Соната за цигулка, психоанализа и себепостигане

Снимки Светослав Куцаров

Качвам се леко запъхтяна по стълбите на стара софийска кооперация, бързам за определения ми седмица по-рано час в натоварения график на д-р Огнян Димов. Вълнувам се. Очаквам да попадна в обстановка почти като по филмите, не съм виждала досега на живо кабинет на психоаналитик. На вратата на последния етаж ме посреща усмихнат Оги – същият си е, почти непроменен от времето, когато заедно следвахме философия в Софийския. Само дето, воден от мечтите и амбицията си, през изминалите след завършването ни години той успя да защити докторат по философия и психология, после замина за Франция, където направи втори докторат по психология, философия и теология в един от най-големите в света изследователски центрове със световноизвестната проф. Юта Шерер. Списъкът на дипломите му завършва (поне засега) със специализирана степен по психоанализа в Университета по психоанализа в Париж. Като оценка за научната му работа във Франция д-р Димов получи и престижното членство в Европейската психоаналитична асоциация. Доскоро поддържаше частна практика и в Париж, и в София, пътувайки постоянно. Неотдавна избра да работи изцяло на родната, „неразорана” за психоанализа почва. Това, че се посвети на българските си пациенти, разбира се, не означава, че френските не продължават да са в постоянна връзка с него.

Е, да започваме сеанса, докторе!

Оги, докато следвахме философия в СУ ли се почувства провокиран от „стария чичо Фройд” и психоанализата? Сериозно – какво те поведе в тази посока?

Философията беше преход. Всъщност винаги съм чувствал това желание, призвание – да работя с човека, с душата, с начина, по който тя функционира, с всичко, свързано с нея и душевното здраве. От най-ранна възраст, дори свирейки на цигулка (свирих осем години!), играейки волейбол – това са различни пътища за връзка с човека и с начина, по който той живее, мисли, чувства, влюбва се, страда, обича, живее в тялото си, излиза от тялото си и така нататък… Разбира се, когато завърших философия и се отвори възможността да отида във Франция, тогава без никакво колебание тръгнах, въпреки че тук имах и работа, и кариера, но шансът да започна да правя това, което искам, ме провокира особено силно. Кандидатствах и бях сред десетимата приети в Университета по психоанализа в Париж, където преподава и Юлия Кръстева. Завърших, като междувременно започна и моята лична анализа, която във Франция е задължително условие да ти се издаде официална диплома на правоспособен психоаналитик.

Каква е идеята на тази психопроверка? Помага ти да центрираш самия себе си?

Идеята е да преминеш през ролята на пациент, да разбереш своите собствени липси, своите собствени влечения и желания и съответно – да се научиш да ги управляваш. Да се научиш да бъдеш в помощ, като разпознаваш чуждите такива, а не да се саморазпознаваш в тях. Това е и голямата разлика между споделянето пред психоаналитик и пред приятел: при приятелството ти ми разказваш свой проблем, а аз уж искам да ти отговоря, но в твоя проблем припознавам свой и уж отговарям на теб, а всъщност отговарям на себе си. Докато тук, като дойде човек, най-опасното нещо би било да припознавам в неговите проблеми своите собствени.

На кой беше поверена твоята психоанализа в Париж?

На Пол Лоран Асун – светило в психоанализата, мой преподавател в университета, и ръководител на дипломната ми работа. Всъщност там завърших голяма магистърска програма, която е равнозначна на преддокторат… Моят контакт с Пол Асун продължава до днес, той е мой „супервайзер”, нерядко ми помага да разрешавам трудни за мен случаи. Понякога например мои пациенти ми разказват сънищата си, които аз не успявам да изтълкувам сам. В такива моменти се допитвам до него, търся друга гледна точка върху интерпретацията на съня. Подсъзнанието говори чрез сънищата и основна работа в психоанализата е работата върху тълкуването им. И ако връзката с един пациент първоначално буксува, нещото, което отключва този контакт, е именно анализът на сънищата. В тях се проявяват всички болезнени моменти, всички травми и недоизказани, потиснати желания, всички скрити импулси на човешката душа, за които човек не намира форма и начин да изкаже и да сподели за себе си.

Каква е ролята на психоанализата? На Запад знаем, че да имаш психоаналитик, е почти като да имаш зъболекар… А у нас? Забелязваш ли нарастващ интерес, или все още хората, които ти се доверяват, са „бели лястовици”?

Оля, ти го каза преди малко – идеята е човек, посещавайки психоаналитик, да се центрира. Съвременният живот е забързан, напрегнат, пълен с тревожност, предизвикателства, очаквани много често, но на които човек трябва да реагира на момента многопластово и едновременно. Сред всички тези провокации, които му се струпват на главата, често пъти губи себе си, губи центъра в себе си, ценностната си система, ориентирите си. Губи спокойствието си, вътрешния си баланс. Поради тази причина човекът на Запад, който мисли за тези неща, посещава психоаналитик. Ние в България сме по-склонни да приемаме нещата на парче. За съжаление, много често моите пациенти идват тук, след като вече са минали през психиатрия, след като са страдали страшно много години наред и са се опитвали да се справят с проблема.

Пили и силни лекарства предполагам …

Да, и пили лекарства, и вече накрая вместо в началото – защото психоанализата е в началото! – те идват тук и често възможностите са много ограничени, но така или иначе, започваме това предизвикателство, наречено терапия или анализа. И в момента, в който пациентът ми се почувства добре, той веднага иска да спре! Нещо, което никога на Запад не се случва. Най-интересното в една терапевтична работа започва всъщност, когато пациентът се почувства добре. Тогава най-спокойно започват да излизат нещата и да се подреждат в неговата душевна организация. Докато тук сме склонни да се разглеждат нещата наистина по-скоро „на парче”, което води до това движение – пациенти идват, спират да идват и след шест месеца – отново са тук, но в много по-лошо състояние от първия път.

Често ли се случва пациентите да откриват в процеса на сеансите ви, че осъзнатият им проблем всъщност не е водещият?

Много често се получава това. Ето, случаят на един мой пациент – човек, който прави бизнес на много високо ниво. Той дойде първоначално със съмнение, че няма никакво самочувствие по отношение на жените. След осеммесечна работа нещата се промениха покрай това, което изяснихме за неговото детство, за болезнената връзка с майка му, липсващия баща, тежко преживения развод на родителите, за всичко това, за което никога не е говорил, но това са травми, които с течение на времето се капсулират, но в един момент излизат и се материализират в конкретен душевен проблем. По стечение на всички тези обстоятелства пациентът ми беше останал с убеждение, че няма самочувствие. Оказа се точно обратното – оказа се, че той първо има големи страхове към жените, което го води до едно демонстративно надменно отношение към тях, превърнало се в неговата маска, неговата защита. С този пациент работя вече над две години и половина, а в началото ми беше заявил – „ще дойда при Вас няколко пъти, за да ме научите как да повиша самочувствието си”. С течение на времето обаче въпросите, над които работим, са много по-различни от първоначалната му заявка, той отвори такива дълбочини в себе си, за които не беше подозирал. Много често пациентите очакват от психоаналитика конкретното „хапче”, плацебо ефекта. Но психоанализата не дава рецепти, тук няма готови точни формули.

Кой е най-успешният случай в практиката ти?

Имам много успешни случаи. Спомням си едно момче имаше страх от успеха. Той се явяваше три години на стипендиантски изпити по европейски програми във водещи университети по информатика. Беше и е прекрасен специалист, но в момента, в който започнеше изпитът, той блокираше, получаваше ниски оценки, показваше нищожен процент от възможностите си. При последния конкурс, благодарение на работата, която проведохме, се класира на четвърто място в Европа. И при него проблемът не беше самият изпит, а ниското му самочувствие като мъж, травми от детството, неизживени конфликти с баща му и отношения с близки хора и приятели. Често не осъзнаваме, че именно тези отношения са фундаментът на душевното ни здраве.

Какъв е типологичният образ на „Мъжа днес”? Какви са проблемите, тревогите му?

Мъжът мина на заден план. Откакто жената се освободи и стана субект, сюжет, стана личност, започна да организира сама живота си, да прави кариера, често пъти и сама да се грижи за децата си, мъжът като че ли се позагуби. Това, което ме впечатлява – моите пациенти във Франция бяха предимно мъже, а в България имам повече пациенти жени. Това не е случайно.

И значи, че жените сме по-отворени към самопознание и по-смели?

Така е, абсолютно. Мисля, че българинът все още се страхува да си зададе големите въпроси на съвременния човек – въпросите за своята собствена идентичност, за това какво е да си мъж, какво е да си баща, какво е да си съвременен човек изобщо. Как да се справяме със страховете и комплексите си, които са натрупани с хилядолетия, как да бъдем адекватни в работата и с приятелите си, как да преживяваме различните периоди в живота си… Защото има голяма разлика в живота на един мъж на 30, и мъжа на 45. …Как да преживеем инициацията в бащинството – това са моменти, които често отключват изключително голяма тревожност в живота на човека вместо и след първоначалната радост.

Като че ли материалното се е превърнало в еквивалент на мъжкото самочувствие, а не стойностният център?

Определено. Но мъжът трябва да възпитава, той се явява на границата между майката и детето, в смисъл, че в определен период от живота на детето бащата има много по-важно място, отколкото майката. Аз приемам пациенти, които страдат от това, че бащата в семейството де факто липсва. Той е там, но само като фон. По тези въпроси за съжаление в България все още не говорим – нито в медии, нито в личната ми практика. Много малко са хората, които си задават тези въпроси, а случи ли се – идват тук с такова неудобство, с уговорката – „за един-два пъти, ако може”, и най-вече със страха какво ще излезе навън от нас самите, от скритото.

Този „мъжки дефицит” не може да не рефлектира и в отношенията между мъжете и жените, в здравето на  българското семейство.

Разбира се, че е така. Големият проблем е, че жената, майката е силно присъстваща, бащата е много отсъстващ. Тук трябва да се намери баланс. Една моя пациентка, която ръководи екип само от мъже, днес ми каза: „Аз искам да ме приемат не като жена, не като сексуален обект, а като личност и професионалист”. Тази пациентка е французойка – Nota bene! Тя казва още: – „Както в семейството ми аз и моят съпруг сме партньори и споделяме проблемите по възпитанието на децата ни, искам по същия начин и в работата да ме приемат като партньор, отказвам някой да ме поставя в подчинена позиция.” Ето такова нещо не съм чувал в България!

Каква е съпоставката между практиката ти във Франция и у нас? Ние очевидно имаме много да наваксваме в душевното си отваряне…

Имаме да наваксваме и в отварянето, и в изговарянето на нещата, и в опита си да избягваме да разговаряме за важните неща – ако може да минем я през врачки, я през ясновидки, през всякакви такива само и само да няма изговаряне. Ние сме мислещи социалнокултурни същества, които се изразяват чрез езика. Не можем да избягаме, трябва да се научим да говорим за себе си и да изказваме себе си, минавайки през езика. И въобще – българинът има конфликт между своите проблеми и езика, но това е тема на голям анализ…

И може би на още един докторат… :) Псевдотерапията, която спомена, често се приема и предпочита у нас, дори от интелигентни хора. Защо?

Защото се предпочита помощта да дойде отвън, а всъщност нещата идват отвътре. Моя пациентка преди месец, идвайки при мен, не можа да изкачи стълбите, чаках я двайсет минути – беше абсолютно дебалансирана, останала без капка енергия. Ходила при някаква ясновидка, която я ритала в слънчевия сплит! Да оставим финансовия еквивалент на това, но чисто логически – как можеш да очакваш помощ от човек, който те рита в стомаха?! И такива „ясновидки” продължават дейността си, дори присъстват в медиите, което е абсурдно!

Оги, слушам те и се чудя защо се върна от Франция, по-любопитно ли ти е тук?

Ще ти кажа нещо много откровено. Във Франция психоанализата е толкова сраснала с ежедневието и културата на западния човек, че в един момент става нещо рутинно. Там човек престава да се изненадва, израствайки с тези неща, той просто подрежда или преподрежда пъзела. Е, понякога нещо го развълнува, но не и по начина, по който се вълнува човекът, никога не предполагал, че през тази призма може да си обясни проблемите. Българинът, достигайки до истината за своето страдание, е много по-откровен и по-спонтанен в своята реакция, а това е едно от най-големите удоволствия в работата ми.

Има ли предел желанието да опознаваш човешката душа? Не се ли чувстваш понякога уморен, дори „омерзен” от навлизането в интимността на човешката природа?

Много хубав въпрос. Няма предел. Аз съм щастлив човек, защото моята професия никога няма да ми позволи да спра, тя докосва всички сфери от човешката активност и дейност. Един психоаналитик по презумпция трябва да бъде в час с всичко, което се случва – от театър, кино, музика, политика, бизнес и икономика, до астрология, религия – особено… Аз се усещам като човек, който се учи, като ученик заедно с моите пациенти. Като човек, който се учудва, и това ме държи винаги буден в моите професионални занимания. А по въпроса ти за очистването – това неслучайно е част от изискванията аз самият да мога да се контролирам, това се постига в практиката, не може да се прочете в книгите.

Какъв е твоят начин за пречистване, вид автотерапия?

Автотерапия, автотренинг на отваряне и на затваряне, на пречистване и на ново отваряне към пациента. Това е задължително. Проблемът при хора, които не са завършили психоанализа, – самозвани специалисти колкото искаш! – те се скапват само за година-две. Познавам такива, които започват с голяма реклама и после бързо се изчерпват. Нямат нужната защита, нямат професионализъм, така стават опасни и за своите пациени, защото репродуцират лични отношения и настава пълен хаос.

Как презареждаш батериите си, как прекарваш свободното си време, ако ти остава такова?

Ходя по планини, това ме зарежда. Нямам нужда от почивка, а точно от „зареждане”. Много съм повлиян още като студент от източната философия – медитирам, релаксирам – това е науката на Изтока. И това са съвсем сериозни неща, науката за живота въобще – говорим за индуизъм, за будизъм, без да се навлиза в религиозни практики, чисто философски, като една техника на зареждане, на очистване и проясняване на съзнанието.

Ти си преуспяващ мъж на почти зряла възраст…какво ти липсва, Оги?

… Липсва ми разбиране понякога, липсват ми нови приятели и – липсва ми малко любов.