Малко ми омръзна да се правя, че книгата „Законът за привличането”, станала основа за тази тайна, предлага радваща душата алтернативна гледна точка, ъъъ… ако… „не-ти-пречи-че-е-диктувана-от-Учителите-на-тази-планета-чрез-медиум”. Това последното го казвам на скороговорка поради двете крайни реакции – или слушателят ме поглежда със смесица от ирония, скепсис и снизхождение, или срещам съзаклятническо присвиване на очи, последвано от натрапчив разказ за сънища, видения, кармични срещи, пророчества и врачки, които всичко познават и при които трябва веднага да отида.

Малко ми омръзна да се правя на интелектуално

заинтригувана, вместо да отдъхна облекчено, че на класическата психоанализа ще й се наложи да подвие опашка и да отиде да се срамува в ъгъла за това, че причинява на хората обсесия от стари рани и изтъркани клишета. При все цялото ми уважение към приноса й за познание на човешката същност вътрешно ликувам, че живея във време, в което заложилите на Юнг в „задочния” спор с Фройд ще спечелят джакпота. Имам предвид конкретно различията им по отношение на влиянието на детството и травмите върху личността. Най-общо Фройд твърди, че те предопределят развитието на човека, което неизбежно му поставя граници. Докато Юнг е убеден, че личността може във всеки един момент да направи свободния избор да се

промени под влияние на бъдещите си цели и аспирации

Но най-много ми омръзна да се правя, че научавам цялата тази информация ей сега, когато е придошла модната вълна. Така се случи, че бях посветена в „тайната” точно преди 17 години. И не само че не се опитах да я пазя, а се втурнах да споделям като топновината на деня, че всички ресурси, за да бъдем здрави, щастливи и благоденстващи са достъпни за абсолютно всеки човек. Бидейки прекалено млада и необиграна в техниките на споделяне, бързичко се наложи да се свия в черупката си, да се правя на „нормална”, дори да пия антибиотици, да припявам на всеобщото дуднене за поскъпването на цените и как тая държава „няа съ опраи”. Оцелявайки в този негативизъм, обилно поливан с алкохол и сериозно отчаяна и съмняваща се на моменти, трескаво търсех всякакви, включително интелектуални и научни аргументи, с които да разкажа нещичко от тайната, ей така, между другото. Вероятно затова станах медиен човек и преджапах през вестници и списания, през радиопредавания и три телевизионни редакции. Вероятно затова ме привличаше всичко, което аудиторията нарочваше за хит, независимо дали е свързано с култура, хранене, сексуални взаимоотношения, модерни технологии.

Дори когато ми заплащаха символично, търсех пролуки да

споделя онова, което знаех. Научих си урока, че трябва да търся истории, които ще „преведат” чрез разбираеми понятия някое и друго изречение от типа на Thoughts becomes things. Буквално означава „Мислите се превръщат в неща”, но реалният смисъл е, че онова, върху което е фокусираме вниманието си, се материализира в живота ни. Много съм доволна, че в крайна сметка способността на американските филм мейкъри да опростява нещата, помогна да се стигне до тази формула на възприемане, наречена The Secret. И в момента ще се възползвам от интереса към тази книга (филм) точно както преди се възползвах щедро от интереса към сериала „Сексът и градът”, за да си кажа онова, което имам да си казвам за секса, любовта и другите глаголи.

Онези, които са ми по-близки, в общи линии знаят, че

трудно се вмествам в клишета,

и от време на време са склонни да ми признаят, че сякаш живея по други закони. И от време на време се решават да ме питат туй-онуй. Предимно когато закъсат с кефа от интимния си живот или със здравето. Тогава искат да чуят:

„Какво правиш, че имаш толкова добри взаимоотношения със семейството на бащата на сина ти?” Имам само един отговор: „Никога, нито за секунда не съм си представяла ситуация, в която имаме лоши отношения.” Искат да чуят: „Как се излекува, когато не отиде да се оперираш?” Веднага отговарям: „Болестта беше сигнал, че не съм в хармония, което аз си го

превеждам като уникален шанс да я намеря

Започнах да търся хора, неща и вкусове, които ме карат да се чувствам добре, гледах само комедии. Потърсих илюстрации как изглежда здравият орган и всеки ден си представях като copy-paste картинката на здравия орган в моето тяло. И после докторите решиха, че нещо са объркали, защото няма нужда от операция. Това беше.” Те искат да чуят: „Как можеш да накараш един мъж да ти прави свирки?” Тук отговарям с въпрос: „Ако искаш това, защо изобщо си избираш любовник, който не го прави?” Ефектът е, че всички остават със смесени чувства. Мислят, че ги гъбаркам, че не съм добра приятелка, след като не искам да помогна да си решат проблема. Научих какво предизвиква тяхното недоверие, когато една приятелка се развика:

„Ако е вярно, че можеш да се лекуваш с „внушение”,

ако е вярно, че се кефиш на живота без мъж, вместо да страдаш, ако е вярно, че привличаш в живота си онова, което искаш, тогава защо не си богата?”

Изумително добър въпрос. Добре, нека видим защо не съм богата. Приемам, че става дума буквално за пари. За малко оставям настрана богатството на емоции, сетивни възприятия, приятелства, безплатни екстри покрай професията ми, изобилието от къщи, вили, хотели, яхти, където мога да отида на почивка и да се чувствам у дома си.

Не съм богата, защото теорията на дядо Фройд не бива да се подценява толкова, колкото ми се иска в момента.

Клишетата от моето детство се оказаха упорити.

Подсъзнателно вярвах, че след като не мога да смятам, не мога да се оправям и с парите. Този мит се разби, когато започнах да играя със сина си на „Монопол”. Той брои парите си след всяко вземане или изваждане, поглежда таблото „казва” на зара си на кое квадратче да попадне. Удивих се

колко често зарът „работи” –

ако се страхуваш, попада там, където не искаш, ако не се притесняваш, че трябва нещо да платиш, попада точно където поискаш. Аз никога нямам идея с колко разполагам, но вместо да се препотявам с онова, което не ми се удава, започнах да наблюдавам стратегиите и емоцията, с която хвърлям зара. В началото беше абсурд да му взема игра. Вече той не иска да играе с мен, защото все го бия. Играта на „Монопол” успя да премести фокуса на вниманието от недостатъка ми към мое качество и ме научи хладнокръвно да му вземам парите дори когато е готов да се разплаче от яд. Той ми е казал: „Мамо, това е само една игра.” Впрочем всичко е „само една игра”.

Другата бариера е семейната среда,

в която съм израснала – идеалният пример за определението „честен до глупост”. Научена съм да приемам думата „честен” не във връзка с извличане на печалба, а във връзка с това как моите действия ще повлияят върху друг човек, върху цели организации дори. Хората, на които им иде отръки да печелят, обикновено възприемат думата „честно” като всичко, което не е незаконно. Все още имам известна трудност да приема, че да играя за победа и да бъда загрижена за хората не са взаимно изключващи се неща. Може би затова в The Secret ме впечатли онзи момент, в който един африканец изцери сина си от смъртоносна болест с техника, наречена „камък на благодарността”, и след това направи и кинти, като продаваше на хората най-обикновени камъни от реката. Забранено ли е? Не. Продаде ли си камъните човека поради най-искрената си загриженост за хората? Да. Следователно честно ли е да забогатееш, като продаваш камъни от реката? Ами ДА.

И най-вече:

не съм богата, защото се плашех до смърт,

че ако се омъжа за богат мъж, ще си загубя свободата. Под „свобода” разбирах не че ще ми пречи да го ударя на бохемски живот, а че ще се опитва да компенсира с пари нуждата ми от вътрешен живот, „моите нощи пред компютъра”, желанието ми да експериментирам. Въобще не ми беше хрумнало, че така отдалечих от себе си куп хора, които можеха да ме вдъхновят със стратегиите си за успеха. И противно на всички мои най-светли представи за взаимоотношенията привличах момчетата, чиято мъжественост се чувстваше накърнена от моя доход и работохолизъм. Но за сметка на това ми даваха толкова неограничена свобода, че се е случвало да пролея доста сълзи по копнежа за малко несвобода. Слава богу, вече съм прекалено свободна, за да ме е страх за свободата ми.

И все повече се кефя на успешните мъже

Като цяло съм се чувствала и жертва на неадекватното отношение към богатството и просперитета в нашата мила родина. Истината е, че пука ли ти как средата, в която живееш, ще възприеме твоя просперитет и благоденствие, моментално преграждаш потока на парите. Ако ме е срам да си поискам своето, сама пускам бариерата пред притока на приход, който да ми помогне да сбъдна най-светлите си мечти. Или както са го казали в The Secret: „Много хора се чувстват като жертви и се обръщат към минали събития, за да оправдаят този свой статут. Мнозина винят семействата, в които са израснали, но е важно да знаете, че според повечето психиатри около 85% от семействата са ненормални, така че не сте толкова уникален. Каквито и перипетии да сте преживели в миналото, важното е да си зададете въпроса „И какво от това?”.

Истинското „какво” е „Какво ще направим Сега?”.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара