17 август 2015
Тази вечер много говорихме, пак се карахме, понякога толкова неправилно ми се струва да сме заедно, сякаш взаимно си изпиваме хубавата енергия. Толкова лоши неща сме си казали през годините, че на мен специално ми е трудно да повярвам на хубавите, които чувам. Понякога имам чувството, че като съм с теб, сякаш вървя срещу себе си, но нямам сили да прекъсна тази нередност. Пък и това усещане е само понякога. Наистина съм много объркана, просто не зная как да се справя с тази ситуация. Със себе си, то е ясно.
Знам, че трябва да се отдръпна за известно време от теб, от случилото се, да премисля нещата и себе си, обаче все не ми стигат сили да го направя. А и нямам къде да отида. Отдавна не съм изпадала в толкова дълбока депресия.
26 август 2015
Заминах за няколко дни с децата, имах нужда от известна дистанция. Не ми беше достатъчно. Мислех, че ще успея да „рестартирам“, да почна на чисто. Не се получава. Много се измъчвам, може би и заради лекотата, с която ти приемаш нещата, с която очакваш аз да ги приема. А аз не успявам. Не мога да се радвам. Не знам, наистина не знам дали ще успея да продължа. Според теб е заради силното ми его.
Сигурно си прав, нямам смирение.
Все още.
За пореден път ти пращам да четеш нещо подбрано от десетките материали, които изчетох в последните седмици. Знам, че не ги четеш, но продължавам да пращам, всеки път с надеждата, че ето, сега ще се обърнеш, най-сетне ще проумееш, ще видиш колко дълбоко си ме наранил, колко непростимо силно си сгрешил, и ще поискаш отново да бъдеш с мен, само с мен, защото аз съм единствена за теб, майката на децата ти, жената, с която си избрал, ти сам, доброволно, да споделиш живота си. И после отново ти пращам, следващия материал. Със същата надежда.
Автопортрет на една изенвяра – III част
Питаш ме според мен каква двойка сме ние. Не от най-работещите. Очевидно.
А според теб каква двойка сме?
Такава, която трябва да поработи над себе си малко и би имала блестящо бъдеще заедно? С периодично презареждане ли? Когато почувстваш порив? Не?
Просто ми е трудно да го повярвам…
И после питаш дали все още те обичам… Без съмнение. Обичам те много. Само че ти предаде любовта ми. И сега не знам дали мога да продължа на чисто. В мен занапред ще стои съмнението и очакването, че това ще се случи отново. И все още не знам дали ще успея да живея с това.
Ти знаеш…
Мисля си за дома ни, първият истински наш дом, всичките планове около него, мечтите ни, лека полека сбъдващи се. Много хубаво го усещам това място. Знам, че е добре за мен да бъда там. Мислех, че е добре за всички нас, но след случилото се съм разколебана. Все едно съм изгубила почвата под себе си и няма върху какво да стъпя. Звучи клиширано, но това е усещането ми.
Казваш, че искаш да сме заедно там. И ще се опиташ да си добър съпруг, любовник, приятел и баща…
Ти си. Винаги си бил.
Просто явно имаш потребности и от други неща/жени…
и колкото и да ги подтискаш, в един момент няма да успееш и това ще се случи отново.
Аз също много искам да сме заедно. Там и навсякъде другаде. Само не знам как да се справя със себе си и всичко това. И как паралелно да бъдат удовлетворени и моите потребности, които се взаимоизключват с твоите.
Имам нужда да бъда единствена.
Аз искам да е с теб. Но ти не можеш.
В порочен кръг се въртим. Заради разликата в нуждите и потребностите. Ще опиташ да се ограничаваш, да вървиш срещу себе си, а това няма да проработи за дълго. А и аз имам нужда да знам, че съм единствена, просто защото ти така искаш, а не защото полагаш кански усилия и се бориш с това, което е вътре в теб.
Не искам да се разделяме. Просто не знам как да бъдем заедно, без да вървим срещу себе си. И ти не знаеш, но казваш, че ще се опиташ да изчистиш енергията и мислите си. И да почнеш да се държиш адекватно.
Аз се опитвам да проумея и приема случилото се, но за момента не ми се получава.
Искам да съм единствена.
Също не искам да бъда лъгана, това ми е жизнено важно. Може би повече от другото.
Три седмици по-късно разбрах, че по времето, когато водихме този разговор, ти отново си се чул с Нея. Звънял си седем пъти.
Пак останах.
Крайно време е да проумея, че ти, добър или лош, а най-вероятно нито едно от двете, си моето огледало. И аз съм това, което се оглежда в теб. Презирам ви от дъното на душата си за това, което ми причинихте. А най-вече презирам себе си, че продължавам да бъда съучастник в това.
31 август 2015
Разбрах, че не мога да взема целенасочено решение. Сега просто изчаквам да видя как ще се развият нещата. Или по-скоро аз. Да изпитам нещата, за да нямам угризения, че постъпвам неудачно спрямо теб, така ме посъветва един верен приятел. Да изпитам духа на нещата, за да не бъда подвластна на манипулации, и решението да дойде от дълбините на сърцето, не чрез разума, защото истината на Бог се разкрива чрез отворените сърца и душите ни, не чрез разсъдливия ум. Именно това е невежеството и нищетата ни, която може да ни направи щастливи – смелостта или глупостта да се доверим, когато имаме всички основания да не го правим. И никой космичен закон и небесно светило не е по-силен от този! И ти да го знаеш. И Тя нека го знае.
Така ми се иска да имах вяра и смирение.
А слабото, човешкото, женското е твърде силно в мен…
Иска ми се да можех да продължа да живея в илюзията на непробиваемата ни сила и връзка. Сега сякаш нямам на какво да се опра, отчуждавам се. Губя и теб, а най-много себе си. Защото чрез теб аз изживявам себе си, а това е толкова погрешно. И така закономерно е всичко, което се случва. Няма по-силна, повеляваща и отрезвяваща плесница от безмилостния шамар на живота. И да, ако не усетиш побутването, ако не разбереш препъването и не почувстваш пропадането, Вселената няма кой знае колко други възможности, освен услужливо да те смаже чрез най-уязвимото, от което си изтъкан. И да, също знам, че за много хора това моето е „Какво толкова!“, но и за мен чуждите сривове са често бели кахъри. Болката е болка. И е съвсем истинска. А Бог е наистина верен да стои до всеки от нас и да напътства с благост – или със сила, където е трудно разбран, да не кривнем от пътя. Звучи ли фанатично? Не е. Защото пътят да бъдем верни на Бог и Вселената, е като бъдем верни на себе си – всеки чрез своите таланти, дадени му от Него и Нея. Изявявайки талантите си, ние изявяваме Неговото дело, и оставайки верни на дълбоката своя истинна същност, ние се прекланяме пред Нейната, на Вселената, непогрешимост и величие. И това ни прави част от единната и единосъщна цялост на Битието и Небитието, а те са различните проявления на една и съща висша сила.
Оставайки с теб, аз също изневерявам. На себе си.
Просто трябва да се моля повече, а все не намирам време и възможност.
0 Коментара