Бащите

Като дете пишех стихотворения. Може би като всяко дете. Не се гордея особено с римите си, защото бяха доста семпли, но сега се замислям, че има нещо странно в тях. Представях си, че съм момче, а не момиче. Лиричният герой винаги беше в мъжки род. Не, това няма общо със сексуалната ми ориентация. Достатъчно жена съм. Даже в повече за някои.

Жена в мъжки род. Няма такова понятие, знам, но трябва да се измисли нещо, което да се отнася за всички онези нежни създания, които се превърнаха в по-силния пол. Но мисълта ми е друга. Без да знам, че един ден ще стана майка и татко в едно, като че ли още от детството си съм се настройвала, че няма как да съм розоволюбящо, крехко и закриляно същество. Няма как да ми се получи в света на бащите. Поне не на онези, които познавам.

„Моята голяма грешка си ти, дъще…”.

Това ми казваше винаги, когато не можеше да намери думи, когато търсеше оправдания. И грешката му всъщност е, че така и не ми беше баща. Причините не са ми ясни, цял живот разсъждавам по темата. Безрезултатно засега.

Той беше млад и красив, но така и не пожелах да се оженя за него, както другите момиченца. Не беше моят герой. Сестра ми по си падаше по него, но и тя го разлюби, когато на един детски лагер (където той беше един от педагозите) го хвана да се натиска с някаква осмокласничка. Сестра ми сигурно беше във втори-трети клас, вече не помня, но много смешно ми става сега, като се сетя как

разказваше на майка ми с любов за осмокласничката.

Защото в детското й съзнание, щом татко харесва някого, и сестра ми го харесва. После въпросната какичка стана официална съпруга на баща ми и сестра ми рязко разлюби и двамата.

Но не в това беше голямата беда. Със сигурност нямам никакви илюзии за силата на нагона и любовните перипетии, за които няма застраховани. Изневярата си е нещо съвсем в реда на нещата в днешно време, а и може би винаги е било така. И жените изневеряват, но като че ли много по-рядко го правят спрямо децата си. Докато бащите са шампиони в областта. Моят направо е цар – предпоследния път, когато ми „изневери” и избяга от ролята си на родител, продължи близо 5 години. Сега отново сме „в развод” от близо половин година и не желае да общуваме освен по мейла, защото искал писмени доказателства за това как се отнасям с него. Няма да му пиша. Няма какво да му кажа.

Недоумявам как е възможно да избягаш от детето си,

от неговите проблеми, радости, неволи и успехи. Е, от последното му е по-трудно. Веднъж в по-топлите ни периоди ми се обади от един ресторант и ме накара да потвърдя пред сервитьорката, че аз съм тази от телевизията и представяте ли си… той е моят баща. Пародия…

Тогава тайничко се зарадвах, че се гордее с дъщеря си.

Нищо, че когато ме приеха да следвам журналистика, буквално се отрече от мен и дори спря да плаща издръжка, защото не бил съгласен с избора ми на образование и професия.

Тогава май беше и последният път, когато ме удари. И да не е
било така, с такова чувство съм останала.

Много бой съм изяла, да не говорим за майка ми.

Поводите бяха абсурдни, от сорта: „Тези чорапи ти казах да не ги обуваш.“ Диктуваше всичко, дори прическите и дрехите и
на трите жени в семейството, а когато баба ми веднъж ме подстрига малко по-късо, отколкото той можеше да понесе, татко ми оряза косата от половината глава почти до дъно и така отмъсти за стореното. Естествено, после ме доподстригаха и цяло лято слънцето славно напичаше голата ми главичка…

Та освен голям любовник, който задиряше майките на съучениците ми по улиците, баща ми беше и супердиктатор с макаренковски методи. Когато станах на 13, извиках полиция, за да го спре да претрепва майка ми. После го изгоних, защото престанах да се страхувам. За разлика от нея, за което не й се сърдя. Тъжна история, която сложи началото на моето

порастване в жена от мъжки род.

Сигурно понякога го е срам, макар че никога не си призна и продължава да настоява, че трябва да се отнасяме към него с нужното уважение и да го почитаме. Не мисля, че е възможно. Но всеки човек инстинктивно търси обичта на родителите си. Аз също.

Бащата на детето ми

И той беше млад и готин доскоро. Сега е ни млад, ни готин, ни никакъв… Да, много трудно намирам думи. „Женка” – ей това
звучи най-така подходящо… Не, не е гей, моля ви се, де да беше… „Пъзльо”, „лигльо”, „мухльо”. Обиждам и себе си, защото, да не забравяме, аз съм го избрала за баща на детето си.

Беше много нежен татко. Ставаше нощем и с часове носеше сина ни из стаята, когато имаше бебешки неволи. Водеше го за ръчичка, разхождаше го, направи го цесекар, абе… супер. Помагаше ми и в първите години след развода ни, като го взимаше от училище и някак присъстваше почти през цялото време.

Разделихме се по традиционни причини – оженихме се на по 20 и като започнахме да се опознаваме един друг, се оказа, че няма да стане. Много мислех дали да загасим семейното огнище, но бях абсолютно сигурна, че той ще остане добър баща, дори и да не е вече с мен. И разбира се, той ме уверяваше в това. Нали сме в XXI век, а той е образован, възпитан, също е отгледан от майка си. Не даваше признаци, че постепенно ще се оттегли и ще забрави, че обича детето си. Спокойна бях в това отношение.

Жените в живота му се сменяха по-рядко от мъжете в моя, макар че той нямаше спирачки. Първата му приятелка прие детето ми. После се оказа, че докато нашият татко забивал гаджета насам-натам, а аз съм била по командировки,

тя го гледала сама.

Направо паднах, когато тя ми го разказа една вечер, плачейки на моя диван. Следващата обаче му изпи мозъка. Премести се заради нея в друг град и сложи точка на отношенията със сина
си. Неофициално. От време на време се сеща и му звъни, колкото да напомни, че съществува. Условията на жената до него бяха ултимативни: да не ни посещава, да не купува нищо, да не разговаря с мен, а ако случайно се наложи, тя трябва да
присъства.

Дори скайпът им е общ и тя му отпуска джобни,

след като е прибрала заплатата му в бельото си. Щеше да е
смешно, ако не беше трагично. Сложи му юздички и го подкара в посоката, която й е удобна. Тя има деца, за които се грижат
двамата. Оправям се някак, купувам дрехи и обувки сама, но

как да купя на детето бащина любов?

Моят приятел заведе сина ми на футболен мач, макар че е от „Левски” и му купи джедайски меч, но съм сигурна, че това не
може да замести баща му. Понякога синът ми е тъжен. Само понякога обаче, защото и той инстинктивно започна да се предпазва. И той не търси баща си вече, не му се моли за ново колело. Обясни ми, че нямало смисъл да го прави, защото тати
няма парички и да не му станело тъжно на него нямало да му иска нищо. Стига му да го вижда веднъж-два пъти на половин
година, и то ако се качи сам на автобуса и пропътува 400 км.

И за някои други видове

Чувала съм, че има и майки, които на бърза ръка се отървават от децата си, ако това ще спаси жалката им връзка с някой
мъж. Но сякаш при майките по-често обичта към децата е вродена и е до гроб.
А на бащите какво им е вродено? Децата от домовете са изоставени от майките си още при раждането им. А не са ли изоставени и от бащите си? Само майката ли става грешница? Познавам и истински прекрасни бащи, неслучили на майки…
Но на тях им трябва червена книга на изчезващите видове.
Аз отивам да добоядисам стените на кухнята. Синът ми има рожден ден след седмица и ще правим парти. Баща му е поканен, но няма да присъства, защото не го пускат. А дядо му, сиреч моят баща, не помни кога е роден неговият внук и няма да му се обади. Но затова пък синът ми ще размаха джедайския меч и ще разгони лошите от живота си. Надявам се, някой ден…

Още повече се надявам да си остане джедай.