Момчил Николов е от хората, които не можеш да представиш сухо и кратко. Може би защото елегантната дистанция, която обикновено запазва, предизвиква желание да бъде преодоляна със също толкова елегантно представяне.
Той е един от загадъчните писатели. Биографията му – медицинското образование, книгите, наградите – не разкрива достатъчно за човека Момчил Николов.
Когато го видях за пръв път, малко след като бях прочела новата му книга „Последната територия“, най-много ме впечатли потрепващата му скрита усмивка. Оказа се, че не е била случаен проблясък – на премиерата на книгата усмивката пак беше там. Сякаш този човек знае нещо, което ние, читателите, не подозираме. И се налага да се втурнеш в книгите му, за да разбереш какво е то.
А „Последната територия“, издадена наскоро, е творба, предназначена за препрочитане. Книга за сънищата и за хората, за изграждането и самоунищожението. Книга, която надскача рамките на българската литература и се вписва естествено в световния литературен контекст.
Срещаме ви с Момчил Николов по начина, по който той пожела – с черно-бели портретни снимки и цветна корица. Сякаш като потвърждение на факта, че истинската същност на писателя е в книгите му.
Завършили сте медицина. Много лекари са оставили незаличима следа в световната литература – Чехов, Булгаков, Кронин, Джеймс Джойс. Има ли нещо, което свързва анатомията на тялото с анатомията на душата?
Медицинското образование е едно от най-сериозните, които човек може да получи. Полагаш много усилия и се сдобиваш с огромно и тайно познание за човека. Виждаш, в буквален смисъл, как е устроен – сложна конструкция от кости, сухожилия, мускули, нерви, органи, тъкани, която лежи на дисекционната маса. Шокиран си. Разбираш как функционира всичко в пълен синхрон и взаимодействие като съвършена, недостижима от каквато и да е съвременна, че и бъдеща технология, машина – от най-малката клетка до организма като цяло. Възхитен си. Научаваш, че машината, за съжаление, често се поврежда – дефекти, отклонения, болести, които рано или късно се появяват. Страхуваш се. Учиш се да отстраняваш повредите, учиш се да лекуваш. Учиш се да разбираш и приемаш смъртта – като неизбежен биологичен факт. Учиш се да мислиш. Да задаваш въпроси и да търсиш отговори. Предполагам, заради всичко това има и много писатели, които са завършили медицина – любопитството към човека, към неговата същност, към неговото съвършенство и несъвършенство – във всеки един смисъл.
Бяхте част от платформата „Бърза литература“ заедно с Тома Марков, Радослав Парушев и Стефан Иванов. Съществува ли още това неформално творческо единение? Как бихте изтълкували днес термина „бърза литература“, който придобива все по-негативна конотация?
Платформа? Творческо единение? Негативна конотация? Да не прекаляваме: преди десет години ние бяхме просто едни млади хора – някои повече, други по-малко, Стефан май нямаше и осемнайсет. Познавахме добре големия град, неговите изкушения и по-подземни места. Бяхме обединени от идеята, че точно в онзи момент има нужда от текстове, които са адекватни на живота. Логично и справедливо беше да пишем за средата, която познавахме. Градските улици и техните герои – откачени, романтични, объркани, млади, щастливи и нещастни. Бърз беше животът, а не литературата, която пишехме. Бърз беше и пътят на книгите до читателите – ходехме по барове, четяхме, пиехме, общувахме с всякакви типове. Имаше много енергия и ентусиазъм, стигнахме до хора, които по принцип не четяха. Весело време беше. А сега всеки върви по пътя си и прави това, което иска и което може. Работим. Не се оплакваме. Десет години по-късно и ние, и книгите ни са по-различни. Развиваме се. Какво по-хубаво от това?
След дълго творческо мълчание вие се появихте с романа „Последната територия“. Според критиците той е на световно ниво, над ограниченията, поставени от геополитическата и езиковата ни изолация. Смятате ли, че има резерват за българските писатели, който ги отделя от световния литературен контекст? Как вие излязохте от него?
Така нареченото „творческо мълчание” всъщност е най-обикновен работен процес – известно време, през което човек трябва да се концентрира върху това, което има да свърши. Както всяка друга работа всъщност – за да ти се получи добре, трябва да й посветиш необходимите усилия и отношение. „Последната територия” ми отне – в най-добрия и приятен смисъл – няколко години. Проучвания в областта на психиатрията, аналитичната психология и неврологията. Биографии на исторически личности като Юнг, Оруел, Баския. Всевъзможна литература, свързана със сънищата и сънуването. Нелегални анархистични сайтове и форуми – повечето от които на каталунски, език, който изобщо не владея. Четях, пишех, редактирах. В общи линии беше ми много интересно – пишех за това, което ме вълнуваше в момента, научавах нови неща, създавах един цял нов свят. Да, „Последната територия” действително изглежда космополитен, някак си наднационален, но мащабът, сам по себе си, не е гаранция за качество. Може да пишеш за собственото си село и пак да правиш голяма, велика литература – примери в тази насока колкото щеш. Най-важното според мен е писателят да намери своите теми там, където се чувства силен и има какво да каже. И да разкаже – така че всички да му повярват. В този ред на мисли – единственият резерват, за който аз се сещам, е резерватът на собствените ни предразсъдъци, комплекси и самосъжаления. Ако си мислиш, че си обречен само защото си се родил в България, че говориш и пишеш на изчезващ език, че живееш някъде далече от териториите на световната култура, ти действително си обречен. На посредственост.
Образите на Маноло и Николов са разгърнати в „Последната територия“ с филигранно познаване на човешката психика. Жените обаче са по-схематични, по-ефимерни. Защо? И имат ли прототипи в реалния свят героите на романа ви?
Маноло и Николов са главните герои на тази книга, през чийто поглед читателят вижда историята, която се опитвам да разкажа. Със сигурност ми е по-лесно, достоверно и убедително да видя света през техните очи – макар и на моменти и двамата да изглеждат и да се държат странно – отколкото през очите на жена. Не че в литературата не са възможни всякакви превъплъщения – може да разказваш и от гледната точка на животно, ако искаш, кой ще те спре? Колкото до женските образи в „Последната територия” – Кристина, Палома, Вера, Елена, Сузане – за мен те, макар и не толкова подробни и разгърнати, също са много силни, особено в драматургията на романа. Със сигурност са определящи за мотивацията и за най-важните решения на главните герои. Както всъщност се случва и в живота нерядко.
Защо избрахте Барселона като централно място за развитие на действието?
Най-вече защото сюжетът го изисква – гражданската война, Оруел, който е бил ранен тежко там, традициите в анархистичните движения и, разбира се – статуята на Богинята, която има ключово значение за книгата ми. Освен това много харесвам Барселона и я познавам достатъчно добре, за да я използвам за един от декорите, на чийто фон се развиват историите. Но те не се развиват само там – голяма част от действието протича в съвременна София, а най-любопитните и вълнуващи, поне за мен, моменти, се случват на място, което не съществува на географските карти: Бел Епок. Светът на нашите сънища и фантазии, на нашите мечти и страхове; понякога прекрасен, понякога плашещ.
Обикновено авторите на антиутопии са наказани да съпреживяват съдбата на героите си и на човечеството с дълбока емпатия. Вярвате ли, че хората могат да преодолеят заплахите, които поставят сами пред себе си? Има ли мизантропия в писателя и в човека Момчил Николов?
Само авторите на антиутопиите ли? Мисля, че няма вариант добрият писател, без значение какво точно пише, да не е емпат, да не съпреживява. Това е задължително. Чувствителността на писателя е най-важното негово качество. Ако можем да го кажем с нещо като медицинска метафора – в общия човешки организъм писателят е онзи фин рецептор, който улавя и най-слабите промени в света и хората. И когато усети нещо тревожно, което представлява заплаха за останалите клетки на организма, той трябва да алармира за опасността. Разбира се, няма никакви гаранции, че ще бъде чут и разбран. А заплахите по принцип са за това – да плашат, а не да се преодоляват. Понякога обаче всичко се обърква и се случват неща, смятани за немислими. Постоянно се случват такива неща. Светът се променя много бързо напоследък. И ние го приемаме. Свикваме с него. Живеем с този свят, защото нямаме друг, това е нашето време. Нещата не изглеждат много оптимистични, но въпреки това аз вярвам в човека. Най-вече – в неговия ум, макар че понякога точно той ме плаши.
Коя е личната ви „последна територия“?
Тази, която е и вашата. Тази, която е в черепно-мозъчните ни кутии. Нея пазете, защо се опитват и ще се опитват да ви я вземат. И да – стават все по-агресивни и изобретателни.
0 Коментара