Хайгашод Агасян – композиторът с магнетофон в главата

СНИМКИ: ЛИЧЕН АРХИВ

Азад, досущ като татко си, още от мъничък си тананикал абсолютно вярно мелодийки, докато го возели с детската количка, и смайвал минувачите. Почти същата история се разиграла и десетилетия преди това, когато съседи и семейни приятели в Пловдив обърнали внимание на родителите на малкия Хайгашод Агасян, че имат невероятно музикално дете. Завели го на прослушване при г-жа Епщайн и тя потвърдила музикалните му способности. А тъй като нямали пари за пиано – доста скъп инструмент, купили му една малка цигулчица. И така се започнало. Днес Хайго, както го наричат многобройните му приятели, е автор на чудесни песни, обичани от малки и големи. Може би най-емблематичната сред тях – „Не остарявай, любов“, тази година отпразнува 30-годишен юбилей, а нейният композитор посрещна с невъзмутим младежки устрем своите шейсет. Китарата е до него, грижовно поставена в отворения калъф. Той е готов да я вдигне и да запее във всеки момент. Дори по време на това интервю ще го направи неведнъж – с лекота и без специална покана. Просто

думите и нотите за него текат в неспирна хармония.

Хайго казва, че в главата му сякаш работи постоянно един магнетофон, който подава музикални идеи до такава степен, че не може просто да слуша музика за удоволствие: „Това е нещо необяснимо, нещо, което не можеш да контролираш. Хармония, мелодия, контрапункти – музиката има много компоненти и всичко това постоянно се анализира в мен.” И все пак – не е ли нужно да хареса първо поезията, стиха, за да се вдъхнови и да го пресъздаде в музика?: „Да, задължително! При мен поне е така – провокира ме хубавият, мелодичният, класическият стих. Като го прочета, веднага се появява характерът, настроението, начинът, по който да представя този стих“. Навсякъде, където и да се намира, композиторът носи в джоба си книжка с прекрасна поезия. Всички, които го познават добре, знаят за това пристрастие и непрекъснато му подаряват стихове. „Разбира се, има песни, които се изливат отраз, и други – които не искат, не се случват изведнъж. И трябва да се пребориш, дори да го оставиш ден, два, седмица. И тогава, случва се, в съня ми се появява точно това, към което съм се стремял, и си казвам: Господи, благодаря ти! Ставам, мелодията звучи, бързам, записвам нотите и е точно това, което съм искал“, казва композиторът. Той си обяснява това вълшебство като призвание, като съдбовна предопределеност да бъде сред онези – избраните, чрез които божественото, вселенската хармония намират път и стигат до хората.

Всъщност вярва, че всеки е избран за нещо

Човек не идва случайно на тази земя. Когато преди години започнал да свири на цигулка в Музикалното в Пловдив, неговият директор, г-н Трендафил Миланов, който много го обичал, защото Хайго бил примерен и отличен ученик, взел, че му дал съвет: „Добри цигулари – много, но добрите виолисти са малко”. И въпреки че открай време битува мнението, че всеки виолист е неуспял цигулар, Хайгашод се пренасочил към виолата. И не съжалява за този избор. Още от първи клас все едно си е носил две дини под една мишница – оттогава е водил една тетрадка, наречена „Тетрадка за мелодии“, в която си записвал това, което звучало и напирало в главата му. Дошъл моментът, когато „подаването на музика“ започнало все по-осезателно да измества инструменталното изкуство. Макар че вече бил завършил консерваторията със специалност виола, специализирал „камерна музика“ във Франция, свирил в оркестри, квартети, отнасял се сериозно към класическата музика, нещата така се завъртели, че попаднал в оркестъра на Народния – тогава театър за младежта. И точно там писането надделяло над свиренето. В театъра колегите открили у Хайго другата му, по-артистична страна. Режисьорите започнали да му дават роли в пиесите, поръчвали му музика за спектаклите. И така, малко по малко театърът го обсебил изцяло – свирел на сцената, пишел музика и се забавлявал.

„Един млад човек трябва да извърви по-дълъг път, за да го признаят“,

убеден е композиторът днес. Първата песен – „Добри познати“, която му носи признание, е по стихове на неповторимата Блага Димитрова. В Студентския дом имало по онова време конкурс за млади автори, а стихотворението на поетесата Хайго чул в един спектакъл на Йорданка Кузманова в Театър 199 и направо онемял от възторг. Попитал след спектакъла актрисата: „Маме, как мога да взема разрешение това стихотворение да го облека в достойна музика?“ И последвала среща с Блага Димитрова, тя се съгласила, дала доверието си на младежа-композитор, а той написал парчето на един дъх – с китарката вкъщи. Спечелил наградата за песен на Младежкия конкурс 1981 година за дебют в изпълнение на Марияна и Тодор Трайчеви. И тази награда му дала крила. А песента поела по своя път – пели са я след това и Искра Радева, и Мишо и Кристина Белчеви, и много други. „Благодарен съм на Младежкия театър, защото ме срещна с Недялко Йорданов. Току-що постъпил там, ме взеха в малка роличка в мюзикъла „Смешни страшки, страшни смешки за герои с опашки“ и на премиерата се престраших да му се представя: „Другарю Йорданов, написал съм няколко песни по Ваши стихове, моля Ви да ми отделите време и да ги чуете”. Може би го впечатлих, защото започнахме да се срещаме – той в Бургас, аз в София и през 1983-та ми подари стихотворението си „Не остарявай, любов“ – спомня си Хайгашод Агасян. – Стиховете на Недялко са уникални, благодарни за музика, те имат своя ритъм, мелодика, красота, класически стих. Толкова песни се родиха през всичките тези години и продължаваме до днес – повече от 30 години сме заедно”. Разбира се, през това време Хайго е написал прекрасни песни и по стихове на Павел Матев, Радой Ралин, Дамян Дамянов, Надежда Захариева, Стефан Цанев, Георги Константинов. Отново взима китарата и запява тази наистина неостаряваща песен:

„…Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.

Кой те гримира така в тази изтъркана роля,

кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл –

всичко е само игра, всичко е само спектакъл…“

Освен за особената химия между поезията на Недялко Йорданов и музиката на Хайгашод Агасян, Младежкият театър станал причина и за сбъдването на една друга силна и съдбовна среща – между Хайго и неговата съпруга. Той вече бил ерген на възраст, а все не намирал подходяща за себе си половинка. Докато един ден инструкторката по аеробика в театъра Таня Стоянова казала: „Хайго, хайде да те запозная с едно момиче, моя корепетиторка в художествената гимнастика в „Левски“ – хем хубава, хем арменка“. Композиторът до ден-днешен не пропуска да спомене Таня като добродетелка на арменския народ:

„Където и да я видя – прегръщам я и й се покланям, а хората остават ошашавени,

като разберат, че ме е сватосала – обикновено отношението към сватовниците е точно обратното“. И както се шегуваме, щом заговорим за арменската кръв и съхраняването на родовата памет, г-н Агасян веднага става вглъбен и сериозен. Говори разпалено за завета на дедите си, генетично кодиран у всички арменци, исторически спасили се от кланета и преследвания в България, за личните си спомени от вуйчото в Гърция, който го възпитавал да бъде верен на традицията и да не предава „щафетата“, наследена от поколения. „Трудно е човек да избере някого за цял живот. Разбира се, освен да бъде арменка, трябва да има и тръпка, чувства” разсъждава днес, години по-късно, Хайго. И продължава: „А и аз бях вече на 34, една пределна ергенска възраст, така че си казах: Време ти е, Хайго. Реших се, вдигнахме голяма арменска сватба с много приятели.“ Както се смеем, тъкмо идва дума за прословутото арменско чувство за хумор – то според Хайго също е исторически обусловено в дългия период на повратности, през които е преминал неговият народ:

„Да умееш да се надсмееш над себе си, над своите недъзи,

чувството за самоирония – това е велико, много ценно нещо, защото никой не е съвършен“. Но ако самоиронията е силата, то слабостта на композитора са арменските сладкиши. И не само арменските: „Особено сиропиранките сладкиши – ако има баклавичка, кадаифче, такива неща. Те хората си ме познават, бързат да ми предложат и знаят, че първо там ще посегна“. Коронният кулинарен репертоар в дома на Агасян обаче е арменският специалитет Анушабур – сладка супа, популярна иначе като ашуре. Тя по традиция се приготвя между Нова година и арменската Коледа на 6 януари, но тъй като Мари страхотно го прави, многобройните семейни приятели звънят още от есента и питат: „Хайде, кога ще направи жена ти ашуре? И така, без да чакаме традицията, смее се композиторът, правим в огромни количества и се почва едно ядене. Много е вкусно! Нарекоха го дори „арменска виагра“. Питам Хайго, преди да ми изсвири още едно парче, какво го зарежда с тази неизчерпаема енергия, която притежава и излъчва?: „Приет съм от хората навсякъде безрезервно, с голямо доверие от всички колеги, музиканти, приятели, имам прекрасно семейство – този баланс е много тънък, но и много важен – и който го е постигнал, се чувства добре, чувства се щастлив!“