Имам един съсед. На 58 е, но адски младее, рокендрол пич. Много сладък бохем, човек на изкуството. Вика ми „хлапе”, аз обикновено не протестирам.

otchayani_saprugi_sezon_8

Лятото се запивахме кротко с него дълги часове на огромната му тераса и нищихме международното положение, докато не ни се затвореха очите или докато не свършеше пиенето. Току-що приключва четвъртия си развод, навъртял е шест деца (всичките отгледани, както се изразява, за да може да си порка спокойно). Та това „хлапе” явно в някакъв момент ме е издразнило (сигурно ми е казал, че нещо не разбирам като големите или просто ми е дошло в повече бялото вино), защото протестирах, че по принцип минавам за „зряла жена”. „На колко си години всъщност?”, попита тогава заинтригувано.

На 38, казах, а той вика:

„А, ти не си била толкова малка…”

Тук очевидно отново съм се издразнила на обратно (т.е. че ще ми отнеме титлата „хлапе”, която на моята възраст е много приятна) и казах: „Абе така е, ама ние, сингълите, се запазваме по-добре, като във формалин.” И той – с всичките си четири брака и шест деца – вика: „А, да, вярно е това за нас.” „Ти къде при сингълите бе, човек?”, питам аз. А той вика: „О, аз съм си сингъл по душа!” После „наздраве” за свободните духове и така…

Ммм-дааа, човекът е прав, сингъл си е по душа.

Още пее като трубадур под женски прозорци (образно казано) и завързва връзки тип „изгори, за да светиш”, а не тип „следва продължение” или „докато смъртта ни раздели”. Бих го оставила с удоволствие да пее и под моя прозорец, но той смята, че това е извратено, защото „аз съм само три години по-млад от твоя татко. Хлапе, повърни си патоса, че му виси комбинезона.”

Понасяйки се по това логическо русло, стигнах до извода, че съм виждала два чисти типа отношение към секса и любовта. Първи тип – „Сексът и градът“ – правим каквото правим, натискаме педала докрай, изтрещява скоростната кутия, блъскаме се, изчукваме и китосваме бронята и сме готови за нова гонка. И тип „Отчаяни съпруги“ – сваляме гащите само срещу годежен пръстен и сигурни гаранции във вечно съвместно двойково благополучие.

Малко съм пристрастна, защото и аз съм сингъл по душа.

След поредната бурна любовна нощ по-скоро бих си прехапала езика, отколкото да попитам: „Кога ще се видим пак?”(което си е поведение „Отчаяна съпруга”). Просто му мачкаш задника пред асансьора няколко минути, изпращаш го на работа и толкова. Връщаш се при твоя живот, в който има бохеми с големи тераси и много денонощни магазини наоколо. И очакваш със свито, но вечно младо сърце изненадата – кога ще ти напише мръсен есемес от най-скучното заседание на месеца и ще ти се прииска да си дадеш последните пари за такси, за да реализирате програмата, приета от мобилния ти телефон.

satc-2

Така разбирам аз нещата. Затова най-вероятно ще си повикам малко за моя отбор, колкото и да му виси комбинезонът на патоса, с който ще го направя.

Зряло е непрекъснато да имате планове като двойка.

Прагматично е да си знаете разписанията още след първия месец заедно и да не си звъните, когато е неудобно. Зряло, ама скучно. И все се притеснявам, че хайде, няма да ми направи повече бръчки и да ми повиши броя на белите косми в косата, но ще ми придаде онзи възрастен телешки поглед на сигурна във връзката си жена, на която обаче брутално й изневеряват при първа възможност. И тогава някак си няма да е удобно да ми викат „хлапе” дори седемдесетгодишните.

Заради тези ми виждания за живота зрелите жени (тип „Отчаяни съпруги”)

са ме обявили отдавна за луда и непоправима самотница.

(„Отчаяните съпруги” се познават по това, че имат безотказни рецепти за „връзване на мъж”, че никога не страдат от любов, нещо повече – никога не ги „изчистват от сцената”, защото те дресировката я владеят до съвършенство.) Не, не е самота и изолация, казвам аз. Защото няма нищо по-тъжно от споделената самотност. За друго ви говоря. За това сама да си сменяш маслото и гумата на колата, не да пищиш като заклана всеки път, когато изпаднеш и в минимална беда, и да викаш някой мъж. (Не че не писвам и аз от време на време, случва се, но е по-скоро декоративно, отколкото утилитарно пищене.)

Гордостта е слабостта ми.

Като си боядисам сама стаята примерно, седя си в средата, пуша си и знам, че се справям. И това – без чужда помощ. Понякога събирам пари за наема и закъснявам, и ми е тъпо, и си мисля колко е гадно, че за всичко все аз мисля, но като го платя на следващата седмица, ми става много хубаво, защото съм го направила пак сама, без помощ. Ето за това говоря. Тиха лудост/извратеност – каквото щете го наричайте, ама е смело.

Има една сцена от „Пипи Дългото чорапче”, в която Томи и Аника я гледат през прозореца как заспива сама и я съжаляват, че била самотна. Когато я четох на зрели години пак, си казах:

„Нещо ви е яд, че не можете да вдигате кон с една ръка ли?”

В този смисъл някой влиза в живота ми само по любов, не по необходимост да се крепим. Затова не ми трябва патерицата на сигурността, съдържаща се във въпросите „Кога ще се видим пак?” и „Ние фактически двойка ли сме?”. Остава ми да се надявам, че последния път съм била също толкова неотразима като първия път и няма начин да не му стане отново мъчно за мен, както му стана след първата ни нощ заедно. И след втората, и след третата, и т. н.

Всъщност да си „сингъл по душа” не значи задължително да си „административно сингъл”. Сингълите биват и женени, и омъжени, и с брак, дълъг колкото Викторианската епоха, и с много бракове, подредени по логиката на серийната моногамност. Сингълът по душа е „трубадур”, той омайва и пее всеки път, защото знае, че нищо сигурно в този свят няма освен данъците и смъртта.

Има и междинна порода „женени сингълисти”,

с които гледам да си нямам работа. Хем в къщи чака топла манджа и топъл вечно готов задник (или предник), хем навън на лов е интересно. Отчаяната съпруга също не е задължително омъжена. Тя тропа с краче и се държи с любимия като с новата си микровълнова печка. Прави като останалите и е много важно да демонстрира двойково благополучие и насред най-страшната любовно-сексуална криза. Публично, с надеждата, че общественото мнение ще притисне развалената микровълнова печка да продължи да й служи и да подгрява любовните й полуфабрикати. Може да бъде и от мъжки пол. Срещала съм ги. След няколко дена ухажване един поиска да ме запознае с родителите си. Нямаше по-сигурен начин да ми види гърба.

Но прави са зрелите хора, сингълите по душа сме разглезени,

егоистични самовлюбени нарциси. Ние ползваме хубавичката поп културна теория за симпатичния препускащ през живота трубадур, за си покриваме голите задници. На когото не му се поемат отговорности, измисля цели теории наоколо. Или пък не се е намерил кой да го мотивира достатъчно да започне да поема отговорности. Най-чистосърдечно си признавам, че за много неща не ми достига смелост. Не смятам хората с дълъг и спокоен брак (или връзка) за недостойни за мен клишета. Щом нещо ти идва отвътре, то е искрено и специално. Аз се присмивам на момите, които пресмятат всичко като калкулатори, а не се отпускат да живеят както им диктува сърцето. Е, това вече си е „Отчаяна съпруга” парекселанс!

Наскоро приятелка ми се оплакваше от мъжа си.

„Като малките деца са!”,

заключихме както винаги в подобен случай и двете, обаче аз зададох въпрос. „Всъщност аз готова ли съм да изтърпя всичко това в името на единствения, или май предпочитам да се влюбвам като досега – фрилансърската, и да търся голямата любов (по-скоро като състояние и дух, отколкото като конкретен човек)?”

Ако бъдем обективни, няма истински и единствен. Ако приемем, че на този свят има 2,5-3 милиарда мъже, от тях примерно около 2-3 милиона (само толкова, защото съм претенциозна) са напълно тотално зашеметяващо убийствено достойни да бъдат за мен. Истинският и Единственият. И сега започва сложното. Защото за да стане някой Единствен и Истински и да успее да ме превърне от любовница-трубадур тип „Сексът и градът” в „Отчаяна съпруга”, трябва да срещна един от тези 2-3 милиона, и то на етап, в който и двамата имаме нужда от такова нещо, да положим усилие и да издържим.

Пита се в задачата: аз родена ли съм за това, или

съм родена да препускам волно през света,

да влизам от история в история и на 57 години примерно да напиша роман със събраната от това мъдрост, с който да спечеля „Букър”, „Гонкур”, „Монкур” и „Черноризец Храбър”? Няма как да знам със сигурност, мога само да предполагам. И да чакам да видя какво ще стане. Дотогава – „Сексът и градът”, вдигането на краката от педалите и доброволното пускане на волана ми изглеждат добра идея. Може и да катастрофирам, обаче на кого му пука, след като ми е било интересно, пълно, живо и „хлапашко”. Пък и тази сутрин, докато пак му мачках прекрасния задник пред асансьора, ми се стори, че няма начин да не се видим пак. Защо тогава да задавам излишни въпроси?

Facebook Twitter Google+

0 Коментара