Аз, (не)любовницата

„Ей, момиче… И да не ме забравиш!“
Така започна този урок. Не романс. Дори не роман. Урок.

На тридесет и две навършени съм. Минавам за хубава. Или поне още ставам. И за умна минавам. Или поне така казват, не само мама. Обичам да работя и обичам това, което работя. Тази обич ми осигурява социален и професионален успех и добро качество на живот. Имам вселенската благословия в лицето на верни другари. За своя майка ме е избрало прекрасно дете.

Радвам се на добро здраве – моето и на близките ми хора. Имам ценности и принципи, които ми гарантират психическа устойчивост и в най-големите катаклизми. Изобщо – аз съм щастлив човек. Или поне така мислех за себе си. С този профил и с не много усилия бих могла да си позволя сносен свободен мъж. Но – не.

„Ей, момиче“

Това ми написа.

И оттогава аз, щастливата, съм съвършено друг човек.
Написа ми го Той. Немислимият. Недопустимият. Забраненият. Табуто.

„И да не ме забравиш!“

Дори не може да допусне как това общуване, което започна с директна заявка за sex only, но още преди да се стигне изобщо до секса, се превърна в

„Никога не ми се е случвало нищо такова“,

направи от мен един качествено нов човек.

Прочела съм десетки конски евангелия на приятелки, които се забъркват с женени мъже. Тези истории отстрани винаги изглеждат толкова обречени и кристално предрешени, че съм си изградила имунитет и смятам, че всяка жена, която попада в такива отношения, има нужда от спасяване, да си спомни коя е и какво заслужава. Или поне така мислех.

Вече си трая. А приятелките ми се подсмиват отстрани. Табуто е престъпено. Забраненият плод е отхапан. Недопустимото е допуснато. Немислимият не е просто помислен. Той е обикнат. Капанът е хлопнал.

Аз, щастливата съм аз, другата.

Каква проза! Какво клише! Той – жененият и тя – любовницата.

Забрани ми да използвам думата „любовница“ по мой адрес. „Тази дума започва с „любов“, но няма любов в нея.“ Така каза.
Повдига ми се от мисълта за печалните погледи, с които странични наблюдатели биха ме ожалили, ако знаеха, че мъжът, на когото принадлежа с ум, тяло и душа, не е мой. Той е чужд. Но аз съм негова.

И това не ме смущава, не ме притеснява, не ми става гадно от този факт. Не страдам, че вечер не си лягаме в едно легло и никога няма да имаме общи деца. Не ме измъчва това, че не му се обаждам извън работно време и понякога минават дни, без да се чуем. Не се терзая, че не му гладя ризите и не му готвя мусака. Не искам да се развежда, да ме води до олтар и да ми се кълне във вечна вярност. Опазил ме Бог!

Не ме интересуват тези общоприети символи на щастието от рекламите на прах за пране.

Интересува ме само онова пространство на крайна откритост, на приемане, на близост отвъд битовизмите и дребните неща. Пространство, в което той може да се приюти със силата и със слабостите си, а аз – да се превърна в жената, която винаги съм искала да бъда – мека и гъвкава като вода.

Огненият темперамент, който според астрологията дължа на настроението на звездите в деня на раждането ми, ме е обрекъл на нетърпение, неприемане, изисквания към околните, недоверие и всички гадости, които пречат на хората да се свързват. Или ги карат да се свързват с неправилния човек.

Но! Както казва близка приятелка, с която се познаваме отпреди да станем истински жени –

„Най-накрая и ти да обичаш истински!“

Да. Най-накрая и аз да обичам истински се оказа разковничето към онази аз, която може да види човека без матрицата на собствените си психически механизми, да го приема, да разбира, да цени. Онази аз, която да бъде плодородната почва, в която любимият човек да разцъфти в пълния си потенциал, да му създава психоемоционална среда, в която да иска и да се стреми към по-добър живот. Онази аз, за която е толкова важно той да е щастлив, че иска щастието му, дори то да означава да ме няма в неговия свят.

По силата на обстоятелствата между нас няма място за дребнотемия. Няма време за неразбирателства, за игри, за манипулации. Има пространство само за автентичните ни нужди – от близост, от подкрепа, от сексуално общуване, от изслушване, от чуване. И за свободата да си отказваме един на друг задоволяването на тези потребности. Свободата да се избираме – аз него и той мен – всеки ден, в който ни има един за друг. Свободата да си тръгнем, когато изпитаме нужда от това.

И свободата да оставаме.

Да се науча да казвам „Имам нужда от теб“, дори когато се страхувам, че съществува възможност да не бъде откликнато на нуждата ми или дори да бъда отхвърлена, беше и понякога все още е най-голямото изпитание пред проклетата жена, която съм била, преди да ми се падне той. Той, който ме научи на търпение и на доверие. Който ме научи, че най-лесният начин да се разочароваш, е да искаш от някого нещо, което той просто не е в състояние да ти даде. Той, който ме научи, че любовта в реалността често се различава от идеите, които имаме за нея. Защото на всички ни се иска тя да дойде при нас по път, обсипан с рози. Но понякога по пътя има само бодли.

Понякога срещаме Човека, когато вече го е срещнал някой друг. И ако беше възможно да се застраховаме, че никога няма да се влюбим в чужд партньор, аз бих била първата, която ще го направи. Но не е.

„Мила ми Венето, ти си просто любовница на един семеен мъж.“ Много пъти съм мислила за себе си по този начин.

Любовница. Думата, в която няма любов.

Много пъти съм мислила колко би било лесно, ако отношенията бяха останали само в полето на sex only. Но не останаха и изобщо не е лесно. Изобщо. Понякога е адски, дяволски трудно. И много пъти съм била и със сигурност пак ще бъда готова да късам и да хвърлям. Царица съм на това да си тръгвам. Но се уча да оставам. Въпреки и заради трудното.

Ако беше лесно, ако бяхме свободни да бъдем нормална двойка, да ходим по улиците, хванати за ръце, да се тагваме на общи снимки и да имаме общ свят отвъд затворената врата на моето жилище, нямаше да се освободя от себе си. Нямаше да разбера, че „Обичам те“ понякога идва като „Току-що паркирах пред вас“, без да сме се уговаряли за това. Нямаше да мога да му се зарадвам и да го приема с благодарност, тук и сега, в единственото настояще, с което разполагаме и което утре може да е само красив спомен и никога не е светло бъдеще. Но нима истински ни принадлежи нещо, освен този момент, в който той яде шоколадовата торта, която всеки ден купувам за него?