията му, можеше други хора да са купили жилището или да съм сгрешила адреса…

На отсрещния тротоар малката говори по мобилния и енергично ръкомаха.

– Отвори ми той самият. Познах го веднага. Хубав мъж, изглеждаше страхотно. „Колко време да ви чакам, може ли такова нещо!“ Трябва да съм била стъписана, защото той ме попита: „Не сте ли от Бърза помощ?“. „Грешка“ – извиках и се втурнах обратно навън, на въздух. Още миг и сигурно щях да си изповръщам червата. След седмица той ми звънна по телефона, преди два дни погребал майка си, каза. Сетил се коя съм със закъснение, намерил общи познати. Не бяхме се виждали от двайсет години. Той живеел в Щатите от десет, идвал си е само два пъти. Диригент, професор по музика. Ерген. Стоя тук цял месец, помагах му да урежда формалности по смъртния акт и наследството на апартамента. Продаде го за без пари и си замина.

Малката за пореден път прекосява пътното платно и застава точно пред витрината, с гръб към нас.

– Емо стана на петнайсет. За него бих направила всичко. Баща му беше изрод, казвала съм ти, и затова – знаеш – се боя да допусна в живота ни друг човек. Ако някой нарани детето ми, ако го тормози, дори само да го унизи – повярвай ми – мога да го убия.

– Не съм аз този, дето ще защитава мъжете, но се намират и свестни.

– Намират се, да. В последната година рядко се виждаме с теб, пък и аз избягвам да говоря за това, но имам до себе си такъв мъж – добър, внимателен, свободен. Настоява да се омъжа за него и да му родя дете. Но е твърде млад и аз се страхувам след време да не ме зареже с някое бебе…

– Винаги съществува такава възможност. Колко твърде млад? И защо ми го казваш?

– Защото Златко настоява да заминем при него в Щатите. Мисля си, че бих приела улегнал мъж, мога и да родя, биологичният ми часовник все още цъка.

– Чудесно, къде тогава е драмата?

– Не мога да го направя, преди да се върне… да го наречем Антон. Всичко между нас вървеше прекрасно, после той внезапно реши, че ще заминава. Щял да се върне до една година. Дори не зная къде е…

– А може би обичаш този…

– Не! – възкликва разпалено.

– …да го наречем Антон? Добре.

– Какво добре, не ми ли вярваш?

– Не.

– И какво те интересува обичам ли го или не? Влиза ли ти в работата?

– Не, просто съм любопитен. Само любопитството ми остана… откакто не пия…

– И на мен ми е адски любопитно той защо замина? Разбираш ли, не мога да градя нов живот, ако не зная какво се е случило в предишния.

– Нямах това предвид. На мен ми е интересно ти би ли жертвала остатъка от своя живот срещу добро бъдеще на детето си?

– Ха, разбрал си много точно. Ти какво би направил в моето положение?

– Нямам представа, но ти каквото и да направиш, ще съжаляваш…

Пред очите ни някакъв обрасъл дългуч с вид на отшелник сграбчва малката. Няколко мига тя пърха безпомощно в обятията му, после се вкопчва в него и застива. Едва достига до рамото му. Целуват се. Отдръпват се един от друг за миг и пак се прегръщат.

Срещите след дълга раздяла са трогателни…

Побеснях – някой да ти звънне безбожно рано и да ти въздиша в слушалката! „Кой си, мамка ти?”„Майка ми току-що си отиде, Станков.“ Мозъкът ми отказваше да приеме каквато и да е информация – току-що се бях трупясал след поредния запой с приятели… Завих се презглава с единственото желание отново да заспя (или да умра, което в края на краищата е същото), а от незатворения телефон изскачаха къси титкания. Представях си ги като гадни малки твари – мушват се под завивката, полазват ме, достигат до ушите ми и изчезват в косматия им отвор. Седнах на ръба на кухненската кушетка, стиснал главата си с ръце, а босите ми крака бавно се вкочаняваха от досега с лепкавия теракот на пода.

Час по-късно позвъних на вратата на апартамента им, но никой не ми отвори. Не беше заключено – влязох. Заварих ги – майка и дъщеря – в спалнята. Когато момичето се изправи, осъзнах колко години са минали. Предишната седмица двете купили рокля за абитуриентската – показа ми я, докато чакахме лекаря.

След погребението помогнах на малката да изрине боклуците от жилището и да го постегне. Оттогава живее сама, работи и учи. Щях да съм спокоен, стига да не бяха постоянните й сърдечни драми. Но… вината за това си е само нейна – все си пада по напълно неподходящи мъже.

Кървавочервените нокти контрастират с непосилната белота на изящните пръсти. От смачкана пластмасова сламка капе сок от касис. Love is a losing game – пее Ейми. Може би вече знае, че животът също е игра, която не може да бъде спечелена.

Младежът шепти нещо в ухото на малката. Тя го завърта с лице към нас и го сочи с пръст. Лицето й сияе с мека светлина, каквато излъчват щастливо влюбените жени. За момент ми напомня майка си на нейните години.

– Вярвам, че можеш да убиеш, ако някой нарани детето ти – казвам, без да отклонявам поглед. – Аз бих направил същото.

Онези отвън се целуват. През огледалната витрина ние ги виждаме, те нас – не.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара