Точно в този момент, във всяко кътче на света, някой или изневерява, или му изневеряват, или обмисля дали да не се впусне в афера, или предлага съвет на някого, който преживява мъките на изневярата, или пък затваря триъгълника като таен любовник. Нито един друг аспект от живота на една двойка не предизвиква повече страхове, клюки или пленително любопитство от аферата.

Изневярата е съществувала още от създаването на брака, оттогава съществува и табуто срещу нея. За нея са създавани закони, била е дебатирана, политизирана и демонизирана през цялата човешка история. И въпреки широко разпространеното ѝ осъждане, изневярата притежава издръжливост, на която бракът само може да завижда. До такава степен, че тя е единственият грях, за който в Библията има две заповеди – една срещу извършването ѝ и друга само срещу мисълта за нея.

Във всяко общество, на всеки континент и във всяка епоха, независимо от наказанията и пречките, мъже и жени са се измъквали

потайно от ограниченията на брака.

Почти навсякъде хората сключват брак, моногамията е официалната норма и изневярата е нелегалната такава. Така че как да разбираме това запазило се във вековете табу – универсално забранявано, но въпреки това универсално практикувано?

През последните шест години водя този разговор – не само зад сигурните стени на кабинета си, но и в самолети, на вечерни партита, на конференции, в салона за маникюр, с колеги, с домашни техници и разбира се, в социалните медии. От Питсбърг до Буенос Айрес, от Делхи до Париж провеждам собствено проучване с отворен край относно изневерите в нашето съвремие.

По целия свят отговорите, които получавам, когато спомена „изневяра“, варират от горчиво порицание през примирено приемане и предпазливо съчувствие, та до открит ентусиазъм. В България група жени, изглежда, приемат

изневерите на съпрузите си като неприятни, но неизбежни.

В Париж темата предизвиква мигновено настръхване по време на разговора на вечеря и забелязвам колко много хора са били и от двете страни на барикадата. В Мексико жените гордо разглеждат увеличваването на броя на женските изневери като форма на социален бунт срещу шовинистичната култура, която завинаги е осигурила пространство за мъжете да имат „две къщи“, la casa grande y la casa chica – една за семейството и една за любовницата.

Изневярата може да е вездесъща, но начинът, по който я осмисляме – по който я дефинираме, страдаме от нея и говорим за нея, – в крайна сметка е свързан с конкретното време и място, където се разгръща драмата.

Позволете ми да ви попитам: когато се замислите за изневярата, кои са първите думи, асоциации и картини, които ви идват наум? Дали те биха се променили, ако използвам думите

„любовна история“ или „романс“?

Ами „тайна среща“, „кривване“, „забивка“, „другарче за секс“? Дали реакцията ви ще се наклони към неодобрение или към разбиране? На кого бихте съчувствали – на този, който е бил лъган, на неверника, на любовника или любовницата, на децата? И дали реакцията ви не е претърпяла промяна поради събитията в собствения ви живот?

Убежденията относно извънбрачните връзки са дълбоко вкоренени в културната ни психика. В САЩ, където живея и работя, дискусията е склонна да бъде дълбоко засягаща, натоварена с емоции и поляризирана.

  • „Изневярата? Тя е решаващ фактор – казва един. – Който веднъж е изневерил, винаги ще го прави.“
  • „Хайде де – спори друг. – Моногамията е просто неестествена.“
  • „Това са абсолютни глупости – отговаря трети. – Ние не сме разгонени котки, а хора. Пораснете най-сетне.“

На американския пазар изневярата се продава заедно със смесица от порицание и вълнение. Кориците на списанията крещят цинизми, докато проповядват благочестие. Като култура ние сме станали сексуално отворени до степен на преливане, но що се отнася до сексуалната вярност, дори и най-либералните умове могат да останат безкомпромисни. Любопитно е, че нашето упорито неодобрение

държи в граници енергичността на изневярата,

без да разкрива колко вездесъща е тя всъщност. Не можем да отречем факта, че тя съществува, но всички сме съгласни, че не би трябвало да е така. Адвокатите настояват за публично извинение, докато се ровят в неприятните подробности. От висшите ешелони на политическия и военен елит до Анджи от квартала изневярата говори за нарцисизъм, двуличие, неморалност и перфидност. От тази гледна точка тя никога не би могла да е обикновена простъпка, нищо незначеща забежка или искрена любов.

Съвременният дискурс по темата може да се обобщи по следния начин: изневярата вероятно е симптом на връзка, която е поела по неправилен коловоз. Ако имаш вкъщи всичко, което ти е нужно, не би трябвало да има причина да го търсиш другаде. Мъжете изневеряват от отегчение и страх от интимност; жените изневеряват от самота и глад за интимност. Верният партньор е зрелият, посветеният, стъпилият на земята;

изневеряващият е егоистичен,

незрял и му липсва самоконтрол. Аферите винаги нанасят вреда и никога не могат да бъдат от помощ за брака или да бъдат приети. Единственият начин да се върне доверието и интимността е признаването на истината, покаянието и опрощението. И последно, но не на последно място, разводът носи повече самоуважение от прошката.

Морализаторският тон на настоящата дискусия е склонен да приписва проблема на двойки или индивиди с дефицити, заобикаляйки по-големите въпроси, които мащабът на феномена би могъл да постави. Изневярата казва много за брака – не само за вашия брак, а за брака като институция. Тя също така ни потапя в днешната култура, за която е типична представата, че всичко ни се полага, и в която вземаме привилегиите за даденост. Наистина ли мислим, че можем да сведем разпространеността на изневярата до няколко развалени ябълки? Със сигурност няма как милиони ренегати в любовта да са все патологични случаи.

Текстът е откъс от книгата „Откровено за изневярата“ от Естер Перел. Книгата ни помага по-добре да разберем изневярата. Да се потопим в болката на предадения партньор, но и в преживяванията на неверния. Тя може да ни преведе през лабиринта на любовта и желанието и да ни направи по-прозорливи към себе си и връзката ни. Любовта е объркана; изневярата – още повече – пише Перел. – Но тя е единствен по рода си прозорец към бездните на човешкото сърце.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара