Къде си научила всичко това?, пита ме той, тресейки се. Агонизиращото му тяло май няма нужда от обяснения и аз приемам въпроса за подхвърлена реч – като случайно изтървана на земята стотинка. Стотинката блести, върти се и шушука, а ние не мислим за нищо.
Но в действителност – къде научих това, с което днес разполагам? Всички тези погледи, движения и похвати… Ясно е, гледала съм внимателно филмите за възрастни. Обаче има и друго. Големите уроци за това какво може и какво не, къде е мястото ми във Вселената и на кого да отдавам обич са останали в мен като АБ на битието. А точно то – битието – ме е възпитавало. В храброст и безстрашие, в мир и любов.
Ако се замисля кога големите житейски уроци са кацнали на рамото ми като врабче на стряхата на мъдростта, ще се върна назад в ученическите си години, после в детството, а накрая… ще се превърна в красивия оргазъм, следствие от който съм аз. Като в пиеса на Уди Алън.
От природата научих, че ако прекаля с поливането, реколтата ще загние. Този урок съдържа в себе си най-слънцеизискващата истина –
нужно е много топлина, за да узрее сърцето.
От Икономикса – тоест, икономическата теория – научих, че много хубаво не е на хубаво. При повишено търсене цените нарастват. Обаче вместо да разсъждавам по въпроса дали теорията повелява така, или практиката го налага, ще се загледам в ей онези големи цъфнали жълти рози пред магазинчето за подаръци, ще наведа клончето на храста и ще вдишам аромата им. Една жълта роза е нещо много по-истинско, отколкото всички науки, които цивилизацията е създала, за да обяснява и оправдава явлението кражба-от-едни-в-полза-на-други.
Защото ако продължавам да мисля за това, ще се ядосам и текстът ще се превърне, съвсем непринудено, но за сметка на това буквално и документално – в кървав криминален разказ.
От мъжете, мисля си, научих много неща. От един едно, от друг – друго. Не че бройката им е по-голяма от… тя няма значение, важни са уроците. Един мъж се опита да ме отучи да слагам захар в кафето си, защото така изчезвал ароматът му. Не усвоих този урок и до ден- днешен слагам по една нетвърде препълнена, по-скоро полупразна лъжичка захар в иначе пълната догоре чаша с топло кафе. Друг мъжки екземпляр пробва да ми покаже някои фитнес движения, като в замяна поиска нов фитнес екип. Реших, че сигурно вече остарявам и повяхвам, щом мъжете искат от мен да им купувам потници и къси гащета за спорт.
Благодарение на писателя-битник Чарлс Буковски – друг мъжествен образ в живота ми – научих, че
цинизмът е особен вид арт,
който трябва да се преподава още в първите училищни класове, предвид времената, в които живеем. Неговата действителност и погледът на героя му върху нея ми дадоха часове, в които летях над (поне)делника на живота, плавно размахвайки криле към една по-честна (и опиянена) реалност. Която създавах сама в главата си. Литературата от Бук, а мечтите от мен, неговата вярна последователка.
С порастването си открих и други писатели. И те ме научиха на други неща, а уроците им се доближават в по-пълна степен до ритъма на собственото ми сърце. Уроците на очарователния Ромен Гари – за любовта към майката и за предаността към родината – ме тласнаха към добре познатия лиризъм на порядките. Или защо е потребно да бъдем нежни…
(Един възможен отговор: защото сме създадени и захранени от Бог с нежност.)
От приятелките си научих част от
тайнствения занаят на лъженето.
Още като ученички измисляхме коварни и детайлно изпипани лъжи, с които да прикриваме бягствата си от час, скришното пушене на цигари и нелегалното излизане извън града на стоп. После дойдоха други приятелки и те ме обучиха в лъжовното изкуство – как да се хваля наляво и надясно, че сме изкачили Черни връх, когато едва не умряхме на първите триста метра нагоре; как да спестявам на бившите си гаджета новите авантюри и т.н.
А едно особено качество придобих, благодарение именно на моите приятелки. Как да похарчим повече от двадесет лева за червило, когато това са всичките ни пари до края на месеца, и от това да се чувстваме сякаш сме извършили най-благородната постъпка на този широк и пълен с проблеми свят. Това е безценен урок, мисля си днес, когато откривам остатъци от червилото ми по врата му, докато облича прелестната си риза на ситно сиво-синьо-жълто каре.
Писателката Катрин Мансфийлд – тази сладка умница и изтънчена лудетина – откри пред мен нов свят, в който жената е нещо като гълъбица. С малко мозък, с лека припряност и известна тревожност. Тази жена е така поставена в обществото, представете си, че главната й мъдрост идва от разговорите със съседката, с приятелката или с продавачката в бакалията. Ако е млада, жената
копнее за богат и красив мъж.
Ако е семейна – има крещяща потребност от прислужница, бавачка и гоблен. Нито дума за вагинално течение или сексуален апетит към същия пол. Милата Катрин – от нея знам, че има един внимателен начин да положиш думите в яслата така, че от техните яйца да се излюпят здрави и силни истини. Които при друг повод биха звучали грозно.
От един приятел художник научих, че разказът убива картината. Друг приятел художник ежедневно оборва тази теза, рисувайки графики с пищни сюжети. От скулптора, чиято фигура бих познала дори само опипвайки я в тъмното, знам, че в някои пластики присъства факторът „време“, а това не е добре.
Благодарение на театъра, киното и фотографията имам нова сетивност за миналото. Личното минало ме потиска по-малко, когато се докосвам до картина или гледам постановка. Историческото минало е по-лесно за осмисляне, когато е разказано с езика на изкуството.
Това са уроци, които се учат с любопитство и непринуденост. С толерантност и чистота на сетивата. За тях
няма млад или стар ученик, има търсещи хора.
От децата на съседите, които играят пред блока, научих, че всеки може да бъде добър, тих, послушен, кротък и мирен, приятелски настроен към околните и с добри обноски, да не пищи, крещи или плаче без повод и да е любезен, дори когато му се спи или не му се яде супа. Всеки може да бъде готиното хлапе от рекламата на сладолед в семейна кутия. Когато поиска. Ако поиска. И това е един от най-важните уроци, които каляват характера при отношенията в двойките: всеки може да бъде добър, когато поиска. Ако поиска. Един плюшен мечок не може да промени това.
Е, ако опиташ с червен ягуар, може да се замисля дали този урок няма и пробойни тук-там…
Притчата не свършва дотук, а и ти май нямаш нищо против да продължа с уроците, докато още въздишаш унесено след… След онова, което ме научи – да вярвам в желанието ти към мен.
Продължавам. Като ученичка бях болезнено слаба и нямах апетит. Имах приятел и често се случваше да се озовем в кухнята заедно с родителите му. Трябваше да се подготвям за кандидатстудентски изпит по математика, а нямах понятие от материята. Баща му, докато приготвяше възможно най-калоричната, мазна храна, се опитваше да ми обяснява задачи. Ох, ох, тези системи линейни уравнения, ох, ох, тези уравнения с две неизвестни. Пълните му пръсти на готвач от „Балкантурист” шареха по хиксовете и игреците, а от котлона идваше настойчивото цвърчене на тлъстите кюфтета. Така, за пореден път, намразих математиката. И урокът пропадна в пространството, заедно с цялото ми уважение към домашните майстори на вкусна и нездравословна храна.
Ей, ти нали знаеш, че някои уроци се забравят?
Просто изчезват от паметта и човек започва да се държи, все едно никога не е вярвал в тях. Така например, ако днес ми предложиш порция висококалорична, топла и сочна храна, от която със сигурност ще кача килограм и половина, ще се нахвърля стръвно върху нея. След като няколко пъти деликатно съм отклонила предложението, разбира се.
Но, виж, математиката, дори татко не успя да ми я налее. А бащите на момичетата имат по-солидни подходи от готвенето с много мазнина.
Моята история е и история за възпитаване на доброто в жената. И за отглеждане на смисъла – като контрапункт на скучното и често нелепо обучение, което сухите учебници ни предлагат.
Научих и много други неща – от хора, случайно минали покрай мен, или от онези, които ще помня докрай. Как лесно може да изгориш стъпалата си с вряща супа, когато не внимаваш достатъчно. Как да паднеш на твърдо, ако скочиш отвисоко неподготвен. Как да си тръгнеш от веселбата, преди да са останали само трохите. Как да станеш от масата с леко чувство на глад. Как да плачеш по-малко, когато белиш лук и как да плачеш скришно от татко, когато са те
прелъстили и зарязали.
Как да звучиш логично и убедително, когато защитаваш труда си. Как да изглеждаш уверено, когато съблазняваш с усмивка.
Как да бъдем любезни, а не сервилни. Как да разказваме увлекателно. Как да си изправим косата със сешоар – безценен урок. А също и как да се пазим от гъбични инфекции и рак на кожата. Как да останем жени в този турбулентен, негалантен свят.
Как да останем жени.
А ти, който нахлузваш панталона си, освежен и приятно уморен от телесното общуване с мен, не си мисли, че уроците спират дотук. Урокът, който ще ти дам, е лично изстрадан от мен. Усещаш ли топлата тежина край себе си? Чуваш ли звука на събуждането? Урокът е да им се наслаждаваш.
И да даваш. Любов. Нищо повече.
0 Коментара