Моята свекърва не ме обичаше. Искам да кажа на тия, които завиждат на отношенията ни сега, че те не бяха такива през първите години, когато влязох в нейния дом. Никакъв друг грях нямам пред нея аз, освен това, че много обичах единствения й син и една вечер, по жътва, по чехли му пристанах.
Баща ми и дума не даваше да стане за сродяване с Джамбазите, затова не го попитах. Свекърва ми, жена от онова време, седяла някога права, забулена и мълчалива пред свекър, не можа да преглътне това, че аз влязох в къщата й без дарове и пендари, вЛязох засмяна, приказлива и още на другия ден промених уредбата в дома. Уших възглавнички по миндера, заковах килимчета, купих вазички, натопих цветя. Големият селски дрешник закрих със завески от басма и стаята доби съвсем друг вид. Съседите захвалиха, заодумваха ръцете на булката, а старата сви устни:
– Не искам да ми се меси в наредбата.
Така е било с години, така да си остане… Както Иван, стопанинът, го е оставил.
Право да си кажа, домъчня ми – ами за хубаво го правех уж!
Друг път – отидохме с Димо на панаир. Беше хубаво и останахме там и втори ден. А като се върнахме, донесохме й домашни пантофи. Мислех, че много ще се зарадва, но тя не ги и погледна. Само смъкна още по-ниско забрадката си и занарежда:
– Иване, Иване, на кого ме остави сама като кукувица, защо не ме извикаш при тебе си, Иване…
Реших, че с тая жена управия няма. Тя нищо не харесваше, не одобряваше нито една моя постъпка, а тръгнехме ли с мъжа ми за някъде, по цели дни не ми продумваше. Веднъж, беше на коледните празници,
застягахме се за сватба.
Женеше се чичовият син на Димо и ни бяха пратили бъклица и калесник от другото село чак. Димо впрегна шейната, навлякохме гъбините, а старата все се чумери в къта и мълчи, думичка не обелва нито за лошо, нито за хубаво. Бяхме вече до вратата, когато тя изхлипа и занарежда със сподавен плач :
– Иване, Иване ( все свекър ми викаше тя, когато се разтъжеше), ела да ме видиш, Иване. Сама коледа посрещам, сама великден изпращам…
Нещо стегна гърлото ми. Къде бяхме хукнали да се веселим ние и оставяхме сам сама тая жена на празник! Не зная как стана после – зарових глава в скута й и заплаках.
– Никъде, майчице, кракът ми няма да мръдне без тебе от днеска нататък…
Тя стоеше слисана, недоверчива, а аз все по-ясно разбирах мъката й на сам в живота човек. Старата – така я наричахме ние и когато се сърдехме, и когато говорехме хубави думи за нея. Каква стара беше всъщност тя – жена на 46-47 години ! Тя нямаше никого, освен нас, а ние малко внимание й обръщахме, малко споделяхме с нея, малко я забелязвахме.
Виновна беше младостта, обичта ни с Димо.
Но те не ни извиняваха, загдето бяхме забравили майката. Виновен беше и моят мъж. Той ме представи така пред нея. Той не ми даде пример да я зачитам както трябва, да я направя свой другар, да споделя мъката й.
И аз устоях на думата си. На магазина ли ще ида, кино ли ще дойде в селото, за плетачка ли ще се запътя, без нея не тръгвах. Научих се да споделям малките радости и грижи от ежедневието първо с нея. Защо наистина трябваше да занимавам Димо с тях!
Свекърва ми изправи глава, дръпна забрадката си назад и някак с други очи ме загледа. Ще ме изпрати до вратника, ще ме посрещне, радваше се. Казвали й съседките: „Много те почита твоята снаха“. Един ден, като подреждахме къщата, аз предложих:
– Мамо, да махнем завесите от дрешника, да стане както си беше, а?
Тя помълча, погледна ме и рече: Нека си седят, булка, така е по-хубав… Той и тейко ти, ако беше жив, щеше да се радва на такава скопосана уредба. Обичаше хубавото.
Сега аз и моята свекърва сме приятелки. И това правя не от демагогия и хорски срам, а защото чух веднъж как вика за близки хора самотното майчино сърце. Разбрах тогава, че не ревността и опакият характер са диктували отначало отношенията й към мене.
0 Коментара