В последната игра „Сделка или не”, която загледах случайно, една млада жена каза: „Всеки иска 100-те хиляди, но отдавна съм приела реалността. Сигурна съм, че никога няма да държа в ръка и 10000”. И разбира се, отърва на косъм кутията с носните кърпички. Дори не помня колко спечели, беше нещо дребно, подхвърлено от банкера като милостиня. Но си спомням, че исках да сменя канала, когато видях как сълзите й напираха, а гласът й произнесе самоубийственото заклинание, че играта е поредното доказателство, че е орисана на бедност. Все още имаше шанс да държи в ръцете си много повече от 10 000, но вече беше ясно – дори не получи даром носните кърпички, за да си избърше сълзите. Затова не исках да я гледам.

Но после си казах – тя живее в малък град, в среда, в която оцеляването е приоритет. И неминуемо хората, с които ежедневно общува, са оформили такава представа за реалност, която й пречи да полети. Със сигурност е имала смели мечти и вяра в силите си, но вероятно й се струва предателство да излезе от клишето на средата си. Как да го направи, като това са хората, които обича и които я обичат? Да постигнеш благоденствие не е трудно. Трудно е да се разграничиш от представите на обществото, сред което живееш. Най-трудното нещо е да приемем, че пътят към благоденствието е занимание самотно. Макар и само в началото на пътя.

Вероятно този текст няма да го прочете нито тя, нито някоя друга като нея – откъде 5 лева за този лукс да си купиш списание? Но все в някой фризьорски салон, в някоя чакалня, знам, че думите ми ще стигнат до някоя нейна „сестра” – красива, млада, умна, сърдечна, почтена и … удушила с голи ръце късмета си в името на

криворазбраното заклинание „да бъде реалистка”.

Независимо дали „реализмът” за вас означава месечно 200, 300, 500, 700, 1000, 2000 лева – те със сигурност не ви стигат доникъде. И са символ на примиряване с реалността. Преди около 5 години и на мен ми беше трудно да приема факта, че няма разлика в ниската самооценка на хората, приели орисията си да живеят в този финансов диапазон. И често мърморех под носа си, че този или онзи работодател и издател не ме били оценявали. Намери се един от тях обаче, който каза: „Михаела, ако смяташ, че работиш за мен, правиш огромна грешка. Работи за себе си и се възползвай максимално от материалната база, която ти осигурявам, от имиджа на компанията, която стои над името ти на визитката, и реализирай идеите, които имаш за себе си. Само ако работиш за себе си, аз ще имам полза от твоето име в моето издание (последната дума може напълно да се замени с „фирма”, „компания”, „агенция”… ). И да, ще печеля от теб, но несравнимо по-малък процент от онова, което ще спечелиш ти”. Тогава все още бях настроена да реагирам в стил „Да, бе, да. Манипулира ме, за да се отдавам на работата денонощно.”

Но въпреки бунта на съмняващия се разум,

неговите думи очевидно бяха намерили място в подсъзнанието, а техният скрит смисъл беше: „Много повече пари няма да получиш от мен, но тук ще намериш хиляди възможности. Потърси себе си, намери себе си, оцени себе си. А докато се търсиш, ще получаваш и заплата. Ха, та това си е късмет, благословия направо.” Тази невидима с просто око промяна в отношението ми към работата започва да отключва врати сякаш с магическа пръчка. Започнаха да се появяват предложения като че ли извън моята воля, но все в този контекст. Други издания започнаха да ми предлагат да бъда външен автор за онова, което на мен ми беше интересно. Постепенно преустроих приоритетите в собственото си издание така, че първо вършех онова, което за мен имаше смисъл, а след това изстрелвах всички останали „всякаквовкусови” текстове и теми, които не ми бяха по сърце, но са част от общия пакет.

Постепенно ръката ми сама започна да взима от рафтовете

на книжарниците книги, които побутваха настрана любимите ми по онова време теми за емоциите и сексуалната култура. Това бяха книги за потока на парите, но от духовна перспектива. Изречението, което ме запали да продължа да „редактирам” своето отношение към „реалността”, е на един пич на име Валтер Любек, бивш маниакален борсов играч, спечелил и загубил милиони. След това посветен във високите нива на практикуване на рейки. В книгата си „Дао на парите” той казва така:

Парите са любов в действие

Още в началото на книгата споделя нещо, което ми беше направило впечатление, но избягвах да го коментирам публично – в повечето езотерични книги отношението към парите е тема, която се избягва. Прекалено много са примерите с хора, които са имали голям просперитет, но нещо ги обръща, стават духовно просветени и според случая раздават богатството си или правят с него нещо друго благотворително, но идеята е, че започват да живеят просто, семпло, с малко, но открили щастието в живота. Винаги ми се е струвало, че в подобни послания има грешка. Валтер Любек беше първият автор, който споделяше моето мнение. Има грешка.

„Останах с впечатлението, че точно в езотеричната област има съществени проблеми в отношението към парите. Много хора мислят, че

парите, интересът и собствеността са корените на всяко зло

в света и искат да ги премахнат. За съжаление, като прегръщат това схващане, те пренебрегват факта, че начинът, по който използват материалните блага, е този, който определя дали те ще носят щастие или нещастие”.

Когато за първи път го прочетох, все още пишех за секс и направих copypaste на горното послание, но във връзка с изживяването на страстта. Същото е. Не само със секса и парите, но и с всяко друго нещо, към което може да се прикачи определение „корен на злото”. Корен на злото само по себе си не може да бъде нито едно действие, на което му се приписва способността да отключи порок. Всяко едно подобно нещо може да отвори вратите към щастието и мъдростта. Ако за миг си представим живота като шведска маса, то на нея има всичко – ние избираме

какво да си вземем, колко и как да го използваме

Корен на злото може да стане дори понятието „духовност”, ако изключим от него многообразието в живота (припомнете си филма „Седем”, идеологията на Инквизицията, пък и на комунизма, ако щете).

Ние и само ние избираме дали парите, сексът, алкохолът, геймърството, интернет, микровълновите печки, хазарта, хранителните навици, работохолизмът или каквото и да било друго ще станат нашият Stairway to Heaven или Road to Hell.

Тънкостта е, че не можем да променим отношението си, без да извършим действие, с което символично да декларираме тази промяна. Има два прости принципа, без които няма как да стартирате своя път към благоденствието.

Първият е акт на любов към себе си,

вторият е акт на любов към другите. Съвсем практично трябва да направите следното:

1. Камъни да падат, спазвайте принципа „Плащам първо на себе си”. Отворете си банкова сметка с най-високата възможна лихва и дълъг период на запор за теглене, например 3 години. И от абсолютно всяка сума, която получавате, дори да е 5 лева, слагайте в банката 10%. Докато се сдобиете с навик, ще ви бъде трудно да се разделите с парите, които ви трябват сега, но постепенно ще започнете да ги отделяте, без да се замисляте – точно по същия начин, по който ги давате за цигари или за каквото там ги давате, без да ви се свиди. Чрез този целенасочен акт подсъзнанието получава послание „Аз обичам себе си”. А когато започнете да забелязвате как сметката ви се умножава сякаш от нищото, ще започнете и да приемате себе си като човек, който има пари. Но не „пари за черни дни” или „скътани за всеки случай”. Не, не ги наричайте за какво да отидат. Не ги обричайте да ви потрябват в случай на нещастие. Идеята не е да привлечете нещастие и да запеете песента, че парите носели нещастие. Тази сметка се казва

„Моите пари, на мене”, точка.

Те ще се увеличават точно с онова темпо, с което вие развивате поносимост към имането им. В момента, в който подсъзнанието усети вашата увереност, че имате пари, доходите ви ще нараснат от най-неочаквани посоки.

2. Представете си, визуализирайте, помолете, пожелайте парите, които давате (дори в бакалията или когато плащате тока), да отидат за някаква светла кауза. Концентрирайте се само за миг, докато ги усещате в ръцете си. Пожелайте им да стигнат „живи и здрави” там, където ги изпращате. Те ще си намерят пътя. Ако изпитате щастие, че сте ги дали, бъдете сигурни и нито за миг не се съмнявайте, че ще отидат там, където искате. И най-сладкото – можете просто да им пожелаете да направят добро и да се върнат умножени към вас.

Каква по-светла кауза от тази?

„Когато даваш на друг, даваш на себе си.”.Знам, че сте чували този постулат, но също така знам, че когато тръгнем да даваме, разумът, възпитан от обществото, че всеки иска да те мине, да ти надпише сметката, да ти увеличи цената на хляба и черния хайвер дори, блокира и казва: “Да, бе, да, непрекъснато давам, за мен все не остава, всеки иска да ме мине.” Е, трябва да скъсате с този вид „реализъм”.

През годините съм изпробвала различни схеми, за да наблюдавам как точно работи този принцип, който по условие важи за цялата Вселена (той е нещо като закон на физиката) и не се влияе по никакъв начин от “обществените договори”, които сключваме помежду си със или без подпис.

Пробвала съм да дам абсолютно последните си пари на просяк

по избор (само ако ми е искрено симпатичен, защото най-важното условие при даването е да го направиш от сърце) и наистина много скоро след това съм получавала изненадващо пари отнякъде. Но никога не го правя, когато нещо съм намусена, когато това са последните ми пари и не съм в настроение да експериментирам с вселенските закони. Дори да го направя, обикновено не работи. Моя приятелка е забелязала, че този принцип при нея функционира, когато си даде последните пари за обувки, които ще обуе три пъти за сезона, и то с много специфично облекло. Но не действал, когато хладилникът й се изпразни и трябва да си даде всичките пари, за да го напълни, или за тока, или за парното. Аз пък съм забелязала, че в “Метро” ми се свива сърцето, когато похарча 200 лева за задължителните продоволствия за дома, но мога да ги дам, без да се замисля за вечеря в хубав ресторант с хубавото вино и всички мурафети. И на всичкото отгоре, ако съм доволна, може дори да не ми се стори скъпо. И в тези случаи почти никога не ми се налага после да правя компромис с други лични или семейни нужди. Практиката ми е доказала само едно: ако даваш от сърце, дори да изглежда хипер неразумно,

онзи невидим рог на изобилието,

който се грижи за всички живи същества, намира своя начин да ни достави още ресурс за удоволствие. Когатоси плащаме данъците с отвращение или мърморим недоволно, че хлябът е станал с 20 стотинки по-скъп, парите отиват в черна дупка и онзи рог на изобилието се държи сякаш е плод на нечие болно въображение. В никакъв случай не подкрепям пилеенето на пари, темата е тотално различна от пилеенето. Идеята е да вземем да си платим данъците, парното, тока, поскъпналия с 20 стотинки хляб и маниашките обувки, като направим „редакция” на отношението си към кеш-а, които даваме. „700 лв. данък? Чудесно, какъв прекрасен шанс да платя една учителска заплата?, 60 000 данък – ей, браво на мен, аз вече съм успял човек. Чудесно е, че мога да помогна и държавните сектори да се развиват”… Мисля си, че ако повече хора си направят този “налудничав експеримент” и изпитат истински кеф от даването на онова, което не им се дава, ама никак, ще бъдем в състояние да канализираме тази енергия на дадените пари в

позитивни промени за цялата икономика.

Защо не? Би следвало да може. И да не може, нашето със сигурност ще го спечелим. Както при благотворителността – насочваш целенасочено мислите си за онова, за което даваш – дали ще е болно или талантливо дете, няма значение, важното е, че мислите са целенасочени и вярата, че го правиш за благородна кауза, е силна. Дори случаят с бащата на Мануела е показателен, че парите, дадени с добро, са в състояние да надвият „греха на бащата”. Сега той помага да се набират средства и за други деца, изпаднали в кома като нея. Когато даваме 20 стотинки повече в магазина, или 100 лева отгоре за парното и тока, можем да ги даваме със съзнание за благотворителност, вместо да се мусим, че ни обират. Няма да стане веднага, иска се търпение, но постепенно безотговорните хора ще сдадат постовете си на онези, които няма да спекулират с тези приходи. Хубавата енергия, с която сме ги дали, ще ги привлече.

Когато даваме на някого, ние всъщност му даваме възможност за развитие. Това е

причината големите работодатели да печелят много,

дори когато дават малки заплати. Те дават възможност за растеж.Е, всеки реагира според психиката си – на един ще му е хубаво, че просто има работа, друг ще се амбицира да достигне върхове в дадена професия и дори ще инвестира собствени средства, за да бъде все по-добър и по-добър, за да се издигне или да направи свой бизнес, на трети ще му бъде тесен манастирът и ще хукне да прави революции… но важното е, че всеки ще тръгне нанякъде, ще има шанс да намери своя пътечка за изява на същността и творческия си заряд. И колкото повече хора се чувстват благодарни, че имат тази работа, толкова повече благоденствие се изсипва върху работодателя. Това е принципът. По-интересното в този случай е, че ако смятате, че ви взимат време и енергия, вместо че ви дават, рогът на изобилието моментално

си обръща дупето и се превръща в черна дупка.

Ако не виждаме мотив за развитие там, където си изкарваме хляба, по-добре бързичко да си събираме кашончето с багажа.

Впуснах се в тези мисли и защото от няколко месеца насам ми прави впечатление, че маса хора около мен избраха да си сменят работата дори за по-малко възнаграждение, но там, където виждат ново поле за изява, вместо там, където вече са професионалисти и могат да имат основателни претенции и за работно време, и за висока заплата. А наскоро един приятел, средно голям работодател, ми разказа, че преди време дошло някакво момче при него, способен мениджър, с много добро СV и поискал да работи за него. Моят познат му казал, че много би се радвал, но за съжаление не може да му даде заплатата, която е получавал в предишната фирма. А човекът казал:

“Знам. Но аз искам да работя тук и за вас.

Мога да смъкна до 2000 по-малко от предишната ми заплата”. Моят познат не вярвал на ушите си и на абсолютния подарък от боговете, защото точно такъв специалист му трябвал, но знаел, че все още не може да си го позволи. Този човек сам му паднал от небето. И се отдал на новата си работа със страст. За три месеца увеличил продажбите и направил много добри контакти с чужбина за своя нов работодател. Вече получава колкото е получавал в старата си фирма, но моят познат е убеден, че няма да спре, защото този млад човек няма проблем с факта, че неговият работодател печели десетократно повече заради неговите усилия. Важно му е, че е щастлив да работи точно това, което прави.

Позволявам си да споделя тези мисли, защото около мен вече почти няма хора с нагласата на момичето от „Сделка или не” от началото на текста. Повече са онези, които са си научили урока, че късметът трябва сам да си го „накъсметиш”.

Колкото и да сме различни, в колкото и различни светове да живеем,

всички сме общ организъм. Аз съм се заинатила да спазвам двата принципа, които ви описах, но ми се иска да сме повече, за да създадем тягата, която да ни изстреля нагоре, вместо да продължаваме взаимно да се дърпаме надолу. Пък да видим какво ще стане. Няма да е веднага, но ще успеем. Бас държа!

Facebook Twitter Google+

0 Коментара