Снимки: Светослав Куцаров

„Имах мечта да ми купят колело и се сбъдна. После имах мечта за кънки… За рождения ми ден папа ми е купил кънки с колелца, които се привързват към обувките с каишки. Всяка кънка е с две колелца отпред и две отзад. Подкарах ги из къщи, отначало падах, но полека-лека успях да се задържа, а след малко и да обикалям из стаите. Това беше голяма победа ! Успях съвсем сам да се науча – тогава реших, че няма да се разделя с тях за нищо на света. Лягам си с кънките до възглавницата. На другата сутрин ги няма там – баща ми ги взел, за да ги върне. Майка ми решила: не може! – кънките правят резки по пода… И баща ми ги върна…” „Майка ми е намазала боядисания ни под вкъщи със специална смазка – да лъщи. Вместо да свиря упражненията, започвам да си играя с лъка и цигулката като с меч и щит. Нападам, защитавам се, напредвам, отстъпвам… Толкова е плъзгаво, че падам. При падането цигулката се удря о пода и се разцепва по дължината на две. Неделя е и баща ми си е вкъщи. Знам, че съм много виновен, цигулката струва пари, уроците струват пари, очаквам голямо наказание. Майка ми започва да вика. Баща ми взема цигулката в ръце, мълчи, бавно я разглежда, показва ми цепнатината, дръпва струните – те са се разхлабили от удара и звукът е дрънчащ, грозен. „Чуваш ли? – казва баща ми. – Цигулката плаче. Цигулката страда…” Аз се разревавам. Баща ми се обръща към майка ми:„Виждаш ли, на него му е мъчно за цигулката…” А всъщност аз плача от яд, от срам и от страх.”

Това са спомени на неповторимия Ицхак Финци, в очите на когото и на 77 грее искрата на забавляващо се хлапе. Включил ги е в книгата “Мотоциклетът, Ромул Велики, Наивист, Пак тогава, в Сао Паоло, Какъв съм за Питър Брук, Бобо и други четива”. Първоначалното й име е било “Спомних си!” Спомените за игрите в детството са интересен „ключ” към личността. Защото истинският човек е хомо луденс – роден е, за да играе, и само тези, които запазват и като възрастни способността да подхождат игрово в житейските лабиринти, надиграват скучната Съдба. Ицко и днес обича „да разглобява часовника” (както казват психолозите за креативните деца) – пише книги, свири, композира.

Последното му увлечение е писането: „Като хлътнеш в писането, времето лети.

Случвало се е да избухна в смях, докато пиша

Хванах се, че се смея, смея се на глас. И си казах: Ооо, ама това е великолепно състояние. И дори нищо да не струва моята история, преживяването си заслужава усилието да седне човек и да пише.“

Последното му „хлътване” е в една любовна история с дъх на Габриел Гарсия Маркес. Ицко я е превърнал в разказ, но я е и преживял. Преди 55 г., когато е само на 22, среща красива италианка. Между тях пламва искра, но не се случва нищо повече от целувки, прегръдки, копнеж и писма. Преди месец, след повече от половин век, Ицхак лети до Италия, за да преоткрие любовта. Не казва какво е продължението. Ще го прочетем в следващата му книга, може би.

Разговаряме в бохемската софийска кръчма „Сам дойдох” след поредния гастрол на дуета на Финци (цигулка) и джаз пианиста Васил Пармаков. Не се познаваме, но с неподправен интерес ме пита за децата ми. „Ако четат, казва, ще станат добри хора.” Баща му често повтарял: „Ицко, чети повече!” Отраснал е на третия етаж на ул. „Вашингтон” 7, недалеч от Женския пазар. Преди са го наричали Селски пазар. „Там селяните продаваха домашно масло, сирене, кокошки, неща, които те отглеждаха. Заедно със зеленчуците и плодовете от градините си. Сега като идват на гости роднините ми от Израел, някогашни софиянци, не ходят там, противно им е. Днес районът около пазара е неузнаваем, в атмосферата му няма нищо празнично, превръща се в мръсно и мрачно гето. В най-старото училище в София, моето училище – „Св. св. Кирил и Методий”, има съвсем малко ученици, родителите се страхуват да пращат децата си там.”

Но Финци вярва, че кореняците от района ще си отвоюват своя квартал и усещането за празничност ще се върне. Има проект за преустройство, който кметството на София вече третира като неотложен. Ицко обича София: „Уютно е там, където имаш приятели. Когато срещаш хора и те те заговарят, защото им е харесало нещо, в което си участвал, настроението автоматично се променя. Всеки актьор е суетен.

Човекът е суетно същество

„Всичко е суета“, нали е казано? Като остарявам, усещам, че ми се иска да си спомням за стари признания. По-голям хвалипръцко съм от преди. Имах един роднина, столетник, който колкото по-остаряваше, толкова повече се фукаше. Нищо чудно самонапомпването да се окаже в основата на дълголетието.”

Финци смята, че са му помогнали в живота самоиронията и способността да фокусира и акумулира добра енергия. „Виждам маса хора, на които все им се струва, че някой им причинява нещо зло от завист. Аз никога не съм си обяснявал така отношенията.” Вярва в случайността. В сцената се влюбва, като гледал като малък операта „Русалка”. „Изведнъж се оказах на дъно на езеро. Порази ме това как бавно се движеха героите под водата и пееха. После разбрах как е направено. Този спомен беше много силен и по-късно като актьор два пъти ми се случи да играя на дъното на море.”

Признава, че вече не му се играе театър, повече му се свири. „Преди театърът живееше с мисълта, че е единственото място, където човек може да чуе и да разбере инакомислещия. Точно в театъра преди промените можеше да се види срещу какво от онзи режим, от онзи живот говорят артистите със своето представление. Истината не се казваше с думи, а чрез метафори или притчи. Сега театърът е атракция, а не място за съкровени неща.”

С Васил Пармаков се откриват преди 16 години в джазовия клуб на Малък градски театър. Там в една зимна нощ свирят до 5 ч. сутринта. Но сформират култовия си дует чак 7 години по-късно. През зимата на 2001 г. съдържателят на столичния “Артклуб” ги кани да му гостуват всяка неделя в продължение на 3 месеца. Репертоарът им се обогатява „в крачка”, импровизират в различни жанрове: аржентински танга, виенски валсове, френски шансони, класически миниатюри, серенади, руски романси, стари градски шлагери, собствени композиции. „

С цигулката можеш да разкажеш сюжет, да предадеш образ на жена. Аз си зная, че не съм много добър цигулар в сравнение със звездите на цигулковото изкуство.

Аз повече играя, че свиря на цигулка

То е все едно да не знаеш добре език, но да го докарваш на интонация, произношение, мелодия. Да говориш така, като че ли си англичанин, като че ли си французин…И аз така свиря – като че ли и аз съм цигулар. Но тази илюзия по някакъв начин все пак въздейства на хората.”

По свиренето в заведения се пристрастил след една вечер, когато видял млади хора, захласнати по импровизациите му с Пармаков. „Искаха да се прегърнем накрая, да се докоснем, не ми се беше случвало в театъра и си казах тогава: Виж какво доживях! Щастлив съм, че мога да ги накарам да се вслушат в друг тип музика”.

Подобна магия открил и в писането. „Усетих как някои неща, които съм преживял, са се подредили в живота така, че самите случки са добили някаква художествена форма.”

От 5-6 г. Финци не гледа телевизия, няма нито кабелна, нито антена. Не харесва агресията, която струи от малкия екран. „С възрастта човек става егоцентрик, внимава за собствения си живот, щади се. Сега хлътвам в различни компютърни игри, гледам велики музиканти по интернет. Днес гледах например цяла серия от самодейни изобретения: как от запалка да си направиш фенерче, от дистанционно – уред за превключване на светофара на зелена светлина.”

Ицхак Финци е роден е на 25 април 1933 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1955. Кариерата си започва в димитровградския драматичен театър. Изиграл е стотици роли на столична сцена, както и в множество български филми, сред които „Преброяване на дивите зайци“, „Вилна зона“, „Закъсняло пълнолуние“, „Щурец в ухото“, „Откраднати очи“. Преди години се снима със сина си Самуел и в австро-немския филм „Игра на бащи и деца“. През 1991 г. получава „Аскеер“ за цялостно творчество. Има и международни филмови награди.

2010 г.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара