Много исках да напиша нещо за необичането. Което да не звучи драматично, нито пък да е като моята борба срещу Малкия принц. Блудкава измишльотина! И все пак разбрах нещо от него (може би грешно, да ми прости фенклубът му): мило е да се оставиш да бъдеш поливана, пазена от студен вятър, овце, баобаби. Да се фръцкаш пред своя принц, да си показваш бодлите, а той да се възхищава на красотата и сприхавия ти нрав. Но за разлика от безсмислената и мързелива роза – да свършиш нещо на този свят. Нещо хедонистично, разбира се. От време на време може да му готвиш. Пълнени чушки в такт с Шуберт. Голям купон… Трябва да се случат някои недоразумения, за да осмислиш тази оцеляваща философия. Тя никак не е лоша, щом от няколко дни се хиля и търся време за уроци по пиано.
„И кво, бейби, предаваш се…“,
каза ми, когато за първи път си замълчах. Иначе му обяснявах, че го обичам – в куплети, които си съчинявах, докато разглеждах космите на краката му. Хубави косми имаше. Като загар по кожата му. Като мед. Ето това е обичането – седиш и си го измисляш. Люти ти от сарказма му към света, но посягаш към него като към горски плод.
Счува ти се симфонията на щурците сред гнусното жужене на кацали къде ли не мухи. Лъжеш, че по бузата те гали пеперуда, докато някакъв комар ти смуче кръвта, акъла, силите за това, което можеш да свършиш, а не го. Защото седиш и обичаш, и плачеш ли, плачеш, че си тъй прекрасна, а той е тъй зъл, защото се грижи и за една друга роза, а може би и за цяла градина. И един ден забравя да те полее.
Нищо де, той и другите не ги полива редовно.
Нищо де, те един ден ще почнат да го бодат, няма да гледат кравешки като теб. И той ще ги стъпче от яд… Един ден.
А днес какво правиш? Понасяш гадния вкус в устата си?
Когато извадиш всичко от джоба си, а ти сипят питие, което би обидило и кварталния алкохолик, спираш да си говориш с бармана (скандали правят само селяците). Ето това вече е необичането. Искаш си хубавото уиски и толкоз. Ако някой се опитва да избие от теб, просто си тръгваш и сядаш при този, който ще извади квалитетна бутилка и ще ти налива, без да записва колко. Така се живее по-добре. А идеята на живота е да го живееш добре. Разбрах го, когато мазохистичната ми глупост ме разкъсваше между двама мъже.
Единия го обичах, другият ме обичаше. Айде сега да видим кой обича най-много – състезавах се като в най-тъпата сапунена схема, докато усетих, че не мога да си нося медала, без да залитам от тежестта му. И че тази награда не ми е нужна. Нито я заслужавам.
Дисквалифицирах се моментално. Не защото първият се оказа с нищо и никакви косми. И такива ги обожавах. Просто не вярва, че хората могат да се разберат с прости думи и че животът ще стане по-хубав. И защото ми предложи да си обръсна главата, за да му докажа, че съм влюбена тъй лудо, както звучах.
Сериозно си се представих в Курило. От любов ли е претъпкано тук?!
Няма място, не се бутай, крещи някой от тия с претенциите, че тяхната любов е най-изпепеляваща и най-невъзможна. Някой, който се е отдал на алтернативно монашество, за да покаже на целия свят каква любов го е повалила. Глупости на търкалета, тюхка се баба, когато гледа (и не вярва на очите си) какви неща дават по телевизора. После отива да си набере люти чушки.
Другият мъж ме обича и не настоява да му подгласям. Реши косата ми, пали цигара и наблюдава как се завивам в просъница. Обожава ме.
Обожавам се. Като розата на Малкия принц.
Заблуден принц, знам го от опит. От дните, в които лицемерно изливах литературно издържаните си чувства към някакъв фриволен мъж и друг нямаше. Другият ме чакаше и ми обещаваше, че ще го обикна все някой ден, и тогава – ах, тогава – ще разберем колко е хубав животът, колко е хубава любовта дори.
И ми я обясняваше. Любовта не е нещо свише, което ти пада от лотарията, небето или терасата на съседа отгоре. Тя е бостан, който иска грижи – отвъд емоциите, които разпръсква сочният плод, поднесен ти от някого наготово. Динята трябва да пращи, като я срежеш. Но това зависи от грижите, които полагаш за нея. Много ясно – и от природата. Тя има пръст във всичко. Обикновено прави така, че той да е урод, а тя – сляпа красавица, за да могат да се обичат. Колко хитро, Юго! Ние обаче живеем тук, а не в мозъка ти. И засега сме нормални хора, които се виждат. И губят време в оглеждане за нещо повече.
Необичането е приятно уиски, за което обаче си плащаш.
И не посягаш към другото, за което ти разправят, че било по-добро. Това е твоят бранд. Вярна си му. Пазиш го също. Наистина е по-хубаво, отколкото си представях. И с нехаен жест спрях да се боря срещу отбора глупци, които си бръщолевят, че човек обича само невъзможното и отравящото. Кой е измислил това? Колко са му платили? Моят безплатен съвет е, че е прекрасно всичко да ти е близо. И да не те боли коремът от него. Като чаша хубаво уиски.
0 Коментара