Алеята е същата. Не помня само дърветата тогава имаха ли толкова дълги клони. . .
Обедният дъжд беше силен, но кратък, Изсипа се ненадейно и прогони хората от парка. Ние седяхме в колата и гледахме как тромаво прескачат локвите старците с бастуните, които доскоро си разказваха спомени, как бягат майките, притиснали до гърдите си бебета, повити в бяло, синьо и розово, как се блъскат и плискат ученичките, обути в тънки найлонови чорапи, как цапат децата, които винаги влизат в средата на локрите, как тичат влюбените. Влюбените, които никога не избират къде да стъпят.
А после дъждът спря и ние излязохме от колата. Той заключи добре металическата врата и тръгна отляво до мене.
Паркът бе мокър и пуст. Пуста бе и алеята, която познах веднага, може би защото преди малко гледах как тичат през локвите влюбените.
… Не помня само дърветата тогава имаха ли толкова дълги клони. Беше тъмно, не валеше вече дъжд. Хората бяха избягали, а ние се оглеждахме и все не можехме да повярваме, че сме сами, В близкия ресторант пееше певица. Гласът й се разливаше над мокрите скамейки лек и хлъзгав като коприна. Ние слушахме как свири вятърът по клоните на стария кестен,
как милва върховете на тополите,
как весело търкаля по земята разкъсан станиол от едно шоколадче. И мислехме за детето, което е изяло шоколадчето, и за майката на детето, и за бащата на детето, които сигурно отдавна спят.
А когато вятърът вдигна във въздуха станиола и го завъртя високо над тополите, ние забравихме за детето, което е изяло шоколадчето, и за майката на детето, и за бащата на детето, които спят.
В трамвая, който се клатеше като пиян старец, проникваше студ. На една спирка открих, че краката ми са мокри. Той притвори очи, помисли и каза:
– И моите са мокри.
И стана много смешно, защото и двамата не бяхме видели локви в парка. Той извади носната си кърпа и уви краката ми да не настинат. Ръцете му бяха топли и добри. Аз ги гледах и си мислех, че всички хора не могат да имат такива ръце.
А седалките се клатеха все по-силно на завоите и ние напразно се мъчехме да си спомним защо се бяхме качили точно на този трамвай.
… Беше същата алея, само дърветата нямаха толкова дълги клони.
Сега искам пак да завали
и хладните струи да облеят тези нови елегантни обувки, да се изсипят върху главата и раменете ми, да измият завинаги покоя и сигурността на моето неподвижно лице.
Но небето не слуша. Все така стенат и съскат на вятъра голите клони на кестена, По сребристочерната кора на дърветата се стичат мънистата на обедния дъжд. .
Той върви отляво до мене и избира къде да стъпи.
0 Коментара