Снимки Светослав Куцаров Сп. „Жената днес” благодари на Арена ди Сердика Резиденс Хотел

Братовчеди са, макар и далечни. Единият е харизал себе си на сцената, другият е пишещ човек, който работи като PR. Николай Урумов има над 100 роли в театъра, телевизията и киното, актьор „тежка артилерия”, въоръжен с „Аскеер”, „Икар” и още много наши и международни награди. Той е съвременният Бай Ганьо, самотникът от моноспектакъла „Живот в кашони”, кмета от най-новата продукция „Английският съсед”. При Александър Урумов пък творческата страст хармонично си партнира с професионалния му ангажимент като директор „Връзки с обществеността” на БНБ. Той дискретно достига до читателите с две книги – „Исус Христос – власт и политика” и „Приказки в края на времето”. Последната отлична история неочаквано се сбъдва като театрална постановка. Осем разказа от книгата дават живот на моноспектакъла „Лалугер”, чиято премиера бе през ноември. На сцената на Театър „Българска армия” и драматичния театър в Добрич плахо стъпи героят на Дянко Лалугера. В книгата Александър пише спомените си, Николай се оглежда и открива себе си в тях. Съдбовни истории, случили се на двамата по едно и също време. И там някъде, в края на времето се ражда тази загубена в миналото близост, която обединява талантите на автора и актьора. Историята на Дянко Лалугера, добър с простотата, чист с наивността и мъдър с любовта си. Разказана от Александър Урумов и изиграна от Николай Урумов. Дали от артистичните енергии, дали от творческите вибрации, на това интервю му бе отредено да мине под знака на безброй комични импровизации. Почти като в театрален салон без публика. „Според мен, щом списанието е „Жената днес”, мъжът трябва да е нощес. Пък и моята професия е такава, че работя вечер. Трябва да е нощес…” кротко предлага Николай Урумов. Умуваме кой да отговори първи на въпросите. Александър предлага по-големият да започне. По-малкият след него да върви. „Да, ама по-малкият борави с думите като писане. А по-големият борави с тях като изговаряне, брат’чед. Моята професия е да изговарям чужди мисли, така че по-добре първо на теб да дам думата. После ще мога да импровизирам върху твоите думи. Това най-често правят актьорите с текста на автора. Така вземат думите и ги интерпретират, че авторът често не може да си познае текста”, нарежда ситуацията Николай и спонтанно предлага: „Ако искате се разходете, ние ще си направим сами интервю. Само кажете къде да ви го пратим”.

Какво означава фамилията ви, откъде произхожда?

Александър: Доколкото зная, фамилията ни идва от Беломорска Тракия или Егейска Македония. От тези земи идва. Николай: Аз съм правил много бегли литературни упражнения, та в едно от тях съм описал тълкуването на тази фамилия от моя дядо. „Урум” на турски значи грък. Урумов съвсем буквално преведено е Гръков. Ама, айде да не излезе, че се гърчеем толкова, нека кажем по-скромно „Ел Греко”. Съвсем скромно е, нали?

Обща фамилия и общ театрален проект? Каква е тази близост – роднинска, творческа или съдбовна?

Александър: Съдбовна включва всичко в себе си. Книгата, пиесата „Лалугер” и работата по сценария се превърнаха в много вълнуваща лична и творческа близост. Заедно с искреното ми почитание към Николай Урумов. В последната една година тая интензивна работа изпрати отношенията ни на много по-високо ниво. Николай: Няма конфликт на интереси, както се казва. Мисля, че това е едно начало.

С какво единият Урумов успя да изненада другия?

Александър: Зад обичания актьор се крие един невероятен работохолик, болезнен перфекционист, който не допуска никакъв компромис – с текст, с игра, с отношение към публиката. Зад тая лекота, с която Николай играе, се крие огромен труд. Това, признавам, много ме респектира. Защото той не направи компромис дори с една запетайка от текста. Имало е случаи да спорим, моменти, когато моето търпение като автор е било на привършване, но не и неговата настойчивост. Докато не направеше нещата точно така, както ги чувства. Николай има огромен личен принос за сценария. Николай: Той ме изненада с книгата си „Приказки в края на времето”. Преди това се бяхме запознавали. Пак спонтанно. Не ми беше позната тази му страна на писане. По-скоро го знаех като човек аналитично пишещ за различни процеси и явления в историята и политиката. Но че има очи да усети и да почувства това, което всъщност е и моето детство, моя живот, беше неочаквано. В първия миг се усетих като в„Биг Брадър”, окраден от него. Така тънко да го е усетил, да го е видял, да го е почувствал. Държейки книгата „Приказки в края на времето”, това беше голямата изненада, това беше голямото откритие за мен. Александър: Затова почти с ревност в гласа Николай ми каза: „Това са моите истории!”. Казах му: „Чудесно, тъкмо ще ги споделим заедно.” И съм щастлив,че това дълбоко лично възприятие се усеща и от зрителите на „Лалугер”.

Какво послание носи спектакълът „Лалугер”?

Александър: Аз просто споделих детството си. Разказах свои лични истории и много се чудех дали да ги публикувам. Първия разказ написах още през 1997 година. Книгата е издадена през 2009-а. Много приятели ме насърчаваха да публикувам тези разкази. Но аз се притеснявах дали няма да се наредя в една дълга редица от графомани, които издават книга, за да се нарекат писатели или да станат популярни. Сега с радост виждам, че „Приказки в края на времето” се харесва и се чете. И има такива възторжени отзиви, че всичките ми притеснения отдавна изчезнаха. Николай: Аз исках да бъда верен на посланието на книгата. А това е, че животът на всеки от нас е една приказка. Че има неразказани приказки, има приказки с неочаквано начало и неочакван край. Има измислени приказки, има и преписани приказки, има и вълшебни приказки. Те са най-хубави, защото носят в себе си любов. Човек без любов не е никаква приказка. Човек без любов е една настръхнала, отрънена рошка (трън, храст), която боде и другите, и себе си. Боли я, боде я и не може да се отбучи. И само любовта може да й помогне.

Героят Дянко е застрашен от изчезване, досущ като лалугера. Какво завинаги си отива с него?

Александър: Отиват си и опустяват много къщи в села и градчета. Заедно с него си отиват цели махали – вечер тъмнеят и няма прозорчета, които да светят. Цели части от България си отиват. И предпочитам да не мисля за това. Николай: Аз ще кажа, че с Дянко си отива доверието, общуването между хората. Добротата. И все повече намаляващото и разтопяващо се чувство на любов и вярност между хората.

Как бихте описали родния си край и бихте ли се върнали там?

Александър: Аз съм родом от Брацигово. Хората там са горди балканджии със собствено мнение, които поставят свободата малко по-горе от хляба. И ако се погледне историята, ще се намерят много потвърждения. Свобода, уют, гора, свеж въздух, звездно небе – това е моят роден край. Завинаги в сърцето ми. Николай: Та аз не съм си тръгвал оттам. Село Българево, край Калиакра. Това е морска Добруджа. И накъдето и да се обърнеш, си заобиколен от безкрая на морето или на полето. Равна Добруджа, където духа един постоянен североизточен вятър, който сякаш ще те изхвърли в морето. Зиме е бръснещо студен, а лете горещ и хората полагат усилия, за да го преодолеят. И може би този суров климат е възпитал хората в това винаги да преодоляват и да се борят с природата и живота – тихо, мълчаливо и безропотно. Това е един трудолюбив народ, честен, горд и добър. Аз съм си там. И в буквалния смисъл. Всеки месец, не за ден, не за два. Не случайно и „Лалугер” като копродукция се играе и на сцената на Армията, и на сцената на Добричкия театър. Аз не мога да се откъсна оттам.

Не се ли поамериканчи напоследък театралният афиш? Жадни ли са според вас зрителите за български текстове и постановки?

Александър: Ако погледнем и в момента как се играят български автори, искрено съм убеден, че има жажда за такива текстове. Има жажда за обяснение на света наоколо, на онова, което се случва, което преживяваме и не можем да си обясним. Има такъв глад и аз виждам пълните зали, когато се играе „Лалугер”. Николай: Аз ще отговоря фактологически. Няма я обратната връзка, когато се изготвя репертоарът в даден театър. И театралните мениджъри и директори да се съобразяват с това, какъв е гладът на публиката и какви са настроенията. Репертоарът се избира с оглед кой режисьор какво ще предложи, с оглед да има подходящи заглавия за трупата, нашумяло заглавие дори. Понякога се гони критерият „зрителски интерес” или „фестивален спектакъл”. В Пловдив преди около 11 години тогавашният директор на драматичния театър Емил Бонев и зам.-директорът Петър Кауков направиха проучване. Това стана след три не толкова успешни опита да напълнят салона със страхотно ефектни актьори, много добри емблематични режисьори и, бих казал, световни класици като драматурзи. Та след този слаб интерес на публиката, те бяха принудени да направят анкета в Пловдив кои пиеси биха искали да видят хората на сцената. Най-много точки беше натрупало заглавието „Бай Ганьо”. На второ място беше „Криворазбрана цивилизация”. Водещите заглавия бяха от българската драматургия. Може би това е причината вече десети сезон „Бай Ганьо” да се играе при пълни салони на сцената в Пловдив. Което е абсолютен феномен. Зрителят иска да гледа българска драматургия. И това не е само прищявка, а факт. В тая връзка искам да подкрепя колегите от Шуменския театър и фондация „Нова българска драма”. Там всяка година през месец май се организира Фестивал на българската драма и театър и се играят само родни заглавия. Поздравявам и Академия „Аскеер”, която от няколко години има и раздел „Драматургия”. Това е шанс и стимул за все повече добри наши прозаици и поети да се обърнат към драматургията.

Липсата на пари или липсата на култура е по-голямата драма?

Николай: Еднакво драматични са и двете. Мога обаче да отвърна с цитат на Чарли Чаплин. Когато го питали кое е най-ценното на тоя свят, той отвърнал: парите. Никой не очаквал такъв отговор от него, затова той пояснил: „Парите – това е свобода”. Александър: Пари по-лесно се печелят. Когато липсва култура, е доста по-сложно – тази липса много по-трудно и по-бавно се запълва. Понякога не се запълва и зейва пропаст в цели поколения.

На какво ви научи времето?

Александър: Научи ме на търпение и прошка. Това е урокът на времето. Николай: Времето продължава да ме учи. То е най-големият мъдрец. Смислено може да се отговори само в края на времето.

Като PR специалист намирате ли, че Николай Урумов има добър PR?

Александър: Ако добър PR означава поръчкови статии, захаросани измислици и изтъркани до болка фрази, слава Богу, Николай няма добър PR. Николай: Аз веднага ще кажа, че моят добър PR е липсата на такъв. Мога да го кажа абсолютно точно. Пиарите и начинът на представяне на някого или нещо в повечето случаи не са ми допадали. Били са ми малко или много дразнещи. Най-добрият ПР за всеки човек е неговата работа, това, което върши. А не откъде си е купил гащи, къде е празнувал Нова година, каква марка автомобил кара и къде ще ходи на почивка. Нещо, с което се занимават обикновено пиарите на т.нар. “звезди” и популярни личности.

Какви са мъжете днес, какви са страховете и мечтите им?

Николай: Аз се вглеждам повече в днешните жени, не в мъжете. Мога за тях да кажа. Еманципирани, горди, амбициозни и красиви. По темата с жените веднага се сещам и за реплика от Шекспировия спектакъл „Двамата веронци”: „Женско „не” не е дотам беда, защото често означава „да”. Александър: Българката носи много по-голямата тежест от семейните отговорности. Бих искал да виждам повече сериозни, повече осъзнаващи отговорностите си, повече носещи семейството си мъже. Това са моите впечатления и заставам напълно зад тия мои думи. Жената е в основата на българското семейство, тя е истинският герой на мъчителния български преход, така че, поклон! Николай: Аз мога да допълня, че, слава Богу, поетично видяната от Недялко Йорданов българска жена – гола, нахална и млада, вече не е гола. А е доста добре облечена. За жалост обаче, не е така млада. Много рано остарява българката. За жалост… А красотата, тя е просто незаменима.

За какво мечтаете?

Николай: За жалост животът ме е докарал дотам, че не мога да си позволя да мечтая. Александър: В творчески план съм отвъд мечтите си. Всичко това се сбъдна със спектакъла „Лалугер”. Никога не съм си представял, че Николай Урумов ще играе по мой текст в препълнени зали. И че толкова много хора ще споделят как са го гледали „със смях през сълзи и сълзи през смях”. Щастлив съм.

Най-голямата награда за вас?

Николай: Грейналите разплакани очи на зрителите, спохождани от бурни аплодисменти и сподавени усмивки. Александър: Семейството ми.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара