СНИМКИ Личен архив и Велислав Николов

Мъдростта е просто ум, от който са избили с ритници всичката смелост.” Това е цитат от една книга – „Шантарам”. А на теб остана ли ти смелост? Или мъдростта те е надвила?

Още съм някъде по средата – на крачка и от двете. Мъдростта идва от нещата, които са ми се случили в живота. Често се замислям за много неща, но да извадя две изречения и да кажа: изводът от моя досегашен живот до момента е такъв и такъв – не мога. Да не говорим да давам съвети на по-младите. Мога да ги съветвам единствено в моята работа. Например все още не съм започнал да подреждам мислите си за това – какво е политиката от моя гледна точка. Не съм се вживял до такава степен в нея, за да повярвам, че съм политик. Винаги съм гледал на политическите събития около мен малко отстрани – и като активно работещ в партията, и като депутат. Вероятно именно заради това ми е било по-често смешно, отколкото тъжно или възторжено. Реагирал съм винаги в унисон с моята лична, гражданска тревога или съпричастност, отколкото по партийна строева парола. Имам си любима суфа, че в ада всеки влиза със свой собствен огън и ако успее да освети душата си, то и другите ще видят светлината в тунела. Моето кредо: Не налагай никому силово своята вяра, но ако вярваш в нещо, не мълчи.

Т.е. ако трябва да дадеш определение за себе си, думата “мъдър” няма да присъства?

Не, няма. Нямам и претенции. Но съм формирал себе си от срещи с по-възрастни, талантливи и умни хора от кръга на творците – актьори, писатели, драматурзи. Не съм си поставял задача да се уча от тях, но младият човек е като попивателна. Тези хора са ме формирали, несъзнателно съм откривал неща, които са ме пазили след това в живота. Аз не съм човек, който само от книгите е събирал това, което ще го направлява в живота. Аз съм и интуитивен човек. А интуицията досега не ме е подвеждала.

Казвал си, че си приятел за дълъг път. А ти имаш ли приятели за дълъг път?

Да, имам и знам, че мога да разчитам на тях в трудна минута и няма да ме предадат, каквото и да става. Но гадната част на тази възраст – много от близките ми приятели вече ги няма. Имам много познати, които чувствам приятели, но по-близките ми си отиват един по един. Когато това се случи – се чувстваш оръфан. От това много ме боли. Да, имам пълното съзнание, че нищо вечно няма, но все си казвам: Абе, рано им е още. Не съм от хората, които ще си кажат: Я се виж какъв си старец белобрад. Не ми е такъв характерът. Но има моменти, в които ми се иска да съм повече сам. Истината е, че не съм вече оня възторжен и ухилен Ламбо – такъв, какъвто ме познават хората и са свикнали с това. Жена ми много често казва: „Ламбе, ти преди, като влезеше, все си подсвиркваше”. Съвсем доскоро у мен имаше някаква вътрешна бодрост. И изведнъж нещо стана…Сякаш не искам да повярвам в наивността, с която хората зачеркват собствения си житейски опит и търсят месия, „който да ги оправи”… Виждат своя живот от днес до утре, а в името на бъдещето не са готови да пожертват нищо…

Отдаваш това на възрастта?

Май точно обратното. Въпреки възрастта, не мога да махна с ръка и да кажа, какво ме засяга това, което става с хората около мен. Не разбирам как някой с лекота откъсва страници от собствения си живот, сякаш вчера се е родил целият в бяло, като херувим…Колкото и да искаш вътрешно да се бориш със спомените си от вчера, дори да успееш да забравиш в ежедневието, то си е факт…Хамелеоните стават много красиви на фона на цветен пейзаж, но това не ги прави цветя…

А какво те кара да си подсвиркваш?

Виж, прекалено много се изостри атмосферата напоследък. Не говоря за хората, които сега излязох

Facebook Twitter Google+

0 Коментара