Ще се върна в неделя

Имах неделя, орисана да не порасне никога в понеделник. Като лято, обречено да не стане на есен, есен да не стане на зима, зима да се стопи в пролет за ден, пролет да прецъфти в лято за миг. Неделя с дължината на Екватора, свален от талията на Земята, сгънат на осмица и образувал безкрайност. Такава неделя имах, сама я направих, от пресни турски кори и суроватъчно масло, каквито продават само на пазара в Къркларели. По-конкретно леличката, чиято сергия е точно срещу пресечката, в която паркират камионите с лук и картофи, веднага след розовия жилищен блок, където на първия етаж живеят семейство Башсой и рижавата им котка. Те сами бяха сложили табелка с името си на прозореца към улицата, а котката сама беше легнала в саксия на същия, та не бе трудно да науча някои неща за тия хора, без дори да съм ги виждала.

Ще кажете, че такива кори има навсякъде, те са част от идентичността на всички съседни нам държави, но аз ще ви кажа, че това не е така, защото в Гърция ги продават съвсем други лелички и ето ти разлика. Ще кажете, че съм изпекла баница, баница има навсякъде, казвам ви,

аз направих неделя,

на неизгодно висока цена, но за сметка на това вечна.

Имах неделя, орисана да не порасне никога в понеделник. Хрупкава като долната кора на хляб, прозрачна като липов мед от Странджа, но в същото време гъста като тахан халва, разбита с масло, каквато гадост съм опитвала само веднъж. Някои неща не бива да се смесват, но коя съм аз, аз смятам, че супите са вредни за човека, да не кажа за човечеството.

Тая неделя беше късна и слънчева, не ярко, не жарко, а много по-хубаво слънчево с цвят на совиньон блан, преливащо най-много до жълтото на мексиканските бири. И не чак твърде късна. И беше топла, не гореща, не пареща, а много по-хубаво топла, колкото топло е на два метра от горяща умерено камина, а това определяше сезонност, обаче…

Обаче заваля. Дъждът е нещо, което изобретателите на дни, баници и сезони избягват всячески. Той е жизненоважен за пшеницата, от която пекат своите произведения, но те се преструват, че не знаят това. Всеки път, когато завали, са адски учудени, разочаровани, наранени.

Заваля. Дъждът изми брашното, захарта, пепелта от камината и тази от цигарите, разреди виното и съвсем довърши без друго слабата бира, и съвсем естествено довлече на прага ми понеделник.

Колко често Коледа се пада в понеделник?

Никога. Помните ли онези клети романтици, които казват, че декември и Коледа са кори от портокал и пукащи дърва? Представяте ли си да уточняват, че денят е понеделник, ами това означава, че говорят за просто обелки и излишна домакинска работа, каква Коледа!? Ще кажете, че понякога, все пак, Коледа се пада в понеделник. Разкарайте се, ще ви отвърна и няма да се извиня.

Имах неделя, която внезапно порасна в понеделник. Разхвърчаха се тутманици, чорапи, не много изпрани ризи, тенджери със супа, заваля дъжд, прозорците се покриха с кал, вратите се блъскаха, ключовете се строшиха в патроните на бравите и ако по това време можех да погледна в саксиите на Башсой, то сигурна съм, че там щях да видя котката им с изкапала от скръб и яд козина. Такъв понеделник дойде. После вторник, сряда, четвъртък, всякакви глупости без нито една неделя.

Неделя не е имало вече седемдесет години. Ти все още не си на толкова, ще ми кажете. Аз не само съм на толкова, даже съм на осемдесет и една, ще ви отговоря, не ме гледайте, че съм младолика, трябва да видите леля ми и татко ми, те цял живот изглеждат на по тридесет и две, освен, когато са били на две.

Откакто няма неделя, продавачите на кори в цяла Турция бездействат, мандрите не бият масло, погачите не втасват, гроздето не вдига градус, а семките в дините се удвоиха, дори утроиха и оная захарна сърцевина, която по някои краища се нарича „петел“ се смали, да не кажа изчезна. Представяте ли си, петел в диня…

Всичко това не е истина, ще речете. Вашата истина няма нищо общо с моята, мога да ви кажа.

От нея ми остана само Стара снимка, сърце не ми даде да я скъсам и докато валеше, през цялото време, много добре знаех, че е скрита в една тетрадка, в която щях да записвам рецепти, но не стигнах по-далеч от „шоколадови бисквити за световен мир“. На снимката е той, ухилен, както се хили и сега, когато му пече в очите, носи шапка и красиво поръбени гащета с каквито са обличали малките момчета за плаж през 1983-а. Последното му спокойно лято, нищо, че е бил само на три. Защото, докато той весело е шляпал във водата и може би е похапвал пясък, на няколко километра северно, в родилното на Първа, в тоя същия момент, аз съм се раждала. От сигурен източник знам, че в мига, в който съм го направила, веднага щом съм изревала и отрекла осоляването на бебета, съм се надвесила през прозореца, помахала съм на тате, който притеснен чакал долу, погледнала съм към плажа с усмивка и съм прошепнала, само почакай, само почакай…

Знам, изпитвате съмнения относно достоверността на тези данни и ще се съглася донякъде, наистина не мога да шептя, въобще.

Сестра ми все казва: „Намали!“

Обаче трябваше да чуете какво става, когато нашите започваха да говорят за политика по време на семейна вечеря, особено дядо, аз съм тих ромон пред тия хора. Тих ро-мон.

Било е неделя. Наистина е било. Тогава е имало такива недели, не като сегашните, а истински, без нитрати, ако не броим радиацията и дори много евтини! За десет стотинки получаваш неделя, билет за кино, една суха паста, една боза и една карма, макар думата да не е била често употребявана. Мама едвам ме прибрала у дома, искала съм веднага да ида, да му държа сметка за излизането без мен.

Имах неделя, орисана да не порасне никога в понеделник. Можеше да се купи на цената на кило анадолски ягоди от сергията срещу сергията за кори, на цената на триста грама тулумбички, на свитък солени лозови листа, на осем телешки кюфтенца. Можеше да се намери и безплатна, като хляб, който не отказват никому, като чай, с какъвто черпят всекиго, като обикновен локум към кафето, като одеколон за дезинфекция, освежаване, събуждане, против уплаха, косопад, подагра и за връщане в съзнание, ако случайно се окаже, че имаш брат близнак само с две години по-малък от тебе. Такива недели имаше навсякъде! Ухилени по детски.

Елате си у дома, в Бургас, пък после ще му мислите, ще кажете вие. Аз ще ви кажа, че задръстванията на ГКПП Малко Търново понякога са наистина зловещи, излизаш от зоната си на комфорт и няма връщане.

Сега е понеделник вечер, неделята е много далеч, макар да знам, че ще дойде отново. Откакто не изработвам безкрайности от тесто съвсем съм отслабнала, ако семейство Башсой ме видят, въобще няма да ме познаят, аз не носех табелка с името си и тогава.. , за тях завинаги ще съм една енигма. Надявам се, че котката е добре.

Нямам нито една неделя и него го няма.

Той издълба дупка в календара, скочи в нея и изчезна, а докато изчезваше го виждах все същия, с леко изрусени от слънцето върхове на миглите, смешно смръщен, бърз като вятър, глупав колкото мене, хубав още повече, докато съвсем се смали и вече не можех да разбера той ли е, не е ли и нямаше как да го питам какво да правя, ако светне лампата за маслото на колата, защото съм сигурна, че нея не я караме със суроватъчно.

Вече не ме боли, така казват по филмите, после тръгва музиката. Играя само с доказано добри лъжци. По-добри от мен, когато падна, плача много и не се уча. И пак тръгва музика.

Дъждът довлече безсъние, безсънието думите. Ако думите ставаха за ядене, аз щях да спася света от глад и да съставя правителство начело с лелката, която продава кори на пазара в Къркларели. Веднъж тя ми каза, че семейството й било от Търговище, а аз харесвам траминера на винпрома им. Не мога да пия – трябваше да мога. Обаче, някой ден, когато се върна и аз, сега и мен ме няма, ще купя поне четиринадесет пакета, тънки като коприна, ще обърна едно малко и ще направя такава неделя, че цялото село Индже Войвода да се нахрани с нея. Такъв човек съм, наумила съм си, че ще се стоваря на главата на това село. Без причина.

Но сега тук няма никой, а като казвам тук, визирам целия свят –  пътищата из Странджа, Карнобатска околия, магистрала Тракия поне до Траянови врата, надолу към Резово, на първия и втория ръкав на Халкидики.

Това не е целият свят, вече изнервени ще ме репликирате. Това не ме интересува, ще отвърна. Всички щастливи семейства си приличали, всяко нещастно било нещастно по своя собствена скала. На Рихтер най-вероятно, но ние не сме, нито еднакви, нито различни, нас просто ни няма. Нито сме гладни, нито сме сити.

Имах неделя, орисана да не порасне никога в понеделник, както казах още в началото, направих я сама, а това бе и хубавото, и лошото. Човек е създаден, за да може всичко и сам, например сам да си построи ракета, сам да се изстреля към звездите и сам да си разточи всякакъв вид юфка. Сам да се лъже и сам да си вярва. По тази причина той сам знае, че когато неизбежно се взриви, никой друг няма да усети миризмата на изгоряло и дори няма да забележи, че снощи по цялата планета е валял „кускус“. Пътят към ада понякога е постлан с него, друг път с препечени филийки и парчета маринован паламуд, залети с първокачествен зехтин, което го прави опасен. Не чак да се убиеш, но колкото да си потрошиш краката, докато вървиш натам, защото човек е и такъв, той държи да изпробва всяка посока сам, думите на онези, които вече се връщат намира глупави и далечни, както вие моите. Това е нормално.

На внуците си ще разказвам как по мое време всички дни са били неделни, как ту премахваха, ту връщаха дезинфекцията по граничните пунктове с република Турция, за семейство Башсой и котката им. Как се правят гюзлеми, защо втасалите гевреци се топят в черничев петмез и защо в тетрадката ми няма записани рецепти, само снимка от плажа на малко момче по бели гащета, което щом пораснало, изкопало дупка не в пясъка, а в сърцето и всичките ми тенджери. Дупка, по-голяма от Марианската падина, доказано от английските учени, защото докато тя е само една, то подобна има у всеки жив индивид. После ще им пея странджанската народна песен за Станиното лице, което мирише на лимон и жълта дюля, без да уточнявам, че баба хич не обича дюли, просто всяка неделя се нуждае от музикален съпровод.

Какво ще разказва той на своите се питате!?

Не съм сигурна, може би това, че купешките баници от фабрично точени кори с консистенция на хартия също стават, но едва ли ще посмее да го изрече на глас. От една страна, защото не е истина, от друга, защото все още ще се страхува, че бих могла да покажа снимката някому. Снимка, на която ясно се вижда, че човек никога не знае какво се ражда в съседство, докато той кротко си гради пясъчни замъци на брега.

Имах неделя, но изгубих рецептата, а я обичах. Толкова много, че сега, когато отдавна е понеделник вечер, аз тръгвам. Ще отида на друго място и ще се върна на себе си, за да я намеря. Веднага щом пристигна, още преди да е съмнало, още преди да разтоваря багажа си, ще сготвя. Ще готвя до тогава, до когато усетя онзи вкус и ще разказвам рецептите.

Ще.

Знаете ли, че всеки път, когато едно „ще“ остава несбъднато, някъде изгарят до въглен цяла доза еклери!?

Не мога да го допусна.

Мога, но не звучи добре за финал.