Живея сама и сама плащам всичко, което ползвам и притежавам. Като изключим понякога салатите и сухите мартинита с маслинка вечер, които позволявам да ми бъдат платени от някои мъже с разклатено самочувствие, търсещи лесно утвърждаване чрез парите. Но това е по-скоро благотворителен жест от моя страна, не е облага.

legs-1031525_960_720

Преди 10 години бях студентка и живеех заедно със съквартирантка, която под натиска на споделената малка площ естествено се превърна в една от най-близките ми приятелки. Бяхме млади, експериментирахме във всичко, включително в отношенията с мъжете, всяка по свой начин. В едно обаче бяхме единодушни – ние сме готини самостоятелни млади жени, знаем си цената и дори голямата любов няма да ни тласне към компромисите, на които се присмиваме с целия сарказъм на интелигентността си. Дипломирахме се, пътищата ни се разделиха. Няколко писма на година, редки телефонни обаждания, още по-редки срещи.

Няма как да се скараме като хората. Доскоро.

Когато получих писмото, 34-годишната ми горчиво отстоявана независимост се потресе от няколко неща:

1.„Пиши ми на мейла на мъжа ми, той е дискретен, няма да го прочете.“ Това беше в отговор на едногодишните ми молби да си регистрира най-накрая мейл акаунт, защото екологичните ми убеждения не ми позволяват да ползвам хартия там, където мога де не ползвам. А и мастилото на паркера ми ляга скъпо.

2. „Ще излизам с приятелки другата седмица и от сега тайно си заделям пари.“

3. „Да не ти звуча като самодоволна омъжена жена, ама как е любовният ти живот?“

4. „Ужасно ми е скучно, затъпявам, но няма как да се откажа от отговорностите на семейството.“

Това, четвъртото, веднага след 3, за да се получи суперсумарното внушение – абе, семейният живот си има недостатъците, но опазил ме бог пак да изляза на пазара като теб. Инстинктивно, като всяко засегнато живо същество, посегнах към най-силното си оръжие, това, което десетина години ми осигурява въпросната независимост – клавиатурата на компютъра. След кратко колебание, свързано с носталгията по свободния и див студентски живот, изгубих всякаква милост, защото премълчаването в името на приятелството щеше да ми издърпа

основополагащото килимче изпод краката.

„Чехов има един разказ, в който героят говори за досадата от брака. И казва – някога имах шапка, чадър, живот, постепенно моята шапка стана „нашата шапка“, моят чадър стана „нашият чадър“ и така нататък, довърши си сама, Общ имейл. И как така тайно ще си отделяш пари!? Разбирам тайно да изневеряваш, ама тайно да си отделяш пари? Ако това ще ми се налага да правя, като се омъжа – боже опази!“

Запалих цигара, станах от компютъра и си налях вода. По-спокойно, нали знаеш в какво ще те обвинят?

fashion-957158_960_720

Неомъжените нямат право да отправят никакви упреци към омъжените, само обратната посока е законна. Нищо, Вече започнах. „Харесвам си живота. Ставам сутрин, пия голяма чаша много скъпо кафе, после отивам на работа и общувам с интелигентни хора. Обядвам салата с минерална вода, защото от 2 години съм вегетарианка. Имам страшно интересна професия, в която всеки ден започвам от нула. След работа ходя по разни готини клубове и се виждам с някакви хора, с които си говоря за много интересни неща. Е, не толкова често, колкото ми се иска. Всеки си плаща за гяволъка, това е моята цена за моя избор. По-важното е, че не се чувствам длъжна да правя никакви компромиси, дори с риска някой да си отиде завинаги от живота ми. Просто така съм избрала да бъде.“

Обществото ни е патриархално, но рекламистите са на моя страна.

Я да видим сега коя е таргет групата на рекламите за всички луксозни парфюми, скъпи дамски превръзки, мултифункционални градски коли и умни телефончета?Определено ми се вдигна самочувствието. Тя, омъжената жена, приетата от обществото, е таргет група на прах за пране, който изпира добре и спестява пари. Едно на нула.

Би било прекалено жестоко да и го кажа в прав текст, но ще го намекна. Сега ще попиша малко как ми върви професионалният живот и веднага след това ще го намекна, в този контекст ще изглежда по-безболезнено.

„Замисли се какво значи висок стандарт на живот не в материалния смисъл. По-скоро като качество, не като количество на получените и похарчени пари. Нещо като по-добре 100 грама мухлясало френско сирене, отколкото 2 кила краве, намалено, с току-що изтекъл срок на годност, парите са същите. Както казва Мадона – don’t go for second best, baby!“

Установявам c лека изненада, че не ме е страх да разказвам и за провалите в сексуалния си живот пред хора с редовен рутинен такъв. Не знаех, че съм станала толкова уверена в себе си. Пък и в моите връзки още има сюжети, достойни за описание. Не съм чувала женени жени, още по-малко мъже, да имат нещо интересно за разказване от семейната спалня. Това прозрение изведнъж ме прави още по-добра. Затова финалният акорд звучи направо човеколюбиво. „Писах статия за дебелите хора, в която, общо взето, защитавах тезата, че всеки е красив, ако се чувства такъв. Ама накрая завърших: като толкова много ти пречи, че си дебел – ами вземи отслабни, не е като да ти липсва един крак. С всичко в живота е така. Не ти харесва работата – сменяш я. Скучно ти е – измисли си как да ти е интересно,

не е като да ти липсва един крак.

Пък и да ти липсва, купи си инвалидна количка и си джиткай. Винаги има изход. Това е предизвикателство за интелекта. А оправданието е като задника – всеки си го има, ама не е прилично да го показваш наляво и надясно.“ Принтирах го – няма да се предам и да го пратя на мейла на мъжа й, – сложих го в плик и го мушнах в чантата. Там престоя повече от месец.

Тя не издържа и се обади. „Да не си ми го пратила, пък да не е дошло?“ Следващия път, когато си плащах тока в пощата, застанах пред кутията, замислих се няколко секунди и го пуснах.

След месец мълчание и аз се озадачих. Изпратих й есемес: „Ти ме мразиш заради писмото, нали?“ Веднага отговори: „Не, но доста си поплаках.“ Набрах я. „Плаках, защото си станала груба. Пък и понякога истината боли. Ще ти напиша писмо.“

И то пристигна след няколко дни. Разстроено, обидено, оправдаващо се писмо. Твърдеше, че бракът й дава сигурност и престиж и че е проява на лош вкус от моя страна да се фукам със златния си паркер.

Съмняваше се, че защитавам екологията, като не пиша класически писма, било лицемерие, защото все пак си бърша задника с хартия. Бях издърпала нейното основополагащо житейско килимче изпод краката й. И не беше съвсем честно, защото словото е моята стихия, тя се бореше с професионалист.

Случката беше обсъдена още същата седмица на сбирка след работа на пет млади неомъжени жени около 30-те, които сами си плащат всичко, което ползват и притежават. Тези, които не познават моята съквартирантка, й се нахвърлиха начаса и я разкъсаха словесно на парчета. Но съм сигурна, че

когато са се прибрали, мъничко са й завиждали.

Както тя мъничко завижда на нас за свободата ни. Написах финална поредица от есемеси, с която приключих тази история. „Никъде не съм казвала, че паркерът ми е златен, защото не е. И целият епизод за него трябваше да е смешен.

Обидила си се на неща, които бяха замислени като шеги. Но съвсем сериозно продължавам да смятам, че ако искаш да разбереш дали си щастлива, не трябва да си сравняваш живота с нечий друг. Погледни вътре в себе си за истината.“

Facebook Twitter Google+

0 Коментара