Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.

Снимка Веско Николов

Елисавета Белобрадова, известна в социалните мрежи като Letiashtata Kozzila Erato, е завършила Френската гимназия в София и право в СУ „Св. Климент Охридски“. Майка на 3 деца, съосновател на платформата „Майко Мила!“ и фондация „Оле Мале“, автор на няколко хумористични книги.

Защо се съгласи да участваш?

Защото проектът е много полезен, третира проблеми, които са ми истински близки, а именно психичното здраве на хората. А и кой не обича да отговаря на въпроси. Интервютата са приятно егоистично преживяване за всеки.

Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?

Аз съм просто устроен човек, затова да, считам го за биологична особеност на пола. Сиреч, женски пол, доколкото това може да е особеност, като се има предвид колко много жени има по света. Да си жена означава да си човек от женски пол. Разбира се, това не значи, че непременно си щастлива от този факт, но така стоят нещата. Има много места, в които да си жена е истинска трагедия или най-малкото предизвикателство.  Аз конкретно в собствената си държава, в града, в който живея и с работата, която упражнявам, съм доволен човек от женски пол.

И да, разбира се, че свързвам жените с определени социални роли, но дали тези роли прилягат на природата ни е друг въпрос. Макар да имам три деца и да извършвам голяма част от задълженията, които една жена исторически е наследила, никога не съм била запалена традиционалистка. Не обичам да готвя, да чистя, да отглеждам цветя, да изрязвам мечета и да апликирам картички. Ако ме оставиш на самотек, вероятно ще прекарам живота си в ресторанти, фитнеси и на работа. Но както казах по-горе, пълно щастие няма и слава Богу.

Какво означава за теб да си реализирана жена? Майчинството има ли задължителен характер в това уравнение?

Да си реализирана жена означава да достигнеш момента, в който гледаш през прозореца и си казваш „Е, за това ли беше цялата дандания?“. Реализираната жена е жена в екзистенциална криза, която е направила всичко, което е пожелала, постигнала е каквото ѝ е хрумнало и изпада в тъгата на бъдещето „нищо“, към което върви. Но не се оплаквам, защото това „нищо“ е хиляди пъти за предпочитане пред съдбата на потисната жена, която никога не е имала шанса да реализира това, което е вътре в нея. Що се отнася до майчинството, не мога да говоря за другите жени и тяхното отношение, но да имаш дете е изживяване, което няма сравнение с никое друго. Природата вгражда любов в тялото и ума ти към едно непознато, беззащитно същество, прилично на животинче. Това е изумителен процес, който не спира никога, а пред очите ти това същество се оформя в самостоятелен човек, който страда, смее се, проваля се и ти страдаш, смееш се, и се проваляш заедно с него. Понякога даже повече. Няма начин това да не те направи по-голям човек. По-неспокоен, по-страхлив, по-смел, по-решителен и нерешителен. За мен майчинството е определящо, но не за реализацията ми, а за феминистката в мен. Преди да имаш дете не си изпитала истински натиск върху себе си да се откажеш от това, което искаш да правиш.
Независимо дали желаеш, си длъжна да промениш приоритетите си и то с цяло сърце. Е, аз да пукна, но не ги промених. Просто добавих още един.

Кои са вярванията, убежденията и чертите на характера ти, които са ти носили под някаква форма дискомфорт или страдание, върху които си работил усилено, за да промениш или са се променяли с времето от обстоятелствата около теб?

Основният ми проблем, с който никога не успях да се справя, е липсата на място, към което принадлежа. Използвам „място“ като дума за всичко, което се сетите – места, хора, хобита, музика. Тази липса на принадлежност води всякакви странични проблеми като тревога, постоянно неудовлетворение, или по-скоро липса на моменти на удовлетворение. Депресията от безсмислието в живота ми е постоянен спътник и за да не оставам насаме с нея, се закачам като удавник за образи, идеи, бъдещи проекти, които да ме държат на повърхността.  Липсата на пристан, където да си почина, е вечен кошмар. Хората си купуват вили и ходят там, когато им стане тежко. Аз просто си седя и чакам да се появи някоя кола на стоп, която да ме закара до следващата идиотщина, която ми се стори интересна, за да не мисля какво се случва вътре в мен.

Инак, ми се щеше да съм по-подредена, търпелива и спокойна. Да има методология в живота ми.

Разкажи ми за моментите, в които си усещала най-голяма трудност да продължиш и самочувствието ти е било наранено – защото те е било страх, защото не си имала вяра в себе си, в бъдещето, защото си смятала, че не си достатъчна? Какво беше преживяването за теб и тръгна ли си от него с някакви поуки?

Макар да имам някаква фалшива популярност в социалните медии и да изглежда като да си вадя червата публично, реално пазя дистанция от повечето хора, а моментите, в които съм се чувствала истински уязвима са свързани с много лични изживявания и не бих ги споделила. Но поне в най-тежките моменти разбрах в известен смисъл що за човек съм – аз съм човек-животно. Вероятно прегладнял, злобен носорог (женски, разбира се). Затова е и добре да се държа в постоянно състояние на сравнително доволство. Тогава съм поносима, имам енергия да генерирам някаква доброта и човечност и да не се вторачвам в черната дупка, дето все стои до мен. Другото, на което се научих, е че имам нужда от вътрешно лично пространство. Защитата на това пространство изисква много физическо време насаме, в което тялото ми да не се съобразява с чужди тела.

Каква е връзката ти с емоциите? Намираш ли, че можеш да ги разпознаваш, назоваваш и разговаряш за тях и смяташ ли, че това е необходимо умение?

Имам чудесна връзка с емоциите си и мога много ясно, конкретно и вярно да ги назовавам. Проблемите са другаде. Първо, емоциите ми са прекалено много. Досадно много. Страдам от глобално замърсяване с емоции и в повечето време не ги понасям, защото ме изтощават психически и физически. Освен това, едно е да разбираш емоциите си, друго е да ги владееш. Моите не подлежат на превъзпитание. Само на заглушаване. Да си мълча и да не мърдам е максимумът, на който съм способна.

Четете цялото интервю на сайта КОЖА

Facebook Twitter Google+

0 Коментара