Знам, че може би повечето от вас биха ме пребили с камъни след онова, което се каня да кажа. И въпреки това ще го кажа, защото за мен това е самата истина. И защото се опитвам да намеря за себе си оня отговор, който хем да е в мир с мен самата, хем да не ме конфронтира твърде тежко с околните. Още не съм го намерила. И ми е зле. Защото хем се чувствам виновна, ненормална… хем пък се чувствам права за себе си…

Ако се замислите, сигурно ще си дадете сметка, че културата ни има точно определени „предписания” за „нормална” жена. Истинската жена. Тя още от мъничка е учена да играе с кукли и да имитира Мама. Още оттогава тя се готви отдалеч за мисията, която й е отредена. Великата мисия да бъде Мама. Повива „бебето” си, храни го, играе си с него, кара му се (обикновено имитира 100% майка си и/или леличките от детската градина).

По-късно „нормалната жена” се научава, че когато срещне жена с бебе, задължително трябва да изпадне в умиление от вида на малкото слънчице – всяка „нормална жена” прави именно това: светва цялата, придобива леко дебилен вид и започва да нарежда трудно разбираеми дори за самото бебе заклинания от типа: „Мъ како пави малката кукличка! Мъ шъ ги изпапкам тези сладки пъстчета…” Погледът й се премрежва от копнеж тя самата един ден да си има една такава малка кукличка. И това става.

Естествено, мъжете са научени на свой ред, че жените са просто такива. Това им е работата –

да се радват на бебетата и да народят поне 2-3.

Мъжът дори използва тази древна „истина” за алиби, с което обяснява легендарния си страх от обвързване – той вярва, че във всяка жена дреме по една самка, която не иска нищо друго от живота, освен да намери баща на бъдещите си деца. Някои мъже стигат дотам, че ако им кажеш, че това не е точно така, ти обясняват как ти просто не познаваш истинските си потребности и инстинкти. Така де, те ги разбират тези работи. По-добре от теб.

Нищо, че не са били жени досега.

А ти явно не си наясно със себе си, щом отричаш толкова очевидни факти.

Рано или късно „нормалната жена” се задомява и ражда бебе. По-добре рано, разбира се – тогава е по-плодовита, или поне така смята традиционната медицина. Никой не се замисля особено защо е необходимо и задължително да ражда бебе, особено тя самата. Ами то е ясно защо – нали родът трябва да се продължи, така правят всички жени… Иначе как ще оцелее човешкият вид? Това, че майчинството причинява доста болка и неудобства на жената, е тема, която никога, ама наистина никога не се дискутира! Неудобства ли? Е как така? Че това е най-великото нещо – да дадеш живот! Ми това е радост, щастие! Коя е тая кучка, дето си позволява да се съмнява в това и не иска да ражда бебета?

Аз.

Аз съм тази кучка.

Не че ми харесва тази дума, но така излиза.

Истината е, че аз не обичам деца.

Намирам бременните жени за отблъскващи и не бих искала за нищо на света да изглеждам по този начин. Стига да мога да го избегна, разбира се… Самата мисъл за забременяване поражда у мен представата за тумор в корема ми, който изпива всичките ми жизнени сокове. Зародиш-натрапник, който обезобразява тялото ми, деформира гърдите ми, съсипва косата и зъбите ми. Да, знам, че звучи ужасно. Но нека поне веднъж да кажа как наистина ги усещам нещата. Поне тук. Поне пред вас… Защото пред тези, които ме познават, никога не бих посмяла да изрека всичко това. Много добре знаете защо…

Представата ми за раждането е като за касапница.

Болка, която раздира тялото ти в буквалния смисъл, разкъсва вагината ти, тъканите ти, корема, таза, душата – всичко… Нечовешка болка, която те кара да крещиш, да виеш – и вместо най-малкото да ти съчувстват, дори те ругаят в родилното (поне в държавните болници) – класическата АГ реплика „когато го прави, не рева, нали?” – без коментар… Ужас, травма и спомен, от които много жени никога не успяват да се отърват. Но за това не се говори, разбира се – страхотно е да раждаш, супер е! И се забравя веднага, когато си гушнеш рожбата…

А като си гушнеш рожбата, става вече наистина напечено. Защото въпросната рожба не е нещо, което можеш да върнеш в родилното, защото си решила, че не те кефи, нали? Това е същество, за което оттук нататък носиш еднолична отговорност. Завинаги. Край.

Да бе, да – то си има и татко. Нали и той ще помага. Няма страшно. Всъщност съм забелязала, че

повечето мъже адски се кефят на децата си.

Ама с една малка подробност – виждат ги само вечер и за малко. Е, така е устроен светът – тати трябва да работи, за да изкарва парички за памперси, нали? Затова все го няма и мама е самичка с бебчо. Мдааа – това е положението.

Оттук нататък следват няколко години лек тъмничен режим за жената (лек ли?). Оттук нататък аз

спирам да съществувам като човек, жена, любовница,

професионалист… всички онези неща, които аз СЪМ. Оттук нататък аз ставам просто майка. Майката на Иванчо примерно. Мен вече ме няма. Дори името ми вече почти не се споменава. Аз съм Майката на еди-кого си.

Няма я свободата ми.

Няма го правото ми да правя каквото си искам. Правото поне вечер след работа да се отпусна и да си почина. Да отида на клуб. Да се напия. Да чета. Да мастурбирам. Да си поръчам пица. Да си взема вана. Да медитирам. И така нататък.

Няма ги вече и приятелите ми – на никого не му се занимава с маминки, които през половин час търчат да кърмят и постоянно бърчат чела да пазиш тишина, та да не събудиш бебето.

Няма я вече работата ми.

Да, няма какво да се лъжем – работата ми изисква да я упражнявам постоянно, иначе губя форма страшно бързо – повече от половин година извън професията и край, зад борда си.

Няма я дори любовта на партньора ми. Никой не обича жени с провиснали цици, наднормено тегло, шевове от кърпено по вагината си и лекета от бебешко дрискано по полата си – каквото и да си говорим, мъжът иска ти да си слаба, фреш и секси. Иска да си забавна, усмихната, ведра. А ти вече не си такава. Точка по въпроса. Ми да не си раждала…

По-нататък знаете….

Сюжети всякакви. И все тъжни…

Всичко се повтаря. Така са живели баба, мама… Така ще живее дъщеря ми. Така е устроен светът. Толкоз. И не стига, че трябва да приема всичко това – трябва дори да съм щастлива?!

Така правят „нормалните жени” – щастливи са!

Излиза, че дори не мога да си позволя да кажа колко дълбоко ме възмущава всичко това! Да бе, да – трето хилядолетие, високи технологии, равенство, партньорство, нови времена, нови нрави… Нови друг път. Уж сме равни, но не сме. Всички сме равни, но някои сме по-равни, както е казал поетът. И мъжът, и аз сме образовани, добри професионалисти, готини хора. Обаче неговият живот си остава почти непокътнат след раждането на бебето. А моят ще се промени тотално. И завинаги…

Между другото имам страшно болезнен месечен цикъл. Умирам от болка просто. Всеки месец. И понякога, ако Той е наблизо (за малко, разбира се, защото мъжете не обичат да виждат болка), все го питам: „Защо, по дяволите, трябва да ме боли така?!” А той ми отговаря: „Защото си жена.”

Кратко и ясно.

Това е положението…

Моля, не ме обвинявайте…

Чувствам се достатъчно виновна, че си позволих да изрека всичко това…

Сигурно накрая ще се кротна и скоро ще ме видите в кварталната градинка да бутам бебешка количка. Така правят всички – а и мъжът, когото обичам, е традиционалист и рано или късно ще ми направи бебе. Ако откажа, ще ме нарече „кучка” и ще ме зареже. Затова навярно ще приема. За да не го загубя. И сигурно ще грея от щастие, защото така е правилно и така правят нормалните жени. Това ще е моят сертификат за нормалност…

И никога повече няма да си призная как се чувствам всъщност.

Затова трябваше да го кажа – поне веднъж.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара