Със сигурност сте чели някой от шокиращите романи на Рей Клуун, преведени на български език и разделили четящата аудитория на два враждуващи лагера – “Отива една жена при лекаря”,“Без нея” или “Помощ, забремених жена си”. Книгите на холандския специалист по маркетинг, който става писател, след като 36-годишната му съпруга умира от рак, стават бестселъри в Германия и Холандия, но не просто защото смъртта продава, а заради гъвкавия и увлекателен стил на стряскащия с откровения си език талантлив писател. Той не се посвенява да опише паниката и отчаянието, които го тикат към изневери и жестоко вкопчване в живота под краткия гаснещ поглед на болната му жена.

Издателска къща “Жанет 45” съумя да развълнува читателите си в разгара на циганското лято, запознавайки ги на живо с автора на “Отива една жена при лекаря”. И освен рушащия табутата разговор с публиката, облеченият в сребристосив костюм като за галавечер Рей Клуун успя да представи и най-новата си книга, излязла в превод на български “Бог е лудост”. Попитахме го защо Бог е лудост и как е успял да надживее кошмара.

Повечето ви книги съдържат цитати от песни или баладични стихотворения. Защо музиката е толкова важна за вас?

Защото ме спасява. От ужаса, от кошмара, от спомена. Неслучайно всяка глава на повечето ми книги започва с песни, които означават много за мен. Освен това в началото, когато жена ми си отиде от тоя свят, аз непрекъснато усещах присъствието й през различни песни. Когато тя почина, взех дъщеря ми Ева и заминахме за Австралия. Взехме си една каравана и обикаляхме с нея от място на място. Валеше като из ведро. Наоколо ми се стори отвратително грозно, дъщеря ми плачеше, беше уморена и както правят 3-годишните деца, независимо че майка й беше умряла преди половин година, тя постоянно молеше за мама. В един от миговете, когато се чувствах наистина най-зле и на ръба, току-що бяхме влезли в един голям супермаркет, навън валеше, детето плачеше, в този момент изведнъж прозвуча една много специална песен. Песента от нашата сватба With a girl like you. Разбира се, всички знаеха тази страхотна песен от 60-те, но никога не я пускаха по радиото, защото беше извънредно рядка и необичайна. Имаше и други мигове, в които чувствах, че получавам от жена ми вдъхновение, за да напиша тази книга. И музиката винаги ми влияеше.

Вече има филм по най-известната ви книга “Отива една жена при лекаря”, можете ли да си я представите на театралната сцена?

О, да, но не като мюзикъл. Може би някаква модерна адаптация с много динамична и тук-там бавна музика.

Когато си мислите за жена си, какво нахлува първо във вас – образ, звук или мирис?

Винаги ме връхлитат очите й. Нейните великолепни очи и прекрасната й усмивка. Е, сещам се и за някои други неща, но те не са за този разговор. (смее се)

Какви бяха очите й?

Някои хора имат много красиви очи, но други хора имат очи, които ти дават енергия и са израз на страстта им към живот. Нейните бяха такива. И се запазиха до последния миг. Възхищаваше още страхотното й чувство за хумор, дори в най-ужасните моменти, когато ракът се опитваше да вземе душата й, дори накрая, пред прага на смъртта, тя непрекъснато се усмихваше… Тази сила е наследена и от дъщерите й, Роус и Ева.

Те прочетоха ли книгата ви? Какво мислят за нея?

Много са малки още, за да я прочетат. Изчаквам ги малко да пораснат и тогава ще им я дам. Така че сега все още ги подготвям за това.

Кои бяха последните мисли на съпругата ви?

Това, което тя често ми казваше, дори съвсем накрая, когато домът ни беше пълнен с хора, които сновяха насам-натам с угрижени физиономии, беше: “Мъртва ли съм? Май че още не. Аз не съм толкова специална”. Но тя нямаше как да знае, че ще бъде написана книга за нея и нейната история, която до момента е продала над един милион екземпляра и е преведена на 30 езика. До края всичките ни приятели се чувстваха щастливи и осенени от нейното присъствие. Тя беше толкова пълна с живот, имаше повече позитивна енергия и стръв за живот от тях, защото, за разлика от всички нас, не се страхуваше от смъртта.

Как решихте да напишете книгата, кога започнахте да работите по нея?

Стана много естествено – в последните месеци преди края жена ми си водеше дневник и пишеше размишления и послания за дъщеря ни, която нямаше шанса да я опознае. Аз също си водех разни бележки в едно тефтерче. Преди да си отиде, тя ми даде дневника и аз го дописах. Нямах никаква представа, че пиша роман. Пишех трескаво, всеки ден, на малки фишчета, стараех се да не пропускам нито един важен детайл, а сами разбирате, че абсолютно всяка подробност все пак ми се струваше важна. Може би затова книгата изглежда на читателя толкова истинска.

Как се запознахте със съпругата си? Колко време преди болестта прекарахте заедно?

Запознахме се на един джаз фестивал в Бреда, едно малко холандско градче. Бяхме една компания от 15 души, а тя беше задено с една нейна приятелка. Аз я помолих за телефонния й номер и тя ми го даде, но беше по-скоро като ритуален танц, с който си казахме: “Следващата седмица ще правим любов”. Случи се точно така. Видяхме се в Амстердам, целунах я за пръв път и останахме заедно цялата нощ. Започнахме да се виждаме 4-5 пъти седмично и така до момента, в който вече съвсем не можехме един без друг. След 2 години се оженихме, имахме дете и така нататък. Всъщност бяхме заедно 9 години.

Случва ли ви се да плачете често?

О, да, много често. Последния път беше вчера. Не се срамувам от това. За мен сълзите са най-естественото и човешко състояние, особено при самота.

Изпитвали ли сте гняв от това, че тя така рано си отиде?

Не и към “Бог, който е лудост”. Защото според мен той нито е Бог, нито е гневен, нито е луд. Интелигентните хора често приписват собствените си слабости върху онази сила, която още се чудим как да назовем. Не Бог е лудост, а ние сме обладани от демоните на лудостта, която приписваме на него. Всъщност, да, в началото бях много гневен за това, че тя се разболя. Но не бях гневен, че умря, а и тя също не се гневеше. Отне ми 2 години да свикна с идеята, че тя ще умре. Истината е, че жена ми по-бързо свикна с тази мисъл и беше в мир със себе си, за разлика от нейните близки. В първия момент, когато тя разбра, че е болна от рак, изпита гняв и себеомраза, питаше се защо точно на нея се е случило, но година по-късно, когато ракът вече беше плъзнал по тялото й, тя каза: “По един или друг начин аз съм щастлива, защото със сигурност знам какво ще ми се случи утре, а повечето хора не знаят”.

От какво боледуват най-често духовете на хората?

Това не е заболяване, а битка между материализма и вътрешното израстване. Всяко време има собствените си проблеми. Един от проблемите на нашето време е как да намерим по-силна енергия, повече време, по-голяма сила и прочие. Да мислиш и да чувстваш в дълбочина днес са луксове, които не всеки може да се позволи. Мисля, че най-важното нещо днес са приятелството и любовта. Не бива да се срамуваме от това да се наслаждаваме и да се радваме на живота, дори когато смъртта е наблизо.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара