От векове жените имат своите ритуали, с които търсят смисъл в хаоса на живота. Един от тях е да се съберат, за да си общуват. На седянки, за да си помагат с къшните или стопански задачи, или около огъня, на който готвят. Докато отглеждат децата си или скърбят по тях. Да попеят заедно, да потанцуват, но най-вече – да отприщят душите си, когато и както имат нужда от това. И мъжете си имат своите начини, но те не са обект на този текст.
Откакто преди три години заминах за Бразилия и се омъжих за бразилец, усещам болезнено липсата на моите приятелки – почти ежедневното общуване, излизането на кафе или разходка, пътуванията ни, филмите и постановките, които сме споделили, концертите, на които сме скачали и пели заедно, и най-вече безспирното бърборене с тях.
Хората са различни – някои обичат повече да пишат, други предпочитат само да говорят, някои се вдъхновяват за дълги имейли, а други – от време на време за съобщения в месинджъра. Рядко, много рядко, с някой се виждаме по скайп. Докато един ден, преди по-малко от година, импровизирахме групово съобщение във фейсбук с още четири приятелки. И оттогава потече там
една комуникационна река безспир.
Представете си, наистина е ежедневна. Разпределени сме така – две са в България, две са в САЩ, но едната е на Източното крайбрежие, а другата – на Западното, и аз държа фронта в Южна Америка.
С моите приятелки имаме много лица и роли – не сме само дъщери или съпруги, или професионалистки, или майки, или приятелки. И все повече се бунтуваме срещу ролите, в които искат да ни разпределят другите. И все повече търсим своята истина за себе си. Вероятно е и от времето, в което живем, и от възрастта ни, и от културните различия, които са се натрупали в нас. Но колкото и да имам едно наум за виртуалното общуване, в момента именно то ми дава най-много.
Очевидно всичките пет жени сме имали нужда от него, защото изреченията ни понякога се препъват едно в друго и сякаш едва изчакват да получат отговора, за да се обадят на свой ред. В един момент, една от нас замина за Китай и се прехвърлихме в уотсъп, защото
за отвъд Великата китайска стена фейсбук няма виза.
А с това се появиха и гласовите съобщения. Сега вече се и чуваме. Усещаме емоцията в гласа на другата, която понякога не се разбира ясно в написаното. Можем да бъдем дори по-бързо една до друга. Пускаме си снимки, клипчета и… записи на пеещи щурци в Балкана.
Територията ни е чисто женска – с това не искам да навлизам в джендър изследване, а да подчертая, че в нея мъже няма и не са поканени. Те участват дотолкова, доколкото всяка една от нас споменава мъжете в живота си. Всички сме семейни и всички имат по две деца, с изключение на мен. „Изоставам“ по този параметър, но поне в момента съм бременна. Заради часовата разлика, сутрин изслушвам съобщения, дошли, докато съм спяла. Някои са за ежедневието ни – онова бърборене и изговаряне на всичко, което ни се е случило през деня, сякаш за да го пуснем да изтече в канала на живота и да отворим вратата за следващото утро. Или за да го погледнем отстрани и да го пренаредим. Без този постоянен контакт някак си се губи онази почти невидима нишка, бележеща промените, които настъпват във всяка една от нас, освен че непосредствено не присъстваме в ежедневието на другите.
Други включвания, разбира се, са свързани с това
да изплачем мъката си по някакъв въпрос,
който ни тревожи или тежи. Дали ще е в семейството, дали ще е сдърпване с половинката, дали ще е притеснение за дете или друг близък човек. Онези споделяния, в които не очакваш някой да ти разреши проблема, но имаш нуждата да го изговориш и да чуеш нечие мнение сега, което е насреща с личния си опит, а не с наставления. Напомня за усещането да се сгушиш до някого и да останеш насред уюта на неговото приемане и разбиране, докато ти поолекне. А такива моменти имаме всички. И с времето разсъжденията ни за тях стават по-философски. Понякога са оцветени в краските на меланхолията, друг път – стъпват здраво на земята с онези прозрения, които са едновременно отрезвяващи, умиротворяващи и идват с приближаването на 40-те.
За мен е много интересно и ценно, че живеем на различни места, защото това неизменно вкарва заобикалящата ни действителност не само като фон, но и като провокация за развитието на личността ни и така ни и обогатява. Момичетата в Америка са там от повече от 10 години, но нито те, нито аз можем да се похвалим с някакви особено близки приятелства с местни хора. Аз имам една прекрасна приятелка, но тя живее в Сао Пауло и е наполовина българка. Останалите хора,
които чувствам по-близки тук, са чужденци.
Очевидно пречката за това не е само в твърде различната култура – ето че и в една друга, съставена от разнообразни нации и етноси страна като Щатите, да успееш да се отвориш по начина, по който го правим с тези, които познаваме от двайсетина години, е почти невъзможно. Корените, които пускаме на новите си адресни регистрации, се отличават от тези, които стабилно ни напомнят откъде сме и правят връзката с онази капсула с най-важната информация, характеризираща същността ни.
Когато пишат или ми говорят моите момичета от България, някъде в паузите им, или в конкретни разкази, си набавям и информация за това как тече животът у дома. Това се усеща понякога и от взаимоотношенията между хората. Те пък вероятно чувстват колко ние, които „сме навън“, сме се променили и продължаваме да се променяме.
За всички ни е хубаво да се усещаме и да се облягаме на гърба на другата. Разбира се, и да споделяме радостни моменти! Не е като само да си се оплакваме. Често изстрелваме чисто женски неща, които мъжете до нас могат и да изслушат търпеливо, но нито ще разберат, нито ще коментират по нашия си начин. А колкото и гледните ни точки да се разминават по някои теми,
близостта си остава и споделяме без задръжки.
Някакси свикнах с липсата, че физически сме далеч. Няма да е завинаги. Заедно сме вече не само в мислите си, но благодарение на технологиите, и в дните си. Има един постоянен енергиен поток, който протича между нас, и който ни обвързва повече, отколкото географското разстояние ни разделя.
За мен това е най-пълноценната връзка с хора в България. Хем споделям как съм в настоящата си среда, хем хвърлям моста към моята страна, хем по него изтеглям останалите, за да се срещнем, хем по него протича нещо, което ми помага да не прекъсвам връзката си с корените си и с тези, които ме познават без необходимостта от превод – на език, на културни различия, на специфични особености.
Дори с по-близките хора тук през цялото време трябва да превеждам себе си на един или друг език, да се опитвам да достигна до една или друга култура на фона на трета и изхождайки от моята. Това е изключително изтощително, натоварващо, макар да е провокативно, и разбира се, част от избора ми да живея тук. Но в това непосредствеността от общуването често се губи именно поради различията в културите. От толкова много преводи най-накрая изгубвам себе си. И затова тичам в уотстъп, за да се погледна наново в огледалото от очите на близките ми дружки.
0 Коментара