„Отличниците, Иванчо“ не е безпочвен лаф. За да бъде тръшната в нечие легло, всяка една жена бива вкарвана в една и съща схема и подлагана на един и същи ясен като бял ден сценарий. По-разсеяните после се чудят откъде им е дошло, как така им се е случило баш на тях и защо все така става. Е, как защо?! Защото мъжете отличници си знаят урока наизуст и владеят мурафетите от наръчника Step-by-step към постелята. Обаче и аз внимавам в картинката.

Винаги обичам да разгръщам книги, вестници и списания от последната им страница. Плъзвам погледа си по диагонал, докосвам с възглавничките на пръстите си буквите, вдишвам мастило. Хареса ли ми, подхващам четивото и отпред. И с мъжете обичам така. Да ми е ясен краят, да е видим и разчертан. Нещо като да се хвана на бас със себе си, че знам какво ще се случи, и да спечеля. Точно както сега. Кротко си дремя в мексиканския ресторант на ъгъла и лигавя второ зомби, любимия ми коктейл. Барманът май нещо е уморен или пък тепърва се учи. Не само е преиграл с финтифлюшките в декорацията, но е и залитнал с рома. Жулвам питието, без да се назлъндисвам, и поръчвам следващото. Сама съм повече от час, намирисва ми на вързана тенекия и добре, че е алкохолът. Хем да ми

убие нервността, хем да ме превърне в амазонка

Така и така съм в джунглата и като гледам що добитък се кокори насреща, дали пък да не половувам. Очите ми заиграват.

В това време на съседната маса вляво неуверен лъжец стиска ръката на своята жертва. Тя се прави, че му вярва, мечтае за семейство, дом, пеньоар, ролки и аромат на кекс с ябълки, а завалията дава мило и драго за една нощ или една свирка поне с тази, как ли й беше името. Гледа я в очите и се пъне. Отегчена съм, но тъкмо тогава забелязвам в ъгъла вестник около четиридесетака да ми се моли с жаловит поглед да го изчета. Светва ми. Вечерта е спасена. А той ми е ясен отвсякъде. Ще му се порадвам обаче на цирка, бавно, стъпка по стъпка, понеже не съм чак толкова загоряла или пияна, а и ценя изкуството. И ето, забивката тръгва като по програма.

Той вперва поглед в преливника ми и се чуди истински ли са тези цици и какво, ако са. Хвърля ми по едно око, задържа се не повече от 2 секунди, като че съм реклама, и вече е схванал и идея, и послание, заинтригуван е, даже е готов за екшън. Отпива протяжно от питието си и изобщо не мига. Аз трябва само да налапам въдицата. Между редовете чета, че иска да изчезне в мен или поне в пазвата ми. Сигурен е, че съм го забелязала и че ще се надиграваме. Идва при мен и е повече от куул. Никакво трепване, никаква неувереност.

Обичам ги тези арогантни мъже, толкова са предвидими.

Пуска егати страшните лафове, направо велики, толкова остроумни, че и да ме убие няма как да ги повторя, защото въобще не го слушам. Обаче се смея фриволно, понеже и аз съм като по учебник. Давам му знак, че съм повърхностна и той става още по-уверен, което е в мой интерес.

Знам следващия му ход. Сега ще ме игнорира, ще зацъка с очи насам-натам, като да е безумно изнервен от келнера, от мястото, от себе си и от мене дори. Ще си намери други занимавки. Ще заговори жените наоколо. Иска му се по този начин да ме настърви, да ме накара да ревнувам, защото е наясно, че съм заинтригувана. Възбуден е та две не вижда, и въпреки че изглежда играч, нервното потропване на коленцата му го издава. Няма търпение да запокити единия ми крак в Токио, другия в Лондон и да се намърда там някъде, където Москва не вярва на сълзи. Трябва да е сигурен обаче, че няма да му правя въртели. Затова пак изважда цирка, но вече по-смело.

Положението е на живот и смърт.

Търси близостта ми, докосва ме уж неволно къде ли не, прошепва ми двузначни думи в ухото, а после устните му съвсем случайно се озовават върху врата ми. И се отдръпва. За да отмести небрежно от челото ми нахалния бретон. Толкова съм красива с открито лице, научавам. Продължавам да му играя по свирката, за да си спечеля баса. Предвиждам ходовете му и като дете се радвам, че знам не само какво ще стане, но и отгатвам как. Вече сме скъсили дистанцията, отпуснали сме възела на вратовръзката, обърнали сме шапките на уво и можем спокойно да идем на по-тъмно място, за да се опознаем по-добре. Светлината е приглушена и е спокойно, останали сме само той, аз, вулгарните ни мисли и побеснелите хормони.

Очаквам да заимитира хармония, копирайки действията ми. Убеден е, че на жените това им дай – да повярват, че страхотно си пасвате. Отпивам от чашата си, а той като папагал-отличник прави същото от своята, облягам се немощно назад, а той изважда най-замечтания поглед и също се отпуска. Как така се случи да се намерим толкова еднакви, това е направо невероятно, направо не е истина, чувам да се подхилква собственото ми лицемерие. После по пътя към общата цел се емваме от заведение на заведение.

Нощта е нагла, смее се гърлено, а ние й пригласяме

Влизаме къде ли не, правим какво ли не, направо сме един за друг, продължаваме да пием, заговорнически да си шушукаме мръсотийки и да се докосваме. Вече и двамата сме готови да се закълнем, че се познаваме поне от век. Разказвам му за хобитата си, а той се радва, че също толкова безразсъдно обича високите скорости, плуването и конете. Даже скоро възнамерява да си купи ново седло. Изведнъж си спомням къде по света съм миткала и какво съм видяла, а той се изненадва, че по същото това време е бил в същата онази таверна на Тасос и го е яд що така не сме се познавали тогава. А пък сладолед колко много обича, направо е готов да си смени професията и да стане сладоледаджия, само и само да може заедно да ни замръзват езиците и после заедно да си ги сгряваме един в друг…

Гледам го и си мисля как не се умори този човек и що не кара в резюме.

Толкова е надървен, че чак е прозрачен.

Ако се впрегне енергията, която влага по пътя към мене, цяла Африка ще светне. Прагматичен е. Раздава се, за да ме забаламоса, докато му се океся на врата и изтържествува в мене. Прави ясни и последователни ходове. Едва преглъща нетърпимата болка в слабините си. Сега ще се опита да ме хипнотизира. Очаквам да го видя как говори за чувства и как докосва гърдите си за достоверност. Мислите му и езикът на тялото отдавна не са ми загадка. Удължавам играта, докато не набъбна съвсем гостоприемно. И докато той почти в несвяст не ми забие онова „у нас или у вас?“ Та да си дойдем на диалога.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара