Сексът, бракът и прерийните полевки

Много от нас са възпитавани с идеята, че бракът, „докато смъртта ни раздели“ е възможен и даже идеален, но действителността е, че все по малко от нас следват този идеал, а и той не носи постоянно щастие на тези, които го преследват и постоянстват.

Поглед на изследователка на любовта

Д-р Хелън Фишър, прочута изследователка на любовта, веднъж казала на новото си гадже, докато я изпращал до вкъщи: „Когато започнеш да правиш любов с някого, ти  допринасяш към мозъчната верига на привързаността. Готов ли си да поемеш този риск?“ Той се съгласил и когато години по-късно й предложил брак, тя казала: „Ще се омъжа за теб, но няма да живея с теб.“

Защо жената, която е един от най-големите авторитети в света по въпросите на любовта, казва това? Какво е знаела тя за себе си и за романтичната привързаност, което повечето от нас не знаят?

Изследванията на самата Фишър показват, че човешките невронни вериги, които създават приятната еуфория на романтичната любов, могат да бъдат превзети от вещества, за да предизвикат реакция, подобна на пристрастяване. Когато сме далеч от човека, когото обичаме, ние започваме да се занимаваме с мисли за него и да копнеем по него, точно както зависимите са обсебени от избрания наркотик и жадуват за липсващото вещество.

Какво общо имат прерийните полевки с това?

Работата на Фишър върху човешкия невронен механизъм на любовта се основава на работата на социални невролози като Том Инсел от Националния институт по здравеопазване и Лари Йънг от университета „Емори“, които първи изясняват тези процеси, като изучават свързването в двойки при прерийните полевки. Поведението на прерийните полевки е изненадващо важно за разбирането на човешките навици за чифтосване, тъй като те, подобно на нас, създават силни (често доживотни) сексуални връзки.

Фишър е и антрополог, тя е изучавала променливостта в поведението на хората при чифтосване и е наясно, че мозъчните схеми на хората и прерийните полевки са еволюирали, за да обхванат множество стратегии за връзка с партньор. Невронните механизми, стоящи в основата на тази променливост, наскоро са изследвани чрез допълнителна работа върху прерийни полевки, проведена от Алекс Офир от университета „Корнел“ и негови колеги. Техните изследвания могат да ни помогнат да проучим собствените си предразположения и да се научим да изграждаме подходящи за нас взаимоотношения, дори ако те приемат нетрадиционна форма – като тази на Фишър и нейния съпруг.

Три ключови стратегии за чифтосване

Офир и други идентифицират три стратегии за чифтосване на прерийни полевки, които имат паралели с човешките: „Скитащи“, „Резиденти“ и „Роувъри“. Пропорциите на тези групи сред популациите на американците и прерийните полевки се оказват доста сходни.

Около 35% от американците (и прерийните полевки) не са съквартиранти. Учените наричат тези прерийни полевки „Скитащи“.

Също така, подобно на прерийните полевки, мнозинството от нас (над 60 процента) са женени или живеят заедно, но не са си непременно сексуално верни.

Някои свързани по двойки индивиди са „Резиденти“, те са сексуално и емоционално моногамни, споделят общ дом и отглеждат потомство заедно.

Хората, които имат сексуални връзки извън двойката си или сменят партньорите си от време на време, се наричат „роувъри“. Ние, хората, наричаме това поведение на „роувърите“ изневяра или серийна моногамия.

Многобройни изследвания показват, че от една четвърт до половината от американските женени мъже и жени изневеряват. Както обяснява Офир, „сега е широко прието, че сексуалната моногамия (т.е. сексът изключително между обвързани в двойка партньори) всъщност е рядкост“.

Това е така, защото всеки от нас има вродена предразположеност, така че твърде много или твърде малко интимност ни се струва нещо лошо. За съжаление нашата култура настоява, че моногамният брак за цял живот е необходим както за собственото ни благополучие, така и за успешното отглеждане на деца. В резултат на това повечето от нас приемат, че този модел трябва да е подходящ за нас. Дори да не сме щастливи, стигаме до заключението, че нещо не е наред с нас или с партньора ни, а не със структурата на самата връзка.

Идентифициране на собствените ни предразположения

За да разберем кой тип връзка ни подхожда истински, трябва да оставим настрана предварителните представи за това кое е „най-доброто“, „нормалното“ и „здравословното“, а вместо това да се заемем със състрадателно, любопитно и честно самонаблюдение.

Като начало помислете за хора, които познавате (или за известни личности), които изглежда използват всяка от тези стратегии във връзките си. Най-вероятно познавате хора, които са предани, верни „резиденти“, както и „роувъри“, които се женят или съжителстват серийно или имат немоногамни връзки, и някои заклети самотни „скитащи“, които никога не създават дългосрочни интимни връзки.

Мислейки за себе си, вероятно сте резидент, ако ви харесва да споделяте дома и живота си с друг човек моногамно за дълъг период от време. Това ви кара да се чувствате обогатени и повишава чувството ви за благополучие.

Ако, напротив, животът с партньор (дори и иначе подходящ за вас) ви кара да се чувствате неудобно и ограничено, сякаш губите самостоятелност и благополучие, или ако желанието ви за други сексуални партньори е толкова силно, че трябва да действате (а не само да фантазирате), може би сте „роувър“.

Роувъри се като Хелън Фишър и нейния съпруг, които имат отделни апартаменти и прекарват по няколко дни и нощи отделно всяка седмица, може да „живеят отделно заедно“ или да се радват на връзки от разстояние. Други може да предпочитат да са обвързани, но в сексуално отворени връзки.

Скитниците намират обвързването и съвместното съжителство за клаустрофобични, но могат да имат приятни връзки и да се наслаждават на компанията на сексуалните си партньори. Много от тях са най-щастливи да живеят сами и да се радват на множество сексуални партньори.

Наличието на многобройни преживявания с интимни партньори често е необходимо, за да открием зоната си на комфорт. След като сме открили предпочитаната от нас структура на връзката, ние и нашият/те партньор/и ще бъдем най-щастливи, ако намерим човек с подходящи желания и предразположения. Както когато хората се опитват да отрекат сексуалната си ориентация, когато възприемем стил на общуване, който не съответства на истинските ни нужди и желания, резултатът често е нечестност и нещастие.

Дали тактиката на чифтосване е фиксирана за цял живот?

Предразположението на индивида към тактика на чифтосване се определя главно от взаимодействието на вродените ни социални невронни мрежи и ранния житейски опит. Малките дози социална изолация в ранна детска възраст изглежда предразполагат родените с по-ниско разпределение и плътност на рецепторите за невротрансмитери, като окситоцин, вазопресин и допамин, да станат скитници.

Разбира се, наличието на потенциални партньори и ресурси може да промени тактиката на индивида, въпреки вродената му склонност. Животът предизвиква и променя всички нас, но човек никога не може да промени друг човек. Ако вече не сме доволни от стратегията, която ни е естествена, може би ще успеем да се променим, но цената ще бъде намирането на нов партньор, който да отговаря на новия набор от нужди.

Прегръщане на разнообразието

По своята същност не е правилно или погрешно да бъдеш един от трите типа. В историята родителите успешно са отглеждали деца (включително президенти на Съединените щати), докато са практикували всяка от тези стратегии за чифтосване. Но социалната стигма, собствената ни самооценка и дори законите често продължават да наказват онези от нас, които не са съжителстващи, като очернят повече от половината от нас, че правят това, което е естествено.

Трябва да приемем, че нашите предразположения са достатъчно добри. Натъпкването на краката ни в неподходящи обувки вреди на всички. Щастието и благополучието ни (както и това на децата и партньорите ни) ще се подобрят значително, ако почитаме и приемаме присъщото ни човешко разнообразие.