Вървя по улицата, която води към неговия дом. Там никога не съм била – домът му е място за други вълнения. Може би по-истински вълнения, но кой може да каже със сигурност кои чувства са най-силни и верни? Вярвам, че любовта му към мен беше искрена. Вярвам в тази любов.

В ръцете си нося писмо – ще го пусна в кутията и ще отмина. Зад мен ще остане прах – единствената осезаема следа от присъствието на нещо греховно. Ето, стъпките ми отмерват разстоянието – то е на пръв поглед малко, няколко метра; после обаче разбирам, че ни делят безбрежни океани.

В един от тези океани се дави близостта. И няма кой да й протегне ръка. Пускам писмото под прага и поглеждам нагоре. Ако някой ме гледа оттам, нека ми прати някаква посока – напред или навътре. И дано думите ми стигнат навреме.

Скъпи В.,

Умишлено не започвам със „скъпи мой“, защото знам, че това би те подразнило ужасно. Дори в най-споделените мигове от връзката ни ти мразеше това притежателно обръщение. А сега, сега, след като поставяш студената линия между моята обичаща същност и твоята способност да отдаваш… Сега е още по-трудно да се пречупя и да извърша нещо, което ти не би харесал – например, да те сложа в сянката на това „мой“.

Защото твоят начин се превърна в мой пътеводител в битието. Дълго време се учих от теб – зрелостта ти, светлата душа, красивия ум, доброто у теб… – те са нещата, заради които заслужаваш да бъдеш боготворен. Но аз не трябва да владея, не, не, аз трябваше да се наслаждавам.

Е, добре, скъпи В., знаеш, че не пиша това писмо, за да те забравя. Подобна терапия действа при отказването на цигарите, но не помага, когато се опитваш да изкорениш радостта от сърцето. И не приемай тези думи като отчаян зов. Да, и аз бих искала да те обичам чисто и неопетнено от отчаяние, страх, привързване и желание за притежание. Но сега си давам сметка, че такава любов все пак ще има – оттук нататък, в мен.

Питаш се как живея. Как ли живея с това чувство? Дали съм свикнала с мисълта, че всеки трябва да върви по своя път, че вече няма „ние“, че бихме могли да бъдем само приятели, ако… Ако не болеше толкова.

Ето как живея. С болката. А тя отказва да отболява, сякаш дори расте в мен, разширява се от сълзите, набира скорост, отприщва се понякога. И ако в такива моменти проявявам разум, то е за да осъзная, че пред тази болезнена хала съм напълно безпомощна. И оставам раздвоена: дали да драпам срещу течението, или да се оставя в кокалестите ръце на повличащата ме към бездната мъка.

Ще ти разкажа накратко как минаха последните три дни. Ти ту влизаше, ту излизаше от тях; аз ту виех мъчително, ту се опитвах да крия агонията, а после съжалявах и се извинявах. В крайна сметка това може да продължи до безкрай, нали? Ако сега ме попиташ какво искам, ще се затрудня с отговора. Може би в края на писмото ще се престраша да поискам; ако не успея, значи трябва да чакаме животът да свърши някаква работа – да ни отнесе нанякъде, да донесе нещо ново или по някакъв друг начин да прогони пустошта.

Първи ден. Събуждам се и още с отварянето на очите си усещам тъгата, готова всеки момент да изскочи от очите ми. Часът е едва два сутринта, навън е тъмно, вътре е тъмно, часовникът тиктака злостно. Веднага ми става ясно, че повече няма да мога да заспя и заравям очи във възглавницата. Ето, тъгата напира, тя излиза, потича във вид на сълзи – причудлив човешки начин за страдане. Бях забравила какво е да плачеш. Бях забравила плача без повод – колко плътен е той. Жив, пълен със своите смисли – неформулирани, неизречени. Плача без глас; мокрото е навсякъде, клепачите ми набъбват.

Знам, че теб вече няма да те има – ти няма никога повече да дойдеш в тази стая, никога повече няма да съблечеш ризата си, никога повече няма да сложиш ръцете си върху гърдите ми. Хм, затова ли плача? Нима плача, защото ти, вълшебникът, си свършил своята работа – да ме направиш светла и силна – и си свърнал по своя път? Това ли е причината да лея солени капки наоколо? Справедливо ли е да съм нещастна? Имам ли право да протестирам?

В момента да – цялото страдание е мое; аз съм властелинът-на-любовната-мъка и великият-майстор-на-сочната-тъга. Плача. И плача. И друго няма.

Но ето че се развиделява и ти ми се обаждаш – искаш малко пари назаем. Пием кафе в парка, след като ти си огледал похотливо гърдите на продавачката. Не премълчавам, грубо изповядвам болката си. Ти се правиш на весел, усещам опита ти да замажеш всичко с усмивка. Нещо обаче ми пречи да се разсмея.

Вечерта ме каниш на бърза среща, за да ми върнеш парите. Защо определяш среща пред магазина? Защо точно когато свършва смяната на продавачката? Казвам това – казвам: „Не ти вярвам!“. Ти ми пожелаваш приятна вечер със сардонична усмивка. И се заемам да приготвям пилешки крилца със сладко от люти чушки.

Толкова исках да опиташ това ястие. Толкова исках да си наблизо. А сега – приготвяйки крилцата, си давам сметка:  каква грубиянка съм! Не беше нужно да взимам под внимание похотливите ти погледи към другата и да участвам в сексистките ти шеги. Аз съм фина, деликатна, изящна – разкайвам се за нетърпението и отново плача.

Ден втори. Посрещам сутрешното слънце, макар и без усмивка. Като никога слънцето днес не ме кара да се радвам, не жадувам. Кафето е просто необходимост. Почвам да си задавам въпроси за смисъла.

Преди не допусках, че взаимността може да ми донесе кой знае каква завършеност. А сега – без нея ми се струва, че животът е лишен от смисъл. Но не бях ли наясно от самото начало?! Тук си само за малко, ще ме галиш, докато искаш, а после ще се обърнеш и ще се върнеш у дома, където те чака тя. Да. Знаех го. Но от толкова стремежи към финес и изящество, бях забравила, че съм жива; а живите имат нужда от обещания.

Звъня на всички познати от телефонния указател. На някои разказвам за мъката си – в подробности, леко досадно дори. Пред други се правя на непукист и проявявам мним интерес към техните истории. Няколко пъти пръстът ми спира на твоето име.

И точно тогава идва радостта. Слънцето, името ти, гласът ти: ето това е смисълът. Ще ти се обадя.

Но не го правя. Забранявам си. По-добре доза мрак, отколкото да ти досадя; не искам да те обременявам с желанията си. Страх ме е да ти кажа, че искам да те видя пак. Не искам да признавам, че те копнея. Крия страданието, за да те спася.

Та ти не си виновен.

Това е последното, което си помислям, преди да потекат сълзите отново.

Ден трети. Решението да променям дойде бързо. Облякох спортния екип и отидох в парка. Духаше вятър, а наоколо имаше майки с деца. Никога не са ме разнежвали майки с деца. Но сега… Сега се сещам, че това е твоето щастие: тя и вашите деца. И за мен просто няма място. Не искам да преча.

Вървя по алеите и се опитвам да не мисля. После правя планове за голямата спасителна промяна. Ще обходя парка, ще го правя всеки ден, ще отслабна, ще изкача някой планински връх, ще срещна нови хора…

Признавам си, че в края на списъка влиза и ново влюбване. Но после се сещам за теб, В., и отхвърлям мисълта за някакво възможно щастие, което да не включва и теб.

Но ето че – малко рязко и емоционално – решението избликва отвътре. Ще стана пощальон. Нещо, което никой не иска. Пощальон, който обикаля по цял ден с тежката чанта и носи писма на всички онези непознати, гледащи го безразлично.

И ако ти ме видиш – запотена, устремена към някой адрес – и решиш да ме заговориш, сигурно няма да имам време да спра. Няма да мога да си позволя да изпия едно кафе с теб, защото някое важно писмо ще чака своя получател. А и няма да ми се иска отново да мисля за гърдите на продавачката.

Усещаш ли печалната ми усмивка? Да? Значи разбираш, че в нея няма обвинение.

Проумяването е бавен процес, понякога мъчителен. Когато осъзнах, че всичко е свършило – въпреки че искаш от мен малък заем – си дадох обещание да не бягам. Да продължа да те обичам.

Да си смисълът в моя малък свят.

И ако стана пощальон, ако замина да живея в провинцията или ако напусна страната, винаги ще те нося със себе си. Ще бъдеш моята малка приютена на топло любовна мисъл. Силата да обичам, силата да живея.

Скъпи В.,

Можеш да хвърлиш това писмо в огъня и да забравиш за него. В твоя добре укрепен живот няма място за странични играчи, а не искам да ме съжаляваш. Искам само да ти кажа… Върви, тичай напред. Сърцето ми е пълно с теб.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара