Преди двайсет години Мари и Кристо свиха гнездото си на остров Калвадос. Там всеки се познава с всеки, но да разпознаеш съседа си понякога бе опасно за здравето и живота на една от двете страни. Затова повечето гости на острова избягваха да се разпознават, а пък местните не искаха да разпознават никого, те просто си прибираха съответните такси за гостоприемство, които плащаха кандидатите за златен калвадоски паспорт – около един милион евро, плюс минус стотина хиляди, всъщност без минус, само плюс.

Кристо нямаше такъв паспорт, защото беше чист европеец и специален паспорт не му трябваше. На жена му Мари също.

Неслучайно Кристо избра мъничкия зелен остров, баш в единия край на Средиземно море – хем в Европа, хем не, населението му – една шепа. На острова нямаше покушения, атентати, нямаше битова престъпност, даже хората не си заключваха колите на паркингите и ги оставяха да си работят, за да се охлаждат, и така понякога по един-два часа, колкото време е необходимо да изиграеш една табла или да изпиеш едно фрапе на крайбрежната улица.

Калвадос беше един много топъл остров.

Мари го обожаваше. Кристо го намираше за удобен, защото можеше да си прелита насам натам с цел бизнес – той беше орнитолог и фотограф към „Нешънъл Джиографик“ – в петдесетте си най-прекрасни години, и хубавец. Освен това обичаше да посреща гости.

Мари не обичаше гости. Но пък тя обичаше Кристо и би живяла с него дори във вила, която не е на първа линия на морето, а тенис-корта да си поделя със съседите от затворения комплекс с жива охрана (неживата не се толерираше, ако някой охранител посмееше да умре, веднага на мястото му назначаваха неумрял, затова домоуправителят предупреждаваше от самото начало, че охраната винаги ще е жива, с което спечели доверието на Кристо и той си купи една къща, но без собствен тенис-корт, само с басейн).

Освен Мари и Кристо, само още една двойка от обитателите на десетте къщи от комплекса (ама какви къщи, направо къщища, съседите се гледаха един друг с бинокли), играеха редовно тенис. Виктор Юриевич Сагарин и втората му жена Наташа бяха много ранобудни, докато Мери и Кристо по правило се излежаваха до обяд. Дотогава Виктор Юриевич правеше леко кросче, извъртяваше десетина километра с колелото си из района, отмяташе няколко гейма (сет и мач) с проверен спаринг партньор, като за такъв понякога ползваше Наташа, но много ѝ крещеше. Тя, милата, много се стараеше,

но няма как да угодиш на генерал от КГБ (после ФСС),

два пъти заместник-министър на вътрешните работи в правителства отпреди сегашния руски президент, а днес пенсионер, защото не се бе усетил навреме да заложи на печелившия кремълски кон, образно казано. И сега си плащаше с доброволно заточение на топъл остров и с будна съвест. Тъкмо на острова Съвестта му се пробуди от тежката кома, в която бе държана в продължение на десетилетия и обърна генерала към Бога. Виктор Юриевич си купи Библия и с часове започна да броди  по морския бряг (който пустее целогодишно, не за друго, а защото Калвадос се състои изключително от морски брегове, които са и великолепни плажове, а местните ги ползват само през август, защото считат, че тогава водата е най-топла, а през останалите единайсет месеца е студена и не става за къпане, много разглезени са тези хора, между нас казано).

Виктор Юриевич беше също известен сред сплотеното съседско общество с факта, че правеше често дарения в близък православен храм и

много настървено чете Библията, докато се разхожда.

Веднъж обаче едва не си счупи носа поради вторачване в страниците, затова започна да поглъща Божието слово през ушите си, благодарение на световна платформа за аудиокниги,  като избягваше да се блещи в телефона, макар че го правеше отвреме-навреме, по навик.

Изобщо Виктор Юриевич беше много набожен и избухлив човек със склонност шумно да огласява емоциите си, като най-често го отнасяше кротката му съпруга Наташа. Която от своя страна даваше всичко от себе си, за да достигне нивото на своята предшественица, покойната Елисавета Борисовна, но все нещо сякаш не ѝ достигаше, затова постоянно страдаше от тежки депресии, които

лекуваше с рисуване.

Тя бе повлияна от набожността на генерала, затова  нейните картини трайно уседнаха ангелчета, Деви Марии и Исусовци, ако имаше как – щеше да ги рисува по няколко накуп, но ѝ се стори нереалистично.

Генералът беше строг и несправедлив към жените си,  а откакто първата госпожа Сагарин се беше преселила в един прекрасен за нея свят, в който не съществуваха нито генерали, нито дори един едничък Виктор Юриевич Сагарин, последният набеди покойната за светица. Той закачи портрета ѝ до иконата на Свети Георги и ежедневно започна да отправя по няколко молитви за мир на душата ѝ, нещо, което определено ѝ бе липсвало приживе, но вероятно щеше да навакса в отвъдния си живот.

Интересен беше и друг от съседите на Кристо.

Вагид Рамилович Башаров беше енигма за болшинството от малката общност. За всичките години на добросъседство Кристо успя едва няколко пъти да мерне сянката му, без да може да се закълне, че мернатата сянка със сигурност принадлежи на Вагид Рамилович, а не например на чистача на басейна, градинаря, водопроводчика или на представител на друга еротична и мъжествена професия, свързвана с комуналните услуги. Съмнения и слухове обаче не се пораждаха, защото съседската общност беше възпитана в бон тона и не си пъхаше носа в чуждите дворове. Пък и да подложиш на съмнение почтеността на г-жа Башарова беше

директна заявка за насилствена и внезапна смърт

поне на няколко души, като начало госпожата, заподозреният служител по поддръжката и доносника, а никой от комшиите не искаше такъв грях на душата си,  и милееше за живота си. Съпругата на Башаров също се казваше Наташа (да,  съименичка на генералската Наташа и двете Наташи редовно се поздравяваха на собствено и бащино име, сякаш се бояха да не се объркат коя коя е, и, макар че бяха много различни, излъчваха еднакво самочувствие и едно кротко достойнство, което се постига след дълги години сериозно нищоправене).

Вагид Рамилович стриктно спазваше законите на шариата,  най-вече онази част, която допуска един мъж да има до 4 жени. Вагид Рамилович имаше само три съпруги и, пак в съгласие с  канона,

те живееха отделно една от друга,

за всеки случай в различни държави. Веднъж Кристо сподели с Мари, че предвид широката употреба на името Наташа, би било много удобно и трите дами Башарови да се казват Наташа, така би постъпил самият Кристо, ако бе на мястото на Вагид Рамилович, за да не се обърква с имената. Шегата се видя доста безвкусна за Мари и тя кротко отвърна на удара, като спомена, че няма нужда да се помнят много имена, стига да си избереш едно мило обръщение: „Нали, Мило?“, и така набързо затвори устата на Кристо, който си помисли колко е хубаво да си чуваш името от устата на любимата.

Вагид Рамилович бил благ и разбран човек,

кълнеше се съседът му отдясно Барталан Карашиян, който единствен имаше честта да е общувал по-близо с гореспоменатия. Двамата комшии имаха бизнес интереси в един регион и по-точно с една едничка държава, известна с това, че всички нейни ръководители носят една и съща фамилия – Ким. Съвпадението беше абсолютно случайно, все пак светът не е толкова голям, пък и интересите им не се преплитаха, което позволяваше да живеят в мир и спокойствие на няколко десетки метра един от друг, без тревога, че единият може да гръмне другия или обратното.

Барталан Карашиян беше и единственият представител на калвадоския народ в затворения комплекс с живата охрана, въпреки че ако питаха народа, той щеше категорично да се разграничи от г-н Карашиян, добил печална известност преди двайсетина години с това, че

изпарил най-големия частен пенсионен фонд на честните калвадоски труженици.

Как точно е станало изпаряването не стана много ясно, въпреки неуморните старания на официалната власт да докаже злоумисъл, и така г-н Карашиян престоя в предварителния следствен арест близо година, после излезе и осъди държавата си в Страсбург, а със спечелените евра (добави няколко милиона отгоре) си купи къщата в затворения комплекс с живата охрана и така стана съсед отдясно на Вагидч Рамилович.

Като цяло останалите комшии солидарно не харесваха г-н Карашиян, това с изпарения пенсионен фонд им се струваше много непочтено, защото всички си имаха възрастни родители и слава на Бога, никой от тях не разчиташе на калвадоския пенсионен фонд, но все пак.

Докато се разминаваха на плажа

с Барталан, Кристо понякога нарочно му подвикваше: „Мараба, барто!”, с което искаше да му демонстрира презрението си, а Мари вирваше носа си така, щото веднъж едва не падна в отворената шахта, която неизвестен майстор бе оставил след ремонт на канализацията (оттогава Мари като виреше носа си, винаги гледаше в краката си и оттам страничният наблюдател оставаше с впечатлението, че тя може да върви с вирнат нос, спейки).

Пъстро  беше обществото на съседите в затворения комплекс някъде из калвадоското крайбрежие и определено никой с никого не си другаруваше, имената си ги научаваха случайно, все пак за двайсетина години все ще чуеш някой и друг вик (в смисъл повикване, не крясък, споменахме вече за бон тона).

Ето например пенсионираният директор на местна банка, който в последните години се беше нагърбил да ръководи делата в комплекса, един вид пак директор с функции на домоуправител, но не искаше да го наричат така, настояваше да му викат Джон, макар че се казваше Деметри и страдаше от нестихващ оптимизъм. В последното Кристо лично се убеди, когато г-н 84-годишният бивш банкер му сподели, че смята да подреже палмите в района, когато достигнат 30 метра, неотчитайки дребния факт, че сега растенията стигаха едва 12 метра и обикновено всяка година прибавяха десетина сантиметра към ръста си. Съдейки по изказването му, явно г-н бившият банков директор се канеше

да живее с костенурките или с орлите,

както дойде – на Калвадос имаше и от двете. Съпругата му на 75-годишна възраст тръгна на уроци по рисуване, защото внучката й Атина реши, че ще става балерина. Уроците се провеждаха три пъти в седмицата, по два часа сутринта. Името на госпожата и до днес е неизвестно, защото съпругът ѝ Джон никога не крещи. Виж името на генералската Наташа стана общоизвестно в мига, в който стъпи на корта, споменахме колко емоционален става съпругът ѝ, ако някой сервиз не му хареса.

Комплексът си има собствена улица под формата на цифрата 9. От двете й страни бяха побити гореспоменатите палми, а къщищата се гушеха по протежение на цялата деветка – спретнато и чистичко, с подрязана трева и малко ниска растителност, включваща цветя, розмарин и индрише. Всичко беше скромно и ненатрапчиво, колкото можеш да получиш срещу няколко стотачки месечна комунална такса, което предвид бившите и настоящи позиции на нашите съседи, се считаше за приемлива сума.

Само май Коля Урод протестираше срещу месечните вноски, но не толкова, защото му бяха непосилни, а просто трябваше да си изкара гнева върху някого. Много му се беше насъбрало на прочутия в миналото цигулар, чието име знаеха всички заинтересовани по музикалните теми, но не и съседите му. В мига, в който се появи, те единодушно го нарекоха „ýрод“, всъщност така го именоваха сънародниците му и другите, чийто матерен език се определя като славянски, и всички старателно го ползваха само и единствено зад гърба на въпросния, но въпреки всичко той научи. Другоговорящите пък, блажено необразовани в чуждите славянски езици, чистосърдечно и възпитано

се обръщаха към съседа си с „мистър Урóд“

и после дълго търсеха в речниците значението на думата „фъкю“, защото не можеха да допуснат, че един фин цигулар може да има предвид точно това, което всъщност той имаше предвид.

В милата съседска общност доайен беше 94-годишният британски гражданин с калвадоски произход г-н Аристо, който в последните години редовно се задъхваше през лятото в родния Калвадос, а зимата зъзнеше в Британия, напук на здравия разум. Нямаше кой да му направи забележка, тъй като преди години

любимата му Мери отлетя при ангелите

и го остави да се сърди на мраморната пейка, която сложи в памет на покойната, че все си седи сам, а малката табелка с посвещението редовно ръждясва и трябва през няколко месеца да се почиства. Господин Аристо беше любимецът на обитателите на комплекса и дори Коля Урод, когато не го поздравяваше, влагаше в този акт неосъзнато уважение, за разлика от тоновете неприязън, която излъчваше, непоздравявайки останалите съседи. Както по-горе отбелязахме, никой не се трогваше от този факт.

Минаваха си годините и в затворения комплекс нищо не се променяше, само палмите растяха с по десетина-дванайсет сантиметра на година. Никой никому не правеше добро, но и зло не се вършеше, ей така – ден минаваше, друг идваше, после Коледа, Нова година и Великден, хората си бяха едни и същи, през лятото се разминаваха на плажа, животът си вървеше тихичко.

Докато една сутрин съседите се събудиха и намериха пред входните си врати по един голям хартиен плик, пълен с лимони. В комплекса такива дръвчета имаха абсолютно всички.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара