„Ако партньорът ми е свободен във всеки един момент да не избере мен, а друг, то аз имам право във всеки един момент да го съблазнявам, така че да му е най-хубаво с мен.“
Смисълът на живота ни е в удовлетворя ването на 5 основни потребности. Две от тях са социални: потребност от принадлежност и от утвърждаване. Първата означава да не се чувстваме отхвърлени или аутсайдери, а да имаме до себе си човек, с когото взаимно принадлежим към някакво цяло и на когото можем да се доверим, за да се чувстваме сигурно. Втората се изразява в нуждата ни да бъдем признати и приети от партньора такива, каквито сме.
Когато тези две социални потребности са задоволени, идва ред на нарцистичните: хранителна, сензорна, сексуална. В хранителната се включва не само храна в гастрономическия смисъл, но и материални средства и духовна храна – знания, информация, изкуство, развлечения. Сензорната потребност е храната за тялото – нежност, ласка, топлина, това е потребност, която може да бъде задоволена само физически, а не интелектуално. Сексуалната не се нуждае от обяснение, а само от едно пояснение –
мастурбирането или „чукането“ не могат да я задоволят пълноценно, както правенето на любов.
Колкото по-висок е процентът на взаимна задоволяемост на всички потребности в двойката, толкова повече тя има шанс да запази своята хармоничност и моногамни взаимоотношения.
Липсата на свободен избор изключва любовта. Свободата е в това да можем да изберем да бъдем зависими.
Тогава зависимостта е удоволствие, а не бреме. Ние сме устроени така, че да не можем да си задоволим потребностите без Другия. Но кой и какъв ще бъде и кога ще го изберем, сме свободни да решаваме сами.
Има една древна източна поговорка, че любовта е като шепа вода. Колкото по я стискаш, толкова по изтича. Колкото по-свободно я държиш, толкова по се задържа в шепата.
Колко са обаче тези, които с чиста съвест могат да си признаят, че не се опитват да я стискат? Голям процент от неуспешните двойки са такива, защото не са стигнали до прозрението: “Другият не е длъжен да ме обича, а има право да ме обича, ако аз извоювам тази обич!”
За съжаление обаче за мнозина водещи принципи в отношенията често са притежанието и властта. А любовта няма нищо общо с това. Истинската любов се основава на взаимно задоволяване на потребностите или на стария колкото света принцип: “Дай, за да получиш!”
Чувството за собственост и несвободата са врагове на любовта. Когато това чувство се появи, партньорите престават да се съблазняват и да воюват един за друг. Логично идващите вследствие на това монотонност и рутина убиват тръпката. Несвободата пък налага правила и забрани, които задушават всяка обич и поставят на нейно място враждебност.
Никой от нас не може да притежава друго човешко същество.
Робовладелските времена са далеч в историята. Единственият психически здрав начин да имаме някой “до себе си е да полагаме усилия, да правим нещо за него, за да го задържим. Всяко мислене от типа “Някой е длъжен да ми помага, да ме обича, да ме задоволява и аз ни¬що не трябва да правя за това” е нездраво и е симптом на т.нар. невроза на властта. Тя може да осигури присъствие, подчинение, страхопочитание, но не и обич. Обич не се взема. Обич се разменя за обич.
В практиката си често съм чувала фразата: “Той не ме обича така, както аз го обичам!” Хората, които я използват, погрешно разбират думата “обичам”. Те обичат собствената си необходимост да имат някой до себе си, за да се вкопчат в него, или обичат идеализирания нереален образ, проектиран върху партньора, но не и самия партньор, или просто се страхуват да бъдат сами.
Любопитно е kaк са живели нашите първобитни предци, които са били психически много по-здрави от нас. Според антрополозите в онези времена партньорската двойка е съществувала само ако е имало взаимообмен. Ако на някой му е било хубаво с даден партньор, той оставал с него. Ако не – се опитвал да направи така, че да стане хубаво. Когато се окажело невъзможно, той просто избирал да не бъде с този незадоволяващ потребностите му партньор. Това психологията нарича
организмична любов.
Единственото основание за нейното съществуване е било задоволяването на потребностите. Това е любовта, която се усеща едновременно с тялото, чувствата, емоциите и разума.
Днес често се кръщава “любов” добрият секс или пълноценното интелектуално общуване, но всъщност истинската любов е онази, която съществува на всички нива: сексуално, емоционално, интелектуално, духовно.
Когато липсва доверие, дори и да “чукаш” телата, душите никога не правят любов. Тогава се ражда ревността. Умението да се доверим изисква първо вяра в себе си.
Ревността е несигурност в себе си, която лесно се проявява, провокирана от пристъпи на неудовлетвореност, подозрения и собственически страсти. Често в периода на първоначалното влюбване ревността се отъждествява погрешно с любовта.
Ревността няма нищо общо с любовта.
Ревнуват по-често хора, които обичат “заради…”, а не “въпреки…”. Да обичаш “въпреки” означава да можеш да се радваш на щастието на другия дори и когато ти не участваш пряко в него. За съжаление все още са малко широкоскроените хора, които могат да си кажат: “Партньорът ми е свободен и има право да бъде с друг, ако му е хубаво, точно толкова, колкото на това имам право и аз. Както имам и право да се боря да бъде с мен.”
Пречка за този начин на мислене се явява една стара грешка в мисловните модели, която няма нищо общо с природата и здравата психика – че изневярата непременно означава предателство или загуба на обичта към досегашния партньор, или пък липса на нещо в досегашната връзка. Човешката психика е устроена така, че да можем едновременно да изпитваме любов към много хора. Нашата най-дълбока природна същност познава само организмичната любов, изпитвана към всеки, който задоволява петте ни основни потребности на всички нива. Затова не винаги е истина, че: “Щом партньорът ми обича друга, значи не обича мен!”
Много хора се мислят за дефектни, щом разберат, че партньорът им изневерява. Не е задължително да е така. Може и да липсва нещо във връзката, но може и да е задоволяваща и тогава чистото човешко любопитство и
нормално желание за разнообразие
да се окажат заклеймени като “изневяра”, без на практика да са изгубени нито обичта, нито доверието към постоянния партньор. И не е вярно, че това поведение е по-типично за мъжете. Вярно е само, че има една малка разлика между двата пола.
Мъжът заради секса е готов и да флиртува, жената заради флирта е готова и на секс.
Мнозина ще признаят, че това е истина, но повечето ще го направят само пред себе си. Защото са ни учили да робуваме на това какво ще кажат хората. Но човек или е човек, или е хората. Ако вечно се съобразяваме, това означава, че живеем живота на хората. А нашия собствен кой ще го живее? Пък и що за грях е да дадеш или да получиш любов? (Стига да става дума наистина за любов!)
За някой това е революционен начин на мислене. За някой – направо скандален. Човек и в това трябва да е свободен: да може както да го избере, така и да го отхвърли. Войната “за” и “против” изневярата няма скоро да спре. Но мисля си, че дори и тези, които са против, са съгласни, че желание да избягаме имаме само когато не се чувстваме свободни. Защо иначе да бягаме? Една старица преди години ми каза:
“За да ти е в кърпа вързан един мъж, дръж го отвързан!”
Аз бих заменила “един мъж” с “един човек”, защото потребността от свобода (в най-широкия смисъл на думата!) няма пол. (Тук идва ред на най-важното изречение в статията, макар и да е в скоби: Не разбирайте под свобода безразборни сексуални връзки! Жалко е, че на българина, като му се заговори за свобода във връзката, все секс му се привижда.)
Влюбваме се обикновено за да излезем от някаква депресия и идеализацията е наркотикът или хапчето против депресията. Влюбваме се в човек, който идва да запълни някаква липса. Тогава партньорът изглежда единствен и незаменим, защото е идеализиран. Каква ти свобода? „Искам да си моя!“, „Искам да си мой!“ Тогава много заслепени двойки лесно взимат решение за брак, след което понякога съжаляват.
Защото влюбването внася ред в депресивния хаос, но редът след време се превръща в рутина, а тя залъгва с илюзиите „Тя вече си е моя“, „Той вече си е мой“ и няма защо повече да се напъвам да се харесам. Такава рутина бележи края не само на влюбването, но и на обичта въобще. Онова единствено, несравнимо, божествено създание, в което сме били влюбени, става все по-сиво, все по-реално, все по-нормално. Мистериозната, очарователна аура изчезва и идва отново депресията.
Само ако преоткрием риска да съблазняваме, ако излезем от правилата, ще сме свободни и ще създаваме свободни деца. Свободни да живеят и да обичат, което означава и психически здрави и удовлетворени.
Никой не е застрахован срещу изневярата
Според статистиката това се случва в 70% от двойките. Тайните, прикриването и лъжите унищожават доверието, което крепи връзката. Партньорът има право да знае! Това му дава шанс да се бори, да съблазнява, за да заздрави връзката си. Доказателство, че това е здравият начин на действие, е животинският свят, в който няма психични болести и проблеми. Човешкият за съжаление е много по-невротичен и в него съществуват понятия като гордост, достойнство и т.н.
Де да можеше да се намери някой, който да докаже, че с гордост могат да се задоволят основните потребности. Напротив, тя е прелюдия към самотата. А самотата не е свобода.
Свободата не трябва да бъде избирана само като възможност за връзка с друг партньор. Онова, което гарантира комфорта в двойката, е и свободата да сгрешим и да ни бъде простено, свободата да направим компромис (компромисът може да заздрави една връзка само когато не е хроничен, иначе я разяжда), свободата да имаме свой свят извън двойката, а не да се разтворим в нея, докато изгубим себе си, свободата да бъдем такива, каквито сме, без да е необходимо да играем или да се преструваме. Незряло и инфантилно е да искаме другият да мисли или чувства като нас. Порасналият индивид приема другостта на другия.
0 Коментара