Наскоро моя приятелка разказа как получила e-mail със следния текст: „Скъпо бъдещо Аз, напомням ти, че преди година обеща да спреш цигарите. Как върви? Искрено, Твоето минало Аз.” Тогава си спомнила, че в някакъв празен от работа делник се заиграла да си попълва списъци с желания в някакъв сайт www.43things.com. Идеята на сайта била да се фокусираш върху въпроса „Какво искам да направя с живота си?” и да попълниш своите 43 желания, като поставиш и съответните срокове. Както стана ясно, когато приближи срокът, „електронната съвест” изпраща запитване докъде си я докарал с мечтите. Тя, разбира се, още пуши – не спряхме да палим цигара от цигара, докато нищехме темата за поръчките към вселената. След като изчела списъка с желанията си отпреди година, набързо стигнала до извода: „Явно при мен тази техника не работи.” Аз настоявах, че трябва да търсим грешката в начина на програмиране, а не да виним техниката. Както твърди друга приятелка, компютърен специалист: „Забелязала съм, че когато кажеш на компютъра „глупак”, винаги се оказва, че ти си глупакът.”

Така е и с вселенския „компютър”.

Като истинско нематериално момиче моята приятелка поставила на първо място в списъка духовните си цели – да бъде приемаща, да не се опитва да променя хората, да бъде здрава, мъдра и уравновесена, да обича и да бъде обичана. Материалните желания записала най-накрая, когато вече не се сещала за нищо по-възвишено… А в крайна сметка дори и в подобен сайт след „триединство на духа” (което не може да бъде цел, защото е наше рождено право) остават цели 40 точки. После написала желанията си за конкретни мъже. Е, те се сбъднали, но сега й се иска да ги отсбъдне. Иначе открила, че е поискала една синя чанта Hermes за нещо като 13 хиляди долара. И още: кола, апартамент, iPhone, да гледа раждане на живо, да отиде до Куба, да кацне с хеликоптер върху луксозна яхта в Монако… Когато си прегледала списъка с желанията отпреди година, в крайна сметка потънала в размисли за липсващите материални придобивки.

Тя не е меркантилен тип. Не избира нито работата, нито приятелите си по доходи или влияние. Ще си даде последните пари, за да отиде на къмпинг при лузера, който има хиляди изисквания към нея и може да осигури максимум палатка, ако си делят разходите, но се назлъндисва страшно на тузарите, които я канят на Малдивите. Но когато се фокусирала върху списъка с материалните желания и си се представила като притежател на всички непритежавани от нея неща, направо не могла да се познае. Промяната била така драстична и всеобхватна, че дори улиците, по които се разхождала, й били непознати. „Зашеметих се от извода, че „да притежавам” води до „да бъда”, както и обратното.” До този момент мислела, че само желанията за постигане на духовна (вътрешна) промяна могат евентуално да сменят пейзажа в бъдеще. За първи път допуснала идеята, че пътят към материалните блага би свършил същата работа, стига да не плащаш данък на клишето, че парите не правят човека.

Правят го и още как. Вещите и тяхното финансово изражение имат силата да променят живота както много малко от нематериалните желания заради пътя, по който минаваш, преди да ги имаш. Със секса е същото – когато много искаш някой да се озове в живота ти и все пак на първо време в леглото, най-вероятно ще се скъсаш да се преподреждаш, за да бъдеш такава, каквато си мислиш, че ще бъдеш пожелана.

Но сега ще се върна към чантата за 13 000 долара. Ето я и логиката на промяната по думите на моята осъзнала се приятелка: „Ако наистина искам да я имам, очевидно ще трябва да предприема някакви сериозни действия да променя стандартите си на живот централно. И знам, че самата чанта няма да е важна, когато съм готова да я имам, но съм сигурна, че енергията, която съм акумулирала, за да достигна тази цел, ще ме е накарала да направя още куп невъзможни неща. Точно по формулата на Walt Disney – It is a kind of fun to do the impossible. И бога ми, няма абсолютно никакво значение, че съм била мотивирана просто от една чанта.”

Представила си, че е в Монако, че спира кабриолета си

и подхвърля ключовете на някой, който ще й паркира колата. После се „видяла” как влиза в Hermes със същата увереност, с която сега влиза в By the Way, проверява чантата за дефекти и леко капризничи. Усетила ситуацията толкова истински, че чак започнала да се чуди дали да вземе и оранжевата, особено ако й направят намаление от 1000 долара за двете. И довърши: „Е, няма как, просто няма как начинът ми на мислене да не се е променил междувременно. Нищо чудно да съм се справила и с другите 42 точки – например: да не се опитвам да променям хората и да ги обичам такива каквито са.

Особено онези, които най-много ми се обичат.”

Когато човек си прави списък с желания, обикновено ги реди по приоритети. Ето как грешката в нейното програмиране бързо показа кой е глупакът. Написала е първо екзистенциалните желания и по този начин е поставила бариера пред материалните. Все едно е казала на вселената: първо ще стана приемаща и мъдра, после ще хвана самолета до Монако. „Да приемаш другите хора” е еволюционен процес и започва с приемане на себе си. Но така или иначе, ако си много амбициозна, може да ти отнеме 200 прераждания. Нелепото е, че ако едва тогава си получиш чантата Hermes, е много вероятно да е излязла от мода. Би било късмет да знаеш за какво служи въобще тази хм… торбичка, която току-виж ти се стоварила от нищото през някакви пространствено-времеви пролуки.

Тънкостта е да се визуализират близки цели.

По-добре ягодово дайкири в плетените кресла пред басейна на петзвездния Tharroe в Миконос сега, отколкото „хасиенда” на Лазурния бряг… обаче някой друг път.

Наскоро станалият вече доста популярен йога мастер Пракаш ми разказа как при него дошъл един мъж, много успешен, но с тежка невроза. Занимавал се с охранителна техника и така се увлякъл в следене на всички свои близки и подчинени по камерите, че откачил. Психясал напълно. Разбираемо, но това, което „разби” мен, бе репликата на Пракаш: „След три урока той хвана цаката и вече е окей.” Моля? Три урока срещу моите три години, за да започна с бавни стъпки да материализирам? Ами да.

Хората, възпитани като мен и моята приятелка,

с каквото и да се захванат, първо се питат: на кого ще помогне това, което искам, на кого ще попречи, ще пострада ли някой. Когато имаме деца, угризенията, че сме инвестирали в наш проект или мечта вместо в тях, може да ни измъчват много дни и нощи… Все търсим оправдание за онова, което искаме да имаме. Докато изведнъж се оказва, че онези, които първо са се научили как да вземат онова, което искат, влизат в „духовния купон” с едно щракване на пръстите. Защо? Много е просто. Имат навика да получават онова, което искат. Ако някой им покаже техниката, те я ползват. Сега. Да, случва се да се сгромолясат психически, да озвереят, да не бъдат щастливи, когато видят в гаража и третата си кола, но тогава оставят денонощната работа на своите служители и отиват при някой като Пракаш. И – хоп – приемането, мъдростта и щастието от това, което са, се оказват в тяхната торбичка. Простите бизнес интереси в крайна сметка винаги надделяват над сложните добри намерения. Това е аксиома.

Докато с моята приятелка говорехме за законите на живота, вселената и всичко останало, до нас седна много симпатичен мъж. Сам. Поръча си вечеря, вино, всичко.

Наслади се на храната докрай.

Аз усещах присъствието му и много исках да си извъртя съвсем лекичко главата и да го заговоря. Не го направих. На излизане приятелката ми каза: „Полудях, докато гледах този пич как ядеше кървавото си месо. Сигурно е страшен любовник.” „Добре де, защо не го заговорихме? Сега можеше да си прекарваме доста добре” – разсмяхме се и двете. Всяка от нас си направи своя „филм” с мъжа, който ни изкефи само наум. Разбира се, самооправдахме се, че утре рано сме на работа… аре, друг път.

Снощи, съвсем по понеделнишки, излязох на питие с друга приятелка. И тя има

екзистенциални въпросителни на дневен ред,

но ако иска нещо, не разсъждава дълго. Взема си го. Да не го мисли. Бях си обещала да се прибирам рано, защото освен купчината работа като дамоклев меч висеше и последният срок за този текст. Точно се размрънках, че е време да си тръгваме, когато до нас приседна готин мъж. Сам. Приятелката ми каза: „Чакай малко…” Въобще не помня поредицата от събития, след като тя го заговори, покани при нас и така до сутринта. Няма да ви разкажа какво се случи, защото вече не водя рубрика за секс. Но няма да се уморя да повтарям – същото е с благоденствието. Възможностите винаги са седнали на масата до теб. Сами. От теб зависи да си обърнеш главата, да ги „заговориш”, да ги заклещиш, докато изстискаш своето. И хич да не те е срам. Освен ако не искаш да си чакаш на опашката. До пълно изтощение. Но е съмнително дали ще станеш мъдра и приемаща в чакалнята. Или с други думи, има само един път, който води до Монако, и много пътища, които не водят до там.

Използвам Монако условно – като символ на парите, богатството, лукса. Градът, заради който Флавио Бриаторе (директор на типа на „Рено” във Формула 1, идеолог и собственик на клуб „Билионер” и още куп неща) се вдъхновил да превърне света на богатството в синоним на собственото си име.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара