Аз познавам дъщеря си.
Тя е на тринадесет години. Висока е почти колкото мен и е слаба, много слаба. Косата й е къса, едва пада върху ушите й. Очите й са големи и сини. Това е странно, защото аз съм с тъмна коса и кафяви очи. Цялото й лице е покрито с акне. Прилича повече на момче, отколкото на момиче. Темпераментът й също е момчешки.
Днес е неделя. Аз влизам в стаята й, като
предпазливо чукам на вратата преди това –
така ме е инструктирала тя. Заварвам я по пижама. Пижамата, която аз й купих, е от две части – жълто горнище и долнище на магаренцата Йори. Сложила си е червило на устните. Моето мило момиче! С нея ползваме едно и също червило, винаги поръчвам два броя Urban Natural от каталога. В момента дъщеря ми стои на пода и изрязва картинки от разни мои списания, които е пръснала навсякъде. Ще прави колаж. Изглежда нервна. Ядосва се, защото не й спори работата. Моли ме да й помогна.
Аз я прегръщам
и й предлагам да излезем, като й обещавам, че когато се върнем, ще направим колажа заедно. Тя облича дънките и карираната риза, които до преди малко стояха прострени на стола.
Качваме се на велосипедите и отиваме в Пейпър Кейк. Там Кайо е седнал и пише нещо на малкия си лаптоп. Запознавам дъщеря си с него. Тя се усмихва с детското си личице на приятния чичо. Докато пием тибетски чай, си говорим с него, а после, когато той си тръгва, ние двете дълго разглеждаме книгите на рафтовете. За всяка книга, която й се стори привлекателна, тя ме пита дали съм я чела. Най-накрая си избира сборник с унгарски разкази.
Купувам й книгата и пак се качваме на колелетата.
Сядаме в лятната градина на една спокойна сладкарница и хапваме сладолед. Тя си е поръчала три топки – банан, киви и шоколад. Възхищава се на дългата метална лъжичка, която са й донесли.
Аз я гледам,
докато яде, и си мисля колко хубаво е моето момиче. А тя се мръщи и ми разказва как миналото лято нейният съученик Свилен я видял да яде сладолед във фунийка и я стреснал толкова гадно, че тя си изтървала сладоледа на земята. После Свилен й се подигравал цял час. Докато разказваше това, големите очи на дъщеря ми се изпълниха с онази присъща за децата наивна скръб, която понякога ги кара да изглеждат комично. Аз я придърпвам към себе си и я успокоявам. Обяснявам й, че това е било шега, а на шегите трябва да гледаме с веселост.
До сладкарницата има магазинче за джунджурийки,
където тя си харесва пръстен със зелен камък. Камъкът подхожда на нейната зодия и тя го знае. Знае освен това с каква енергия е зареден този камък. Аз, естествено, й купувам пръстена.
Предлагам й да покараме в парка преди да се приберем. Тя с охота се съгласява и подкарваме велосипедите по алеите между зелените градини. Караме една до друга и си пеем:
… come closer don’t be shy
stand beneath a rainy sky
the moon is over the rise
think of me as a train goes by …
Спираме до една чешма, където пием вода, пръскаме се с водата и се смеем. Смехът й е толкова жизнен, че аз се изпълвам с радост и ми се иска да прегърна целия свят.
Прибираме се. Имаме тежката задача да направим колажа. Тя е научила някои техники, които иска да ми покаже. Помагам й, по-точно правя това, което тя ми каже.
Става време за вечеря.
Аз приготвям салата
със зеленчуци и крехки пилешки хапки и каня дъщеря си на масата. Постоянно й доливам вода и й разказвам за чудното свойство на водата да поема заряд от околния свят. Научих това от един руски филм.
След като приключваме с вечерята, тя иска да чете от новата си книга. А колажът?, питам я аз. Утре ще го довърша, отговаря ми дъщеря ми и енергично се измъква от стаята.
Оставям я да чете, докато аз измивам чиниите и се заемам с моите дела – да довърша някой разказ или да съзерцавам цветята. Понякога и големите момичета вършат детинщини.
След два часа влизам тихо в стаята на дъщеря ми. Тя е заспала с книгата до главата си. Завивам я и я целувам по косата.
Лека нощ, мое момиче!
Тя не съществува. Аз нямам дъщеря на тринадесет години. И ужасно ме е страх, че когато тя дойде, няма да мога да й дам тази нежност. Ужасно ме е страх.
Понякога и големите момичета вършат детинщини.
0 Коментара