Наскоро въпреки средната си възраст се изпълних с пуберско вълнение, когато след 30- годишна раздяла срещнах една от най-любимите си учителки. Помнех я от училище като жена, изящна като статуетка, със симпатично и малко секси френско „р” и първата, която започна още по соцвреме да ни говори на „вие”. „Елена, заповядайте на дъската, за да бъдете изпитана. Чудесно се справихте, Елена. Не сте подготвена за часа, Елена. Елена, напуснете часа ми.” И т.н., схващате положението – в родния ми квартал „Кършияка” в Пловдив подобни отношения не се наблюдаваха през ученическата ми възраст, така че бях впечатлена. Днес моята учителка си е същата, само с някоя друга (едвам забележима) бръчка повече.

  • Здравейте, госпожо, толкова се радвам да ви видя след всичките тези години.
  • Припомнете ми само в коя година сте завършили. А, да. Здравейте, Елена, как сте? Имате ли дечица?
  • Не, госпожо, аз съм стара мома! (казано с тон, с който се съобщава: „Аз съм супер модел с 6 деца и председател на МЕНСА, освен това спечелих олимпийски медал и съм сред 10-те най-богати жени в света).
  • И аз! (казано със същия ентусиазъм, но с много повече изисканост от моята хулиганска приповдигнатост).

От месеци с приятелите ми се превиваме от смях на тази случка, но сега малко по-сериозно. Смятам, че дойде време дори в патриархална България определението „стара мома” да спре да има негативна конотация. Много скоро хората, според които това означава

„недоклатена и непожелана грозотия,

която най-добре да си стои под камъка, под който се е свряла”,

ще си отидат от този свят. И ако, докато съм жива, понятието не се изравни с веселяшки положителното социо-емоционално значение на „Гошко хубавеца, вечния ерген”, то поне ще придобие неутрална, чисто фактологична конотация.

Когато чета стихотворението на Атанас Далчев „Старите моми”, ми иде да си прережа вените – „сухите и стари пръсти”, „всички сведени мълчат”,  „о, старите моми печални”, „а в техните сърца-саксии цъфтят сърцата на скръбта”. Депресарското настроение се сгъстява до цвят на черна дупка, докато най-накрая авторът се осмелява да попита: „Печалните моми що искат?” И си отговаря: „Накрай женихът им да дойде…”  Е, произведението е писано преди почти 100 години и дори интелектуалец и космополит като Далчев тогава е мислил, че най-тъжното нещо, което може да се случи на някоя жена, е

да не дойде женихът

Атанас Далчев е преводач на една от най-видните стари моми в историята на човечеството – американската поетеса Емили Дикенсън. Следователно – говорил е английски. Това, както и образността в цитираното по-горе негово стихотворение (наредени в кръг жени предат копринени нишки) ме навежда на мисълта, че отлично е познавал етимологията на английската дума за стара мома – spinster. Тя идва от глагола spin – преда.

Изданията на авторитетния речник „Merriam-Webster” от 1828-а и 1823-та (около 100 години преди Далчев да напише „Старите моми”) дават две определения на думата spinster: 1. Жена, която преде или чиято професия е да преде; 2. Неомъжена жена.

Исторически погледнато, старите моми са творение на мъжете. Природата си знае работата, тя във всеки един момент създава приблизително еднакъв брой момчета и момичета, за да се погрижи всички да се чифтосат и възпроизведат. (Например по данни на НСИ миналата година у нас са се родили около 33 хил. момчета и 31 хил. момичета. Тенденцията за лек превес на мъжките отрочета е стабилна навсякъде, не само у нас, както и за всички времена.) Но в цялата история на човечеството мъжете систематично се избиват в големи мащаби във войни. И така се нарушава балансът между двата пола. Само през Първата световна война загиват между 15 и 19 милиона (предимно мъже). Не всички са оставили семейства и поколение, което

принуждава милиони жени да останат без съпрузи и деца

Жертвите на Втората световна война са още повече и балансът е още по-влошен. По-значително стихване на огъня в световен мащаб се наблюдава едва от 73 години, но пък и през тях локалните конфликти не спират и в тях също участват и се избиват предимно мъже. Та мъжете не спират да се избиват помежду си и след това се присмиват или ожалват старите моми, които възникват по тяхна вина.

От древни времена обаче обществото се опитва да им намери предназначение, след като така и така те възникват като продукт на обичайното му функциониране  – весталки към някой храм; втора, трета или четвърта съпруга на заможен мюсюлманин; предачки; проститутки; принудени да останат в родителския дом, за да се грижат за мама и татко на стари години; SOS-майки. Но пак с една нега, с едно съжаление: бедното същество, непожелано, незадоволено, изнервено, неоправдано, съсухрено и хванало паяжини между краката (това последното – без проститутките). Но пък някои от тях дори успяват да се преборят за положителен обществен статус.

В българската, а предполагам и в цялата източна и южна култура, няма нито един положителен пример за стара мома. Може би само феите и вълшебниците в българските народни приказки.

Иначе всичко е само сълзи и сополи.

Но ако отидем малко по на север, намираме изобилие: споменатата вече Емили Дикенсън с нейната детинска радост от живота; гениалната жена детектив мис Марпъл на Агата Кристи; Емма на Джейн Остин и самата Джейн Остин; сестрите Бронте (макар в тяхната история да има известна трагична нотка, но тя не идва от безмъжието, а от друга посока). Никоя от тях не чака жениха. Всички се радват на живота такъв, какъвто им се е паднал – не чакат нищо,

нито пък някой ги ожалва за жребия им

И най-любимият ми пример – мистериозната Мери Попинз. Тя съчетава трите най-положителни неща около старите моми в северната традиция – има своя функция (гледа хорските деца и решава с магически средства хорските проблеми), не тъжи за нищо и предизвиква възхищението на другите (особено на малките момченца и момиченца) точно такава, каквато е. С чантата от килим, която побира целия й живот, и чадъра, с който вятърът я отвява там, където трябва и когато трябва.

В най-новата история феминиските вече си поискаха обратно понятието „стара мома” – реклеймнаха го, както се казва на социологически език. (И на мен ми се струва цяло чудо, че ги споменавам чак в края на текст за този обществен феномен – неомъжената жена.) „На жената мъж й трябва, колкото на рибата велосипед” (Глория Стайнъм) и „За много от нас свободата е по-добър съпруг от любовта” (авторката на „Малки жени” Луиза Мей Алкот) обобщават позицията им по въпроса.

Та дали една жена остава сама по свой избор,

или защото така й се е стекъл животът, не бива в това да виждаме никаква трагедия. А обществото вместо да я гледа отвисоко и да я осъжда с политически некоректни шегички, да се погрижи да й намери предназначение и да я приеме такава, каквато е. Мери Попинз си е добре, не я мислете.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара