Понякога, когато откажа поредната покана за излизане и се прибера към 10-12 вечерта или дори в 3-4 през нощта от работа, се изправям пред строгия съд на малките остатъци патриархално съзнание в мозъка си. И започвам да си правя кръстосан разпит:

“Този безпорядък в апартамента си кога ще го оправиш?”

“Утре ще намеря време, само да се наспя.”

“Да, де, ама ти и вчера така каза, пък писа до късно. А столовете вече не ти побират дрехите, чието място, между другото, е в гардероба. Да оставим, че са се осмърдели на цигари.”

“Добре де, ще намеря време, през уикенда.”

“Абе, защо ми говориш глупости, нали през уикенда обикновено работиш.”

“Мамка му, вярно. Трябва и да изпера. Добре, че си водя гаджето по тъмно вкъщи, да не вижда праха по мебелите. Някой ден ще започна да печеля достатъчно, за да си наема жена да ми чисти.”

“О-хо, прах по мебелите! Ми той вече е дебел цял пръст!

И мивката ти е задръстена от чинии! И се чудиш защо още не си омъжена. Кой мъж ще си вземе такава мърла вкъщи!? Пък и да се връща през нощта от работа, да не готви, а да поръчва непрекъснато по телефона.”

“Знам, знам, ама сега е много важно да се наложа на тази работа. После ще му мисля.”

“Какво ще му мислиш после? От работа на работа, от проект на проект, от статия на статия, от предаване на предаване – и неусетно се влиза в менопауза и пенсионна възраст. Ама доколкото те познавам, и тогава няма кротко да си припичаш ревматизма по градинките.”

“Виж какво, остатък от патриархално съзнание, аз съм модерна жена, живея през XX век, работя много, на няколко места, защото за всичко плащам сама. Не съм някаква мутреса, дето й купуват всичко само срещу няколко свирки на седмица. Остави ме да се наспя, а пък утре ще си направя дисекция на работохолизма, обещавам.”

Не знам защо, но когато трябва да обясня защо работя много и на всяка цена държа да си изкарвам сама парите, които скъпо плащам за самостоятелността си,

заемам отбранителна позиция, вместо да се тупна гордо в гърдите,

както би направил всеки мъж. Може би сред остатъците от патриархално съзнание в мозъка ми надничат баба ми, която никога не е работила, и майка ми, която е работила, но пък е прехвърлила основната тежест за препитанието на семейството на съпруга си. Надничат и ме гледат веднъж укорително, друг път притеснено, а понякога с нескрита насмешка, че една жена може и да не се трепе чак толкова много, ако е достатъчно хитра да накара мъжа си да прави това.

Разни хора, разни начини за препитание.

Може би съм се начела малко повече с “Пипи Дългото чорапче” като малка, вместо с приказки за принцеси, които се омъжват щастливо. Може би съм се засегнала малко повече от другите момичета на дежурната родителска реплика: “Докато живееш в дома ни и те издържаме, ще слушаш!” Може би ми е станало малко по-противно при първите срещи с момчета от наглостта, с която се опитват да те опипват в тъмното кино, след като на входа са ти платили билета. Не знам, вероятно е по малко от всичко, но равносметката ми на финала е, че просто не си спомням някога да не съм работила много.

Признавам си,

първоначално беше, за да си осигуря независимост

и да не може никой да ми нарежда какво да правя. Защото парите, които съм си изкарала сама, ако искам – ще ги дам за кокаин напук на строгите ми родители, ако искам – ще ги пръсна в най-скъпите козметични магазини напук на цялата мизерия, която ме заобикаля. Ще мога да си позволя да не знам да готвя, и ще си поръчвам храна за вкъщи. Ще мога сама да си плащам вечерите и питиетата, а ако компанията не ми харесва – да й го казвам право в очите.

Обикновено подозират работещата много жена във всички грехове на неженствеността. Например, че е амбициозна мъжемелачка, изпитваща удоволствие да мачка като танк всичко наред. Че е нещастна в любовта и затова се е хвърлила да бачка като луда.

Никога обаче не я подозират в това, че си харесва работата

И ако всичко започва с мечтата по самостоятелност и съпътстващото го достойнство, ако имаш късмет – завършва с пристрастяване към интересната работа. После нещата се омесват в такава амалгама, че не знаеш къде свършва едното и къде започва другото. Колкото повече независимост отвоюваш, толкоз по-взискателна ставаш към света около себе си. Включително и към работата си. Задълбаваш се в детайлите, не манкираш. Тогава успехът идва някак от само себе си, а това още повече те зарибява. Границите се дръпват далеч-далеч до хоризонта, виждаш още възможности, които се хвърляш да покориш заради чистото удоволствие от работата. И като се хвърлиш да ги покоряваш, почваш още повече да печелиш – това те прави още по-уверена и горда от извършеното. Кръгът се затваря.

Няма нужда да обяснявам този цикъл на един мъж.

Той го познава отлично. Но това не му пречи да го отрече, види ли го да действа при жена. Мъжът от малък се готви за тоя цикъл, цялото общество го насърчава да влезе в него и да остане възможно най-дълго. Жената я готвят за друго и обществото я перва през пръстите, ако и тя реши да зацикли в работохолизъм. Затова жената работохоличка си е чиста наркоманка, станала такава по своя воля, която не иска да се лекува. Цял един патриархален свят скача срещу нейната зависимост от работата, дърпа я да не го прави, тя се тегли в другата посока. Удоволствието от професионалното събеосъществяване при нея е напълно осъзнато, то е плод на самостоятелен избор, докато на мъжа му се налага да си го внуши сам, защото всички очакват това от него.

Ако мога да сравня работохолизма с една друга зависимост – пушенето

жените са тия, които израстват на чист въздух, но в един миг любопитството ги изкушава да опитат цигарите. Някои дръпват два-три пъти, не им харесва и се връщат на чист въздух. Други пропушват по 2 кутии на ден. Мъжете израстват в задимено пространство и зависимостта им незабелязано се просмуква в тях. Щат, не щат – няма мърдане. От малки дишат тютюнев дим – зависимостта им е чисто физическа, не са я избирали сами.

Не че и на мен не ми е писвало постоянно да не си доспивам и вечно да тичам по задачи. Да отлагам срещи заради спешни интервюта, да се боря с мъжката предубеденост, че една жена не може да е по-добра от тях в работата си. В такива мигове истеризирам чисто по женски: “Не мога повече! Ще се омъжа, ще родя 3 деца и ще стана домакиня с престилчица с дантелки!” Но само като си го представя, веднага почвам да търся друго решение. Как хем да се омъжа, хем наистина да родя 3 деца, но и да се хвана на добра работа, та да плащам на бавачка и пак да се върна към обсебващата си професия.

Снощи пак работих до късно.

Остатъците ми от патриархално съзнание услужливо и толерантно мълчаха, понеже и те бяха видели сметката за парното. Надигнаха глава само когато си разглеждах в огледалото сенките под очите и търсех нови бръчки, преди да си легна. Показах им новия си скъп крем против бръчки, който съм си купила сама, и те спряха да ми се хилят саркастично. Освен това се зачетоха и им стана интересно. Бях ги споменала, бях ги уважила, не им се бях присмивала, нито се бях карала с тях. Дори ги направих главни герои в статия за някакъв си съвременен градски женски работохолизъм. И на тях им стана ясно, че той не е смъртоносен за тях. Че въпреки че те се стараят с всички сили да го убият, той им подава приятелски ръка. Защото работохолизмът не покосява чак толкова много мозъка, че да си мислиш как можеш да изпиташ оргазъм, ако си легнеш с фиша за заплатата или с някоя журналистическа награда.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара