Димитър Коцев-Шошо: Филмът трябва да е изненада

Той е режисьор и сценарист на един от най-забавните и успешните нови български филми:“Лора от сутрин до вечер”, базиран на едноименния му роман. Син е и на един от най-характерните и вълнуващи наши актьори – Константин Коцев-Пацо. Сигурно сте чували името на Димитър Коцев-Шошо покрай “Другата България” и още много телевизионни предавания и документални поредици, излизали на малкия екран у нас през последните 20 години.

Очаквах да видя мастит и засукан режисьор, излъчващ строгост и професионализъм, но вместо това се срещнах със симпатичен млад човек, необичайно скромен и откровен за опита и таланта си.

Да се общува с Шошо е повече от приятно – при него няма теми табу, суетни преструвки и грим. Преди 15 години лично е опитал вкуса на емиграцията първо в Австралия (Сидни и Мелбърн), а после и в Амстердам. Като режисьор на “Другата България” се е връщал в Австралия, изпълнен с топли чувства към преживяванията си там. Увлекателните му истории са толкова много, че наистина беше трудно да се избере кое да остане в интервюто и кое да отпадне… И тогава стана напълно ясно, че магията в това необикновено момче, Константин Коцев-Шошо, се крие в щедрия му характер и в огромното любопитство – към света с всичките му вълшебни зарчета и други чудатости.

Дебютът ти в пълнометражното кино много прилича на това, което направи Камен Калев с “Източни пиеси” – един от най-смислените, вълнуващи и награждавани нови български филми. Приличате си по това, че и двамата сте имали безпрецедентно малък бюджет за старт, а силно сте надскочили очакванията. Как си го обясняваш?

Според мен това е нормалният път за дебютен филм. Разбира се, не бих препоръчал същото за по-нататък. Първо, ще се изчерпят хората, които ще отделят все по-малко време за осъществяването на твоите мечти, и, второ, енергията на тази възраст няма да я имам след 10-20 години. Знам този съвет от родителите ми: първо направи едно нещо без мисълта за пари, за да се разберат уменията ти, а едва след това мисли за средства. Освен това за мен е важно да опитвам винаги нещо ново – ето, например Милена не я познавах, преди да я снимам, а се оказа голяма находка. Запознанството ни стана случайно: една приятелка я предложи, снимахме я на кастинг и я харесахме. Ако бях решил коя актриса ще снимам още преди 10 години, на мен самия нямаше да ми е интересно днес да правя филма. Важното е да бъда провокиран от самия актьор, така че филмът после да ме изненада.

Лора има ли прототип?

И да, и не. Това е сборен образ от няколко Лори, приятелки и познати. Компилирал съм интересните качества на няколко различни момичета, за да се получи това интересно създание.

Това ли е идеалната жена за теб – дръзка и авантюристична?

Тогава, когато съм го писал (бел.авт. преди 9 години) – да.

Как изглежда днес независимата млада жена?

Има страхотно чувство за хумор. Не се страхува от това, което й поднася животът. Взема завоите, без да хленчи. Това са най-важните качества за мен, защото най-дразнещите неща, които виждам наоколо, са хленченето, неспособността да се справяме с промените, преекспонирането на кризата, демонизирането на стреса и пр. Истината е, че българите не сме нито най-бедните, нито живеем в най-малката държава. Все пак в света има 70% по-бедни хора, защо тогава непрекъснато се оплакваме?!? Имаме шанса да сме част от голяма европейска организация, която за съжаление се управлява от тромави бюрократи, но поне са немски бюрократи. Доста по-добре от всички други варианти, които виждам по света.

А как си намираш истории? Как ти хрумна историята с вълшебните зарчета? В “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” също има едни зарчета, но те бяха задвижвани от човешката воля, а не от променливите настроения на съдбата.

Една вечер си я съчиних. Тази история нарочно е замислена по-лека и игрова като жанр, тя няма претенции да казва тежките истини за живота като в “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Аз се пазя от тежките изказвания, които на фона на хилядолетния човешки опит в мъдростта често звучат кухо и смешно.

Не Достоевски, а Керуак? Не Пушкин, а Алън Гинсбърг?

Ами да, така усещам литературата и философията за света по-ясно. Паметниците и класиците не ме привличат. Достоевски не е писател, а паметник, запазена марка на Русия, както Кока-Кола и Макдоналдс са на Щатите. С тази разлика, че клоунът на Макдоналдс е по-кошмарен и от най-кошмарните видения на Достоевски.

С какви актьори би работил? Непременно ли трябва да са чешити?

С всички бих работил, наистина. Условието ми е само да не са глупави. Защото сред талантливите актьори има много глупави хора. Така че с глупав, но талантлив не бих работил категорично (смее се).

Миризми, случайно уловени на улицата образи, знаци, сюжети… Всичко това може ли да ти даде стръв за нов филм?

Абсолютно. Тези неща ми действат силно. Единствено миризмите ги ползвам малко по-лично. Имам прекрасен нюх, който ми складира спомени от миризми. Например майка ми ухаеше на кедър, а татко – на нещо стипчиво. Детството ми миришеше на смазка за железопътни релси. Живеехме в “Изгрев” до железопътната линия на гара “Пионер”. Сега, като махнаха релсите, усетих внезапна носталгия…

С баща ти сте обичали да ходите на шкембе чорба. Имали сте си ритуали. Какво друго правехте заедно?

Най-обичах да го срещна случайно в центъра, да се качим на трамвая и да се прибираме заедно. Винаги имаше три опции да го намеря – около Сатирата, Графа и на “Раковски”. Готиното беше, че всеки път се намирахме, единият надушваше другия и направо отиваше при него. Страхотно беше просто да си побъбрим. Коментирахме разни хора. Примерно, оня там какъв е? Нещо крие, лъже, прилича на измамник! Или: ау, виж я тая колко е притеснена, виж го пък тоя колко е влюбен… Тя сигурно изневерява, затова се е спекла така, той пък си мисли, че е щастлив… Разказвахме си такива истории и много се забавлявахме.

Това май е бил първият ти „урок” по драматургия, по измисляне на истории и сюжети?

Първи и последен, за съжаление. Разбира се, кои бяхме ние да съдим хората? Интересното беше да се научиш да разбераш по малките белези, които те проявяват, много повече, отколкото всъщност показват. Баща ми имаше такъв проблем, че реагираше не на ситуации, а на хора. Примерно: сяда, говори с някой, разбира, че той е мерзавец и на секундата започва да го мрази, без той да му е направил нещо (смях).

Актьорите са като децата, талантът им се крие в чистите реакции.

Именно. Такива трябва да бъдат, защото иначе ако задържат прекалено дълго в себе си всяко нещо, което минава през тях, просто ще полудеят.

А ти кога го гледа за първи път на сцена? Помниш ли пиесата?

В “Дневникът на един луд” от Гогол, голям негов моноспектакъл. Аз бях на 7 години (бел. авт. 1978, Сатиричен театър, адаптация и постановка на Константин Коцев). Спомням си, че бях с кобур с два пищова. Тогава така ходех на театър в Сатирата. Разбира се, не разбирах нищо кой знае какво от пиесата. Но чувството беше страхотно.

Какво усети – респект, възхита, радост, объркване, срам?

Гордост и срам. Имаше моменти, в които си казвах: ама той не бива да се държи така пред толкова много хора. После си мислех: я виж, те му пляскат, значи съм горд с него. Много интересно ми беше. Аз така или иначе всеки ден си висях в театъра, по един или друг повод.

Значи си от децата, които са израснали зад кулисите.

Да. И това никак не ме очарова. Нито за миг не съм си и помислял да ставам актьор или нещо друго, свързано с театъра.

Да не би Пацо да ти е обяснил каква е цената, за да си на сцената?

Не, никога не ми е давал съвети за това какво искам и трябва да правя.

Но и не си се отказвал от кастингите на детските филми.

Е, да, участвал съм в разни детски филмчета – „Патиланско царство”, няколко серии на „Лека нощ, деца” и пр. Не са чак толкова много.

Магията пред камерата не те ли хвана?

О, не, беше ми много вълнуващо. Най-интересно ми беше как стават снимките, как ги правят после на филм, а не самата актьорска игра. Може би никога не съм се намирал за интересен.

Защо? Какъв беше като дете?

Никога не съм бил тих, по-скоро обратното. Странното беше, че в пубертета всички съученици много дръпнаха напред, а пък аз си останах малък много дълго време. Изведнъж пораснах в последния клас. Преди това си бях дете, което се изживява като смешник (не може да си насериозно пубер, нали).

Нямаше каква друга роля да имам, след като бях метър и 50, без мустаци, с бузесто кръгло лице, сладур отвсякъде… Така че имах възможност да избера палячовския подход в общуването.

Така е! Е, често шегите бяха на мой гръб, така че свикваш отрано и с критиките, което е полезно в живота, защото се научаваш да приемаш нещата от всички страни.

Пакостник ли си бил?

Ще разкажа една случка. Отлично знаех къде си държи цигарите майка ми и един ден отидох там, но те бяха запечатани в стек. Отворих пакета, извадих една цигара, тъкмо я запалих и мама и татко влизат! Веднага взех и цигарите, и стека – и хвърлих всичко през прозореца! А това бяха цигари Kent. После слязох на двора, взех ги и ги върнах – така самичък се разкрих…Ама това пакост ли е? Веднъж отидох да си играя в апартамента на един мой приятел, като излъгах, че нашите знаят къде съм. Прибрах се в 8, вместо в 1, и какво да видя: те бяха звъняли на милиция, бърза помощ, въобще пълна програма… Спомням си го като да е било вчера: влизам, отварям вратата, виждам, че свети само в една стая, ясно е, че трябва да вляза там, отивам, баща ми ме гледа със страшен поглед, ама аз си знам, че колкото и страшно да гледа, секирата няма да дойде от него, а ще полети от майка ми. А тя стои насреща ми и се залива от смях. Както се смееше, ми каза: “Една седмица никаква игра навън”. За мен това беше като присъда от 2-3 години затвор.

Какви съвети ти даваше майка ти?

Казваше се Сивина Ковачева. За съжаление си отиде, когато бях на 15. Все още ме е яд, че си отиде точно когато започнахме да ставаме приятели и да изграждаме отношения, различни от йерархията родители-деца. Запомнил съм много важен наш разговор, който е едно от най-прекрасните неща, които ми се случиха през последните години. Една нощ сънувам, че срещам майка ми и аз й разказвам целия си живот – от момента, в който тя почина, до мига, когато се срещаме. Разказвам си живота ден по ден, час по час с изключителна радост, че мога да споделя с нея всичко и да го преживея отново, само че през нейните очи. Тя само кимаше и се усмихваше. Това е един от най-хубавите ми сънища. Случи ми се преди 4-5 години. За мен майка ми беше най-прекрасната жена. Тя беше завършила журналистика и българска филология. Последните години работеше като редактор в Държавния съвет (сегашното Президентство). Заради нея и аз завърших английска филология. Заради нея съм внимателен към езика. Тя ме е научила на отношение към книгите и думите. Много съм й благодарен за това.

Какво би й казал днес?

Че съм жесток щастливец. На първо място, защото близките ми и аз самият сме здрави. На второ, защото имам много приятели, на които мога да разчитам и благодарение на които направих този първи филм. Покрай филма намерих още повече приятели… На трето – винаги съм имал късмет. Първо имах огромен късмет с родителите ми. След като мама си отиде, с баща ми станахме още по-близки.

Какви съвети даваш на твоя син?

Той е още на 8. Имам и една дъщеря от предишна връзка, тя пък е на 10. Не му давам житейски съвети, рано е. С Мартин обаче още си играем – на Playstation 3 и на Little Big Planet 2. Сега на морето, тъй като бяхме сложили ембарго на всички видове компютърни игри, си купихме от една бензиностанция едни много смешни детски карти с животни. Благодарение на тях с жена ми и децата изкарахме 3 седмици всяка вечер в безкраен смях… Забелязвам, че въпреки крехката си възраст синът ми е много по-оправен в живота, отколкото сме били ние като малки. Вероятно причината е свободата, която децата имат, и тя се счита за нещо вродено, а не придобито. В социализма, когато виждаш, че баща ти и майка ти все трябва да се съобразяват с нещо, което дори не разбираш какво е, ти самият се дресираш да се съобразяваш с разни неща, дори без да ги знаеш какви са. Понятия като партийно събрание, изключване от комсомола, художествен съвет и пр. навремето звучаха авторитетно и страшно, но и безсмислено. Този страх постепенно комплексираше хората и техните деца, докато сега това го няма. Ще разкажа една случка. Веднъж Мартин си забрави шапката в училище. Прибираме се и аз му измислям наказание: щом си е забравил шапката, никакви игри на компютъра. Той каза: “Ами аз ще си я взема”. А часът беше 8 вечерта, училището затворено. Настоя и се върнахме. Аз останах от другата страна на тъмната улица и го наблюдавах как така ще си вземе шапката. Той се приближи, почука на пазача, започна да говори с него много оживено, онзи го гледаше дълго, по едно време отключи и го пусна, той мина по един коридор, след малко се върна с една жена по този коридор, после се върна с един друг мъж по друг коридор… Аз си стоя долу и го гледам като филмче. След 3-4 такива суетни напред-назад накрая тържествуващо се появи с шапката си. Отлично си спомням безсмисленото страхопочитание и равниса, който бяха възпитали в мен да имам от възрастните. Кога ще ида да ми отключат училището, щото съм си загубил шапката, та нали пазачът ще ми каже: “Не може”, а аз как така ще му заявя: “Не, не, вижте, трябва ми, защото искам да си играя, но няма да ми дадат, понеже съм наказан… така че шапката ми трябва на всяка цена!”. Този тип комуникация навремето не вървеше. А сега един 7-годишен може да раздвижи трима възрастни и да си постигне своето, благодарение на това, че общува разумно, с доводи, като равен с тях.

Приличате ли си с баща ти?

Не много (смее се). С баща ми винаги са се случвали някакви нелепи и смешни любовни истории, който той много обичаше да ми разказва. Една от култовите му истории се е случила на една пейка в Бургас, когато свалял едно момиче и било ясно, че този път късметът ще се отвори… докато не седнали на една пейка, а той да вземе да седне точно върху някакво лайно. Така свършила любовната му среща. Аз повече обичам да разказвам за котки. Вкъщи имаме една, тя се казва Сутрин.

А кога пишеш? Сутрин?

Позна, рано сутрин. Вкъщи. Със Сутрин до мен. Винаги на компютър. Винаги на тишина. С един студен чай. И с много летящи образи.

Защо реши да снимаш следващия си филм в пустинята на Австралия?

Много искам да я опозная. Океанът ми липсва, а пустинята ми е загадка. В момента преговарям с една компания в Сидни, която евентуално ще спонсорира бъдещия ми филм, който ще е приключенски road movie. Сега работя по сценария заедно с моя унгарски колега Габор Криглер. Разработваме историята на един баща, чиято дъщеря е вампир, но темата не е вампиризъм, а конфликтът между поколенията.