„Колко струвам аз?” е въпросът, с който може да започне кризата на личното самоосъзнаване, стига да искаме да променим качеството на живота си, а не да се усъвършенстваме в посока стоицизъм към неудобствата и въртене в тесния хоризонт на омагьосания кръг „работа-семейство-сън”.

Първата крачка към всяка промяна е да знаем с абсолютна сигурност точно къде се намираме в момента. Няма никакво значение дали става дума за сваляне на килограми, за вдъхновяващо партньорство, за подобряване на материалното благосъстояние, за превръщането наДесетте Божи заповеди в личен lifestyle или за изживяване на „целия пакет”. Всеки импулс за промяна е начало на ново пътешествие. Съгласете се, че няма как да си купите билет, ако не посочите точните места на тръгване и пристигане. Парадоксът е, че си затваряме очите за местоположението си, единствено когато става въпрос за личната ни съдба. Може би затова повечето хора живеят с илюзията, че едни са избраници на Съдбата, а за други е предопределен посредствен живот, изпълнен с лишения и неудобства. Онези, които не вярват в тази илюзия, живеят според предпочитанията си. Останалите четат, слушат, гледат и коментират хобитата, домовете, колите, дрехите, любовниците и постъпките на първите, но вместо да си кажат: „след като те могат, значи мога и аз”, предпочитат да намерят нещо кофти, за което да се хванат и

изричат собствената си присъда: „оу, такъв живот не е за мен”.

Истината е, че никой на света не е „избран”, докато сам не реши да се избере. Подобно решение обикновено е съпътствано от чиста проба емоционална криза, когато се изправиш пред фактите черно на бяло.

Моята криза на самооценката се случи съвсем изневиделица преди около две години. Трябваше да измисля по-нестандартен пиар текст на голяма застрахователна компания. Цял ден се мотах, отхвърлих няколко банални идеи и напълно блокирах. А когато човек зацикли, единственият начин да „рестартира компютъра” е да му отпусне края и да отиде да се забавлява. Така и направих. Докато пиехме по чаша вино, а мъжете на масата жонглираха словесно с цени на имоти, коли, зимни почивки на Банско, пътуване до Милано, билбордове, медийни реклами, какво ни чака като влезем в Европа, и прочие бла-бла, една приятелка разцепи хаоса с репликата: „Минималният месечен доход, за да не ни е срам, е 10 000 евро. Всичко друго е просто несериозно”. „Моля?!?”, помислиха си всички, но никой не го каза, като изключим коментарите

колко ненаситни сме станали жените, любов за нас няма ли и прочее.

Тя обаче хладнокръвно попита: „Искате ли да смятаме?” и се облегна на стола с доволния вид на човек, разрешил всичко, което някой някога би искал да знае по въпроса за личната самооценка.

Сметката, която надраскахме в моя тефтер, където за първи път в живота ми се редяха числа вместо мъдри мисли, преобърна живота ми. Взехме за база средните разходи, които прави за себе си жена между 25 и 45 години, която работи активно (често над 10 часа на ден, включително и през един от почивните дни), живее в голям град и освен да усъвършенства уменията в бизнеса, с който се е захванала (заради голямата конкуренция), трябва да бъде красива, самоуверена, компетентна, усмихната и овладяна почти 14 часа в денонощието (отново заради конкуренцията).

Включихме 6 чифта обувки годишно със средна цена 200 лева,

козметика, задължителния минимум маникюр, педикюр и фризьор, само две почивки годишно в България за по седмица, бижута без скъпоценни камъни и благородни метали, профилактични прегледи и имуностимулатори (не включихме заболявания), базовият минимум светски и културни мероприятия, бельото, което и Той харесва, фитнес, йога или някакъв друг спорт. По цени отпреди две години екзистенц минимумът беше 3500 месечно или 42 000 годишно. Ако тази жена има и дете, сумата нараства още един път и половина. Ако трябва всеки ден да се среща с клиенти и да има полезни контакти, трябва да инвестира още в голф, езда, тенис и други клубове по интереси. Тогава сумата се увеличава четворно. Въобще не включихме естетични и пластични подобрения, почивки в чужбина, направихме се, че не съществуват Hermes, Prada, Manolo Blahnik, S-класата, черният хайвер и Dom Perignon.

Не включихме даже вибратори. Само малко шоколад.

И още – ипотечен кредит за скромно жилище в размер на 90 000 лева, кола на лизинг за около 21 000 лева, потребителски кредит за около 20 000 лева, допълнително пенсионно осигуряване и здравно осигуряване от по 20 лв. месечно. Когато теглихме чертата, финалната издръжка на едно сравнително скромно, но прилично осигурено съществуване в големия град за работещо момиче с два западни езика, висше образование и допълнителни квалификации без деца се оказа 4700 лева месечно. В началото на 2006 г. Нали не сте забравили, че сме включили трите базови кредита, които вече притежава по-голяма част от населението: жилищен, потребителски и лизинг. Което в превод означава, че през следващите двайсетина години тази жена трябва да работи само за поддържане на статуса си такъв, какъвто сме го изчислили към момента. Като прибавим инфлацията, към днешна дата цифрата е 5000 месечно.

Докато редяхме цифрите, всички кимаха и се съгласяваха, че съвсем не прекаляваме с глезотиите. А като умножихме един път и половина за жена с дете и по четири за бизнес дама, се наложи всички да признаят, че моята приятелка не се изказва неподготвена като твърди, че

доход под 10 000 евро е „просто несериозен”.

Да, знам, че може и с 500 на месец. То всичко може. Обаче ще говорим само за изборите, които разширяват хоризонта.

Сметката ме разтърси повече отколкото очаквах. Цяла нощ се въртях, а на сутринта се бях сдобила и с пристъпи на задушаване. Болката в гръдния кош при вдишване и издишване ме държа около месец. В главата ми като досадна аларма бибипкаше въпросът „Какво да направя?” и нито един отговор не ми харесваше.Направих всички хаотични движения, които би направила котка, затворена в тъмна стая.Рязко завиших претенцията си и си затворих няколко врати за доходи като поисках тройно по-високо заплащане – ей така, неаргументирано, кризисно и шоково. Прекъснах взаимоотношения, за които реших, че ме ограбват емоционално.

Много се нацупих на света. От това въобще не стана по-добре.

Накрая си казах: „Окей, хайде да смятаме”. Изчислих прецизно точно колко получавам. А после изчислих точно колко ми трябват, за да се чувствам свободна да работя само онова, което искам; да бъда само там, където искам и с когото пожелая. Когато поставих тези две суми една до друга, се оказа, че положението не е чак толкова страшно. Яснотата на цифрите по някакъв начин проясни мисълта ми и много бързо се сетих дори как ще стане. Тогава започнах отново да дишам нормално. Не стана по начинът, който измислих тогава, но истината е, че стана. Много по-лесно. Всъщност единственият мой принос към достигането на тази моя цел бе, че не й попречих.

В началото въобще не обърнах внимание, че първото, което ми се случи бе процес на финансово ограмотяване. Синът ми поиска да играем на детска игра, наречена „Банков лабиринт”. На различни позиции зарчето попада на кръгчета, в които трябва да избираш в какво да си вложиш парите – спестовен влог, застраховки, облигации, акции. Но не се разчита само на късмета на зарчето, трябва и да смяташ, и да мислиш, за да не фалираш и да победиш. От играта и двамата научихме, че е

добре да си разпределиш парите между различни финансови инструменти за доход.

Докато играехме, синът ми попита: „Мамо, след като в играта купуваш най-много акции, дори взимаш кредит за това, защо не го правиш и в живота?”. Никой никога не ми беше задавал по-уместен въпрос. Тогава се измъкнах с някакво ала-бала, че в България още не е развита добре тази работа с акциите. Истината беше, че нищичко не разбирах и се страхувах да се хвърля във финансова авантюра „с истински пари”. Сега, когато всички изпитват блага носталгия по миналогодишната 60%-на доходност от българската фондова борса, малко ме е яд, че не послушах собственото си дете. Но от друга страна, се радвам, че Вселената ми прави такъв огромен подарък с този много „низходящ тренд”. Направо го приемам лично – един вид дава ми се време да развия умения за управлението на парите и да се включа в купона, когато нещата се стабилизират. Финансовите цикли са около седем години, точно както психологическите – онези, в които се обновяват всичките ни клетки и развиваме различни аспекти на същността си. Тоест, като си стигне дъното, отново ще започне да расте и през

следващите 7 години би трябвало да има нормалната си доходност от 15 – 20 %.

Първата крачка, за да предизвикате изобилието в живота си, е да си зададете въпросът „Колко струвам аз?” и доколкото е възможно без вътрешни драми, да напишете на лист точната сума, с която цялото ви същество се съгласява, че е съвсем окей. Тя е вашата самооценка. Това, което знам от първа ръка е, че отваря вратите за цял нов свят, в който ще срещнете на много вълнуващи хора, идеи и възходящи трендове от различен характер. Следващия път ще споделя забавна идея как да пренесете тази сума от виртуалното в реалното. За да не ви е скучно, ще намеся и секса.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара