Тежката орис да си жена в Уганда

Всички жени си приличат. С усмивка приемаш тази мисъл, когато на повече от 2000 м надморска височина в югозападната част на Уганда поговориш с жени от пигмейската общност батва, а те питат как могат да накарат косите си да пораснат дълги и прави – не им харесва, че са къси и къдрави.

И в Африка европейката без съмнение може да открие компания за неангажиращ „женски” разговор, което може да я накара да си каже, че жените са еднакви навсякъде. Такова обобщение, разбира се, не бива да се прави. Културата, религията, семейството и средата безспорно оказват огромно влияние върху жените и върху ролята им в обществата, в които живеят, поставят ги в много различни житейски ситуации.

Уганда се намира в Екваториална Африка. Страната е бивша британска колония, получила независимост през 1962 г., а населението й от около 37,5 милиона е сложна мозайка от много етноси, споделящи обща територия, но пазещи собствената си идентичност.

Според д-р Фийби Абе, президент на 100 Black Women’s Group, цитирана от UN Women – подразделението на ООН за равенство между половете и повече възможности за жените – бързото увеличаване на населението на Уганда, престъпността и бедността водят до изостране на проблеми като детски труд, принудителни бракове, сексуално насилие и насилие срещу жените.

Широко разпространено е гениталното осакатяване,

въпреки че от 2010 г. тази практика е незаконна. Заради липсата на образование и възможност да се преодолеят трудните условия на живот, както и културните особености на страната, жените и момичетата в Уганда приемат патриархалния модел, макар че в повечето случаи това означава да се откажат от себе си.

Горети Киомухендо е сред най-успешните угандийски писатели и първата жена от страната, поканена да участва в престижната международна писателска програма на университета в Айова, САЩ. Тя е и един от хората, които през 1995 г. основат FEMRITE – асоциация на жените писатели в Уганда. Киомухендо смята, че е невъзможно за един писател да не пише за случващото се около него и в страниците си тя запечатва живота на жените такъв, какъвто го вижда, говорейки и за теми като изнасилването, използвано като оръжие на войната (Secrets no More, 1999).

„Африканските жени са много силни човешки същества – емоционално, физически, по всякакъв начин… По време на война те понасят основната тежест на конфликта – мъжете и синовете им са отишли да се бият и те са оставени да се грижат за семейството. Когато няма достатъчно храна, тяхна е задачата да подсигурят храна за всеки. Понякога животът може да е наистина труден за жените, но все пак те триумфират и именно върху това искам да се фокусирам в моите творби –

тяхната безгранична издръжливост.”

Дори след създаването на FEMRITE, която насърчава жените да пишат и да разказват своите истории такива, каквито са, понякога културните особености на страната пречат на писателките да бъдат толкова смели в изказа си, колкото е Горети Киомухендо. В много африкански общества идентичността на жената е свързана с нечия друга, най-често на мъжа й. Усещайки теглото на отговорността към тази идентичност, те се притесняват какво биха си помислили съпрузите им, ако в писането си използват определен език или пишат за определени неща и това води до автоцензура. Пред The Guardian тя разказва за случай, в който жена написва красива история в първо лице, която започва с думите:

„Бях изнасилена в сватбената ми нощ.”

Впоследствие обаче преписва историята в трето лице, защото според мъжа й хората ще помислят, че става дума за нея.

„Самата аз поисках да взема заем от банката. Бизнесът ми тъкмо беше започнал и не ми носеше много доходи. Но не мога да взема заем, освен ако нямам кола или земя, а не мога да имам земя или кола, ако нямам пари, които те не ми дават”, разказва Дороти Кондухуче от Асоциацията на жените предприемачи в Уганда (Uganda Women Entrepreneurs Association). Тя обръща внимание на това как културните особености пречат на жените да имат собственост и бизнес. Макар че по закон жените имат право да притежават земя, малко от тях имат земя, а в Уганда тя значи много.

В миналото когато една жена се е омъжвала, тя е трябвало да забрави за всички притежания на баща си, защото наследство се е давало само на момчетата. Според Кондухуче това се променя и в днешни дни жени също наследяват бащите си, но патриархалният модел все още им пречи да развиват собствен бизнес. Тя разказва, че те трябва да искат позволение от мъжете си, за да вземат заем, гарантиран със семейната земя, защото нямат права върху нея. Освен че не винаги се стига до съгласие, мъжете често взимат част от получените пари, без да участват в изплащането на заема след това.

В страната някои бракове са „културни” – това е неузаконен съюз между мъжа, жената и техните семейства, без държавата да е намесена. Ако едно такова семейство се раздели, държавата не защитава жената. Мъжът може дори да се ожени повторно и да каже:

„Това е жена ми, не познавам тази”,

а предишната му съпруга губи всичко.

Проблемите се усещат в цялото угандийско общество – те обаче са особено осезаеми за пигмейската общност батва, смятана за коренно население в горите около езерата Киву и Едуард. Батва са малцинство, макар че в държавата, съставена от множество етнически групи, не доминира нито една от тях. Според последното преброяване през 2002 батва са едва 6700 души на фона на население от 24,4 милиона. Днес те са една от най-маргинализираните и дискриминирани групи, което се дължи освен на малкия им брой, също и на факта, че са смятани за примитивни.

„О, тези жени батва, те са мръсни, не можем да стоим до тях”, описва отношението Алис Ниамиханда – първия представител на общността с висше образование. Често

жени от пигмейската група стават жертва на изнасилване,

защото има вярване, че сексът с жена батва лекува болки в гърба.

Според данни на британската неправителствена организация Minority Rights Group 100% от участващи в изследване батва жени споделят, че са били жертва на насилие като резултат от това, че принадлежат към коренно население и че са жени. Тази двойна дискриминация ги прави жертва на агресия от страна както на хора извън общността, така и от представители на батва.

Айлийн Мухаве и Кабиби Инит живеят в Интеко Санориро, много близо до границите с Руанда и Демократична република Конго. Смятат, че жените са дискриминирани вътре в самата общност. Разказват, че голям проблем е алкохолизмът –

„когато мъжът е пиян, той се прибира и бие жена си и разхвърля вкъщи”.

Казват, че ако мъжете могат да избягват алкохола, това ще донесе мир в семействата им.

Обикаляйки из столицата на Уганда, можеш да разчиташ на помощта на местните, които почти винаги изоставят посоката си, за да са сигурни, че няма да сбъркаш пътя. Не е изключение и 23-годишната Флоранс, която преведе четири музунгу (така наричат чужденците със светла кожа) през улиците на нощна Кампала и с удоволствие прие поканата за чаша местна бира и неангажиращ „женски” разговор.

Но в Уганда покрай неангажиращите думи ще чуеш още, че работата на Флоранс като продавачка на разхладителни напитки й носи по 5000 угандийски шилинга на ден (а бирата, която продава, струва 4000). Ще разбереш, че сестра й не може да дойде, защото на следващата сутрин има изпит в университета, но макар и много да иска, Флоранс не може да си позволи да учи, защото семестриалната такса струва милиони. Майката на Флоранс не може да си позволи да й плати обучението, докато майката на нейната полусестра може. И не така усмихнато приемаш мисълта, че понякога иначе толкова еднаквите жени не получават еднакви възможности. Не само в една държава, но и в едно семейство.

* * *

 

Текстът е написан в рамките на проекта Minority Realities In The News 2013-2016 със съдействието на британската неправителствена организация Minority Rights Group и българската „Джендър проект в България“.