Снимки Темелко Темелков

Понякога е достатъчен само час, за да разбереш, че човекът, когото току-що си видял за първи път, ще остави следа в теб. Такъв е моят случай с Миро – певец, композитор, текстописец. Човек, спечелил всички награди на родна почва. Човек, на когото му предстоят и големи международни проекти. Не познавах Мирослав Костадинов-Миро преди срещата ни за това интервю. Наскоро излезе новата му песен „Сувенир”. Много ми хареса. Особено текстът. Той ме накара да се замисля за някои неща. Прочетох, а не просто слушах, текстовете и на останалите му песни. Стори ми се, че те чертаят някакъв път. И ми стана интересно какъв човек върви по него. Затова и разговорът ни беше по-малко за музика и повече за Пътя. Миро нарича свой недостатък това, че е прозрачен. Добре, че е такъв. Защото тази прозрачност ми позволи да видя един добър, топъл, светъл човек. И още нещо – дълбок, четящ и интересен събеседник. Мисля, че Миро е от онези хора, които задължително трябва да предават нататък. Защото има какво! Само преди дни Ивайло Донков от неговия отбор стана “Гласът на България” във второто издание на предаването. Миро вече написа специална песен за него, с която той се представи на финалния етап от състезанието.

„Животът ми е сувенир от прашен път, по който карах пил. Това е само сувенир от спомени, в които друг съм бил… Бунтовник бях, но нямах кауза, фалшив герой от филм”…Хващам се за новата ти песен “Сувенир”, за да те питам първо – колко лична е тя? Има ли нещо автобиографично в нея?

Много е лична и много истинска. Текстът сега е по-оптимистичен, отколкото беше в първоначалния си вид. При първия вариант на песента сестра ми каза, че ако не ме познава добре, ще започне да се притеснява за мен. Моята агентка също заяви, че не иска да изповядвам лоши неща. И затова дадох превес на „позитивната изповед”, на това, че лошите неща минават.

„Сувенир” изглежда като финал на някакъв път, който чертаеш с текстовете на песните си. Така ли е?

Хубаво казано. Да, това е финал. Финал на един живот, който беше безбожен.

Бунтовник бях, но нямах кауза. Всички сме бунтовници спрямо Бога. А пък ние, певците, имаме една популярност, която ни позволява да изказваме мнение. Друг е въпросът дали имаме право да го правим. Едно време в мините са използвали канарчета. Може би в този свят ние сме канарчетата, които казват, когато нещо не е наред. Някои от нас са много чувствителни, други са просто бизнесмени. Аз, за съжаление, съм свръхемоционален и чувствителен.

Защо за съжаление?

Защото това може и да ме прави добър артист, но в чисто житейски план е много нещадящо. Знаеш ли, че не само лошото, но дори доброто може да те смаже емоционално. И позитивните емоции могат да те съборят. Ще ти дам един пример – направиха операция от перде на очите на бабата на моя приятелка. И тя от рядост, че най-после може да вижда нормално, получи инфаркт. Емоцията ти дава, но и ти отнема. Затова хората, които са свръхсензитивни, страдат най-много.

Ти си много вярващ човек. Къде по пътя си срещна вярата?

Когато бях 14-годишен. Страхувам се, че филтърът на времето е редуцирал мислите и чувствата, които съм имал като малък. Мисля, че голяма част от нещата, които са ми се случвали, са били изкривени през погледа на човека, който съм сега, нещо като сито на времето. Защото всяко нещо, всяка истина е въпрос на гледна точка. Тя е обективна и субективна. Обективната истина е тази, която идва от Бога. От малък вярвам в това. За първи път се помолих на Господ, когато имах много неизвинени отсъствия и се страхувах, че нашите ще разберат. Явно родителите ми са ме възпитали добре – да имам страх от тях. Хубаво е да имаш такъв страх. Мисля, че сегашните деца го нямат. Ние, хората, си мислим, че утрешният ден ни е обещан. Не е. Няма го в договора. Всеки ден ни е подарък. В този смисъл това, което ме питаш, е наистина край. Край на едни взаимоотношения между мен и между Бога, в които аз съм само консуматор, а не давам.

Предполагам си имал много молитви. Коя е най-силната ти молитва сега?

Всичките ми молитви до момента са били егоистични. Може би най-силната ми молитва в момента е свързана с трона в сърцето ми. Всеки има трон в сърцето си и на този трон стоим ние, хората. Моля Господ, ако е възможно, на трона на сърцето ми да седне той.

Защо?

Поради една много проста причина – моите решения не са най-разумните, моето съществуване е егоистично. Искам да имам един достоен живот. А едва сега започвам да имам правилното отношение към Бога.

Новият ти албум, който предстои да излезе, се казва “Месия”. До каква степен вярата маркира твоя творчески път?

До такава, че вече правя все по-малко компромиси. В мен има едно достойнство, което не може да бъде отнето. Като цяло имам жесток проблем с авторитетите. С онези авторитети, които изискват, без да са заслужили. За мен истински авторитет е онзи, който е заслужил уважението ти. Бог е различен авторитет. Невъзможно е да обхванем мислите Му и да си представим какви са неговите планове за живота ни. Живеем в един свят, за който, ако се замислим, би ни стреснал до мозъка на костите ни колко е огромен. А аз съм имал такива безумни изпълнения към Бог, но той винаги е бил верен. Това ме потриса.

Предполагам се интересуваш от това, което се случва в страната. Смяташ ли, че част от причините за тоталната криза, включително духовна, в която се намираме, са свързани с липсата на вяра?

Убеден съм, че това е основната причина. Оня ден водих мои приятели в Боянската църква. И за пореден път ми направи впечатление, че иконите нямат очи. Някой нарочно ли ги е изтрил, попитах дамата, която ни развеждаше, а тя обясни – не, това е българското суеверие. Хората са вярвали, че когато докоснат очите на светците с два пръста, взимат от тяхната светлина. Ние в България се водим християни, но всъщност езичеството е на първо място. Има толкова много езически ритуали, които спазваме и днес. Българите не са християни. Добротата между нас изчезна. Все още пазим такава към чужденците. Хората са лоши един към друг. Слава на Бога, това го няма в моето ежедневие. Хората край мене са отворени, защото за тях аз съм този, когото гледат по телевизора. Затова ме чувстват близък, като братовчед. И срещам усмивки. Не съм сигурен обаче, че и другите хора срещат тези усмивки по улиците. Истината е, че аз живея в един много утопичен свят, в който хората са добри към мен. А що се отнася до тези, които ни управляват, те нямат морал по една много проста причина – нямат страх от Бога. Този страх е началото на мъдростта. Те не са мъдри, защото не се страхуват. За тях всичко приключва тук и сега, гледат да се налапат колкото се може повече и не си дават сметка, че тези пари не могат да ги занесат в другия свят. Но Бог е милостив. Той ще им прости. Много е важно обаче и ние да можем да им простим. Господ няма да ни приеме при себе си като общество. Той ще ни приеме един по един. Затова всеки отговаря за себе си. Можем само да се подкрепяме и да се надяваме, че един ден ще влезем достойни в небесното царство.

В едно интервю казваш, че едно време си се опитвал да се правиш на някой, който не си, и затова си бил нещастен. Бил си фалшив герой?

Да. Такъв бях.

А сега какъв си?

Себе си съм, май. Току-що идвам от среща с човека, с който подписах договора с Emporio Armani. И той ми каза, че точно това отчита като голям мой плюс – моята искреност и прозрачност. Аз пък го отчитам като голям минус. Винаги ми се е искало да имам лице на покерджия. Но не го мога.

Клипът на песента „Сувенир” показва хората в рамки и хората извън рамки. На теб колко често ти се налага да си в рамка?

Непрекъснато. Аз съм в рамка в очите на хората.

А в чужди рамки?

Влизам понякога, когато ми я рамкира някой друг човек. Има хора, които много се влияят един от друг.

Ти си доверчив?

А ти не си ли?

Съм.

Но аз вече спрях да вкарвам хората в рамки, докато не прекрача тяхната собствена рамка. Ще ти разкажа един случай. Когато бях в казармата, имаше едно момче, което всички сочеха като отрепка – като човек, който краде, взима парите на „зайците” и т.н. Този човек дойде при мен един ден и ми поиска палтото, защото имаше среща с много яко гадже. И аз си казах: айде, отиде ми палтото. Но той ми върна палтото – изпрано, изгладено. И впоследствие, когато заради рестрикциите, приятелите ми ги достраша да дойдат при мен във Военна болница, където попаднах, за да избегна наказание, той беше единственият човек, който дойде при мен. Този човек в рамката, която му бяха сложили всички, беше престъпник! Извън рамката – той ми беше приятел. Този човек, когато подходих към него с доверие, беше по-верен, отколкото всички останали така наречени мои приятели. Оказа се, че единственият, който постъпи правилно, беше лошият човек според стандартите на другите.

Често говориш за добротата напоследък? Трябва ли да си добър човек, за да си голям артист?

Не, не трябва. Но е ужасно хубаво, когато се съчетаят двете неща. Както е било с Моцарт. Ал Бано например също е такъв. Албано Каризи е от онези хора, на които сърцето им е като домашно огнище. Той е такъв, какъвто е. Беше ми достатъчно само да му се поклоня. Но има много лоши хора, които са добри артисти и обратното.

Славата – повече ти тежи или ти помага?

Някои го наричат шанс. За мен цялата слава е за БОГ. Впрочем съвсем скоро успях да изляза от респекта си към Слави Трифонов и да го видя като човека, който е. Познавам го от много години. Той не е част от моя бунт към авторитетите. Той не е от онези изискващите. Той е заслужил своя авторитет. Когато бях част от “Каризма” заедно с Галка и имахме проблеми, той беше първият човек, който ни даде съвет и втори шанс. После, когато се написаха първите гадости за нас по жълтите медии, пак той ни помогна да се адаптираме. Той е правил много неща за нас, те са невидими за очите на хората. Неща, които на мен лично ми помогнаха да бъда по-добър човек. С всичко това исках да кажа, че мен лично славата ме прави по-добър човек. Бях едно комплексирано момче. Известността ми дава шанс да извадя най-доброто, на което съм способен.

Не са много твоите колеги, които сами пишат песните си. Не са много и тези, които се ангажират да помагат на млади изпълнители? Важно ли е за теб да предаваш нататък? И това ли правиш вече втори сезон като треньор в “Гласът на България”?

Минал съм по най-трудния път. Аз съм бедно момче от Добрич. По пътя си съм направил много неща, но от малко от тях се срамувам. Това, което съм, не е следствие на авторитета на някой. Следствие е на Христос. Един пример само – можех да стана добър приятел на Камен Воденичаров, както много мои колеги навремето, когато телевизия ММ я имаше и беше първата и най-гледана музикална медия, но запазих дистанция. Не съм участвал и в игрите им на надмощие, поне сърцето ми не ме е разобличавало в това. Не съм се продавал емоционално, физически или както и да е. И сега ги гледам тези дечица… и как да не се постараеш да помогнеш. Те са мен отпреди. Насила можеш да вземеш, но насила не можеш да дадеш. Ще дам само там, където е прието добре.

Там, където ученикът е готов за своя учител?

Не знам дали е така. Но наистина насила не можеш да дадеш, дори да ти се иска много. Например много ми е тъжно за Тошко Гаджалов от миналия сезон на “Гласът на България”. Той можеше да ме използва по добрия начин – съвети , контакти и т.н, но и той е скромно момче. Здраво стъпил на земята, с добро възпитание и на него не му се правят неща на всяка цена. Уважавам такива хора. За съжаление, той май ще мине по моя път, по най-трудния. А много ми се иска, ако мога, на него, а и на други „деца”, да им спестя някои трудности.

Чувстваш ли се удобно в ролята на учител?

И да, и не. Защото не мога за краткото време, което имаме в предаването, да им бръкна в гласа и да извадя друг глас, или пък да им извадя други мисли. А и това, което важи за мен като артист, няма как да го приложа към тях. Защото те са различни личности. Това, което важи за мен, не е универсално. Мога само да им покажа най-важните неща, на които са ме учили мене. Повечето уроци съм научил по трудния начин. Предполагам, че никой от нас не може да спести уроците на другите.

Кой е твоят най-ценен урок?

Господ е пастир мой, няма да остана в нужда.

А какво би те отклонило от твоя път?

Все повече се замислям за небесната награда. Благодаря на Господ, че имам храна, подслон. Благодарен съм за това, че живея по начин, по който се чувствам комфортно. Моят път вече е обърнат към небесните обещания. Убеден съм, че ние в този живот ще заслужим нещо в следващия. Тичам към обещанията на Бога! Искам да знам, че имам принос, че съм дал нещо – тук и сега!

Каква следа искаш да оставиш?

Да съдействам за доброто на хората в настоящия свят и да съм помогнал за познаването на хората на Иисус Христос – като наш спасител. Хората наричат това, което ми се е случило през живота, късмет. А аз, при положение че съм се молил на Господ за тях и съм виждал обещанията му реални в живота ми, не мога да ги нарека късмет. За мен това е следствие на молитвите и неговото внимание към нас, вярващите в Него. А ако Господ може да прости на мен, значи може да прости на всички останали, защото моите грешки не са по-големи или по-малки от грешките на всеки един от нас. Няма малък или голям грях в очите на Бога. Има грях. Всеки грях пред Бога за мен е като гадна миризма. Иска ми се да отида при него чист.

А какво е за теб любовта?

Действие.

Ти самият за какво би си пожелал време?

Понеже не можем да върнем времето назад, трябва да знаем как да го използваме максимално добре сега. Искам да ми стигне времето за молитва.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара