Моята свекърва не ме обичаше. Искам да кажа на тия, които завиждат на отношенията ни сега, че те не бяха такива през първите години, когато влязох в нейния дом. Никакъв друг грях нямам пред нея аз, освен това, че много обичах единствения й син и една вечер, по жътва, по чехли му пристанах.

Баща ми и дума не даваше да стане за сродяване с Джамбазите, затова не го попитах. Свекърва ми, жена от онова време, седяла някога права, забулена и мълчалива пред свекър, не можа да преглътне това, че аз влязох в къщата й без дарове и пендари, влязох засмяна, приказлива и още на другия ден промених уредбата вкъщи. Уших възглавнички по миндера, заковах килимчета, купих вазички, натопих цветя. Големият селски дрешник закрих със завески от басма и стаята доби съвсем друг вид. Съседите захвалиха, заодумваха ръцете на булката, а старата сви устни:

— Не искам да ми се меси в наредбата. Така е било с години, така да си остане… Както Иван, стопанинът, го е оставил.

Право да си кажа, домъчня ми — ами за хубаво го правех уж!

Друг път — отидохме с Димо на панаир. Беше хубаво и останахме там и втори ден. А като се върнахме, донесохме й домашни пантофи. Мислех, че много ще се зарадва, но тя не ги и погледна. Само смъкна още по-ниско забрадката си и занарежда:

—  Иване, Иване, на кого ме остави сама като кукувица, защо не ме извикаш при тебе си, Иване…

Реших, че с тая жена управия няма. Тя нищо не харесваше, не одобряваше нито една моя постъпка, а тръгнехме ли с мъжа ми за някъде, по цели дни не ми продумваше. Веднаж, беше на коледните празници, застягахме се за сватба. Женеше се чичовият син на Димо и ни бяха пратили бъклица и калесник от другото село чак. Димо впрегна шейната, навлякохме гъбините, а старата все се чумери в къта и мълчи, думичка не обелва нито за лошо, нито за хубаво. Бяхме вече до вратата, когато тя изхлипа и занарежда със сподавен плач:

—  Иване, Иване (все свекър ми викаше тя, когато се разтъжеше), ела да ме видиш, Иване. Сама Коледа посрещам, сама Великден изпращам…

Нещо стегна гърлото ми. Къде бяхме хукнали да се веселим ние и оставяхме сам сама тая жена на празник! Не зная как стана после – зарових глава в скута й и заплаках.

—  Никъде, майчице, кракът ми няма да мръдне без тебе от днеска нататък… — Тя стоеше слисана, недоверчива, а аз все по-ясно разбирах мъката й на сам в живота човек. Старата — така я наричахме ние и когато се сърдехме, и когато говорехме хубави думи за нея. Каква стара беше всъщност тя — жена на 46-47 години! Тя нямаше никого, освен нас, а ние малко внимание й обръщахме, малко споделяхме с нея, малко я забелязвахме. Виновна беше младостта, обичта ни с Димо. Но те не ни извиняваха, загдето бяхме забравили майката. Виновен беше и моят мъж. Той ме представи така пред нея. Той не ми даде пример да я зачитам както трябва, да я направя свой другар, да споделя мъката й.

И аз устоях на думата си. На магазина ли ще ида, кино ли ще дойде в селото, за плетачка ли ще се запътя, без нея не тръгвах. Научих се да споделям малките радости и грижи от ежедневието първо с нея. Защо наистина трябваше да занимавам Димо с тях!

Свекърва ми изправи глава, дръпна забрадката си назад и някак с други очи ме загледа. Ще ме изпрати до вратника, ще ме посрещне, радваше се. Казвали й съседките: „Много те почита твоята снаха“. Един ден, като подреждахме къщата, аз предложих :

—  Мамо, да махнем завесите от дрешника, да стане както си беше, а ? — тя помълча, погледна ме и рече :

—  Нека си седят, булка, така е по-хубаво… Той и тейко ти, ако беше жив, щеше да се радва на такава скопосана уредба. Обичаше хубавото.

Сега аз и моята свекърва сме приятелки. И това правя не от демагогия и хорски срам, а защото чух веднаж как вика за близки хора самотното майчино сърце. Разбрах тогава, че не ревността и опакият характер са диктували отначало отношенията й към мене.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара