Капризите… На времето, на сезоните, на обстоятелствата, на намеренията и на настроенията ни. Запасим се с чадър, а после цял ден ругаем метеоролозите. Повярваме в безоблачната им прогноза, а сетне се чудим как да се проврем под проливния дъжд.
Искрено се стремим да направим нещо и уж всичко внимателно сме планирали, но силите ни предават. И сякаш нищо не ни остава, освен да се утешаваме, че Нещото може да почака до следващото напъване.
Добронамерено пристъпваме към човека до себе си, готови да го разберем и да му помогнем. Но той ни възприема като досаден филантроп и се отвръща от нас.
Така все се люшкаме между гребените на обстоятелствата. Един друг се губим от погледите си. Разстоянието помежду ни е ту огромно, ту внезапно и, неподготвени за срещата, се сблъскваме. Докато ни отхвърли следващата вълна и ни направи още по-неразбираеми един за друг…
Нощ е. Опитвам се да беседвам с тебе в себе си. Улавям се, че отново се самозалъгвам с половинчати истини, подслаждам горчилката на мислите си с половинчати открития, върху везните на които моята вина за пропуснатото и несвършеното изглежда удобно половинчата. Продължавам да се лутам в предположения, за които дълбоко в себе си зная, че всъщност отдавна са доказани. А отдавна изпитани неща и чувства предпочитам да възприемам като загадъчни хипотези.
Истината е, че отново търся как да се оправдая – за безпомощността си, за кокошата си слепота, за душевната си глухота, за
нежеланието да прекрача удобния кръг на собствените си интереси
и да се приближа до теб, сине мой. Защото това е най-верния път, по който съм могъл да стигна до себе си.
Ти си моят син. Но дали биологичното ни родство е достатъчно нашата връзка да бъде толкова ненакърнима, че ти винаги с гордост да ме наричаш свой баща?
Неусетно за мен се изучи. По онова време аз понякога благоволявах да надникна в бележника ти, а в изблик на великодушно покровителство се сещах да се осведомя надве-натри как вървят работите ти.
Педантично те питах:
„Бие ли те някой?” – сякаш непременно трябва да се връщаш у дома насинен и като че мога с едно движение на ръката си да накажа тираните, да ти осигуря физическа сигурност.
„Обиждат ли те?” – сякаш всяка сутрин някой задължително
те причаква зад ъгъла, за да те зашлеви с някоя презрителна реплика.
„Здрав ли си?” – сякаш единствената и неизбежната ти привилегия на дете бе непременно да прекараш всички възможни за възрастта си болести. И сякаш само тогава ще мога да се проявя като възрастен – да извикам лекар, да купя лекарства, да следя дали ги пиеш редовно.
„Имаш ли достатъчно пари?” – сякаш знам колко трябват, за да са ти достатъчни, какво искаш да си купиш с тях, умееш ли да ги управляваш, а не те да се разпореждат с теб.
„Гладен ли си?” – сякаш не виждам в очите ти един друг глад, храна за който и най-изкусният готвач на света не може да ти поднесе в чиния.
Сепна ме вратата. Помислих, че си решил да ме навестиш. Пожелал си да поговорим, необезпокоявани от никого. Беше само вездесъщият вятър – облъхна ме и се промуши през балконската врата. И той не бе от разговорливите.
Прочетох написаното. Напънах се да си спомня защо съм започнал с капризите. И защо, лъкатушейки с чадър или без, мислите ми винаги стигат до теб.
Ти не бе капризно дете, но
сигурно аз съм бил капризен родител
И сигурно ти е било доста трудно да бъдеш край мен, но не и с мен.
Давам си сметка, че с лека ръка съм преиначавал задълженията си. Свеждал съм ги до елементарното обслужване – да ти осигуря храна и дрехи, да ти дам привидната сигурност на домашния покрив, да те утеша с илюзорната топлина на родителското огнище.
Само че това няма нищо общо с едновременното ни израстване като личности, със срастването на душите ни, без да се обезличаваме или да заприличаме на две капки вода в една и съща чаща.
Когато нещо ти се случеше, най-често аз се оказвах човекът в неведение. А теб вероятно повече те е вълнувало как да избегнеш “изповедта”. По някакви свои съображения (или по-скоро като застраховка) си решавал, че все пак трябва да се „отчетеш”. Аз пък съм се чувствал длъжен да се правя на хладнокръвен слушател и да те впечатля със своята безпристрастна преценка. А ти точно това не си искал и си желаел да избегнеш. Защото единственото, което ти е трябвало в този момент, е било да те подкрепя.
Сега ти признавам, че нерядко твоите преценки са били по-близо до твоята същност. Били са твоят скроен по мярка костюм, с който си посрещал проблемите. И размерът им винаги е пасвал на растежа ти като личност.
Едва в привидната тишина на спомените си мога да чуя всички изблици на недоволство, които съм стоварил някога върху теб, заради това, че си постъпил не както трябва, изложил си ме като син на баща си, забравил си “безценните уроци”, които съм ти ги повтарял до втръсване. И до отвращение. До пълното ти отвръщане от онези съвети, които някога и в нещо действително биха ти помогнали.
Само че тогава е нямало как да ги отсееш.
Сигурно стотици пъти съм преиначавал изискванията си към теб.
Но такъв съм – становищата ми зависят от служебните ми неприятности, от моментното ми самочувствие, от тъпканицата в трамвая, от хиляди други извън мен и теб неща, на които съм се оставил да бъда подвластен.
А ти безпогрешно си усещал, че в крайна сметка всички мои “зависи” в поведението и оценките ми сочат не само моята лабилност като човек, но и
моята абсолютна неуравновесеност като родител
Вероятно си нямал достатъчно основания да ме защитаваш и оправдаваш. Защото съм ти доказал, че се вглеждам в хората, само ако техните проблеми с нещо засягат спокойствието ми. И че го правя единствено, за да защитя пашкула, в който съм свикнал да живея.
Самият аз стотици пъти съм преиначавал изискванията към себе си, не съм бил последователен, дори когато съм грешал. Нямах, а и не бих могъл да имам някакъв точно определен “модел” за възпитанието. Ножицата при мен винаги е била отворена – знаел съм, че възпитанието (ако го има) не бива да прекланя глава и душа пред каноните, но и съм бил напълно безпомощен, щом е трябвало да съм пластичен към събитията и обстоятелства, когато се е налагало да се променям, а е трябвало да видя, че и ти се променяш.
Затова, когато като родител съм се оказвал натясно, съм прибягвал до жонглирането с “трябва” и “налага се”. Вместо дисциплина на духа, съм проповядвал дисциплина на реда.
Вероятно, в редките минути на “просветление”, дори съм ти изглеждал подозрителен, когато съм ставал словоохотлив към теб, бомбардирал съм те с чувственост, за да те предразположа към себе си. Но всичко това, в крайна сметка, са били опитите ми да примамя твоята откровеност.
Ти сигурно си разбирал, че правя това най-вече заради себе си – да си докажа, че не съм чак толкова калпав се родител, че повече държа на теб, отколкото на себе си, и че не ми е все едно как живееш и какво чувстваш. Но и без думи си ми казвал, че не е достатъчно епизодично да се приближа, за да скъся дистанцията.
… Ветрецът се върна, но се заплете в пердетата. Все пак с пъргави пръсти успя да разроши листите по масата, опари пръста си в горещия чай, изпъшка и отново изчезна по своите си ветренски работи.
Чуваш ли от съседната стая ръмженето на мислите ми? Усещаш ли в съня си как са се заплели и как се самозадушават – хаотични, противоречиви, недоизказани, освирепели от нехайството на стопанина си и готови да го разкъсат?
Ще мога ли поне за една нощ да стана по-мъдър?
А по-близък?
Те, сине мой, не за първи път ми се нахвърлят. Опитвам се да ги укротя с оправданията, че, когато ти се роди, бях млад и неопитен мъж. Въобразявах си, че кармата на пола ми единствено предполага да омагьосвам жените.
Но за какво са ти моите обяснения? С тях само правя стъклото, което ни разделя, по-прозрачно, но не го стопява. Да не говорим за намеренията ми – те са толкова енергични само нощем, но денем стават импотентни.
Хайде ти да ме възпитаваш! Няма да можем да започнем всичко отначало, но нека поне се постараем да доближим пътищата си. Не знам дали ще ни остане време да се докоснем с душите си.
Не бързай да ме съдиш, когато вихря позакъснелия гняв от себе си. Отпусни ми малко време насаме да преглътна срама от бащината си несъстоятелност и от позакъснялото осъзнаване, че съм преследвал миражи. А за какво въобще са ми трябвали, без твоето признание, че съм личност, на която искаш да приличаш?
Впрочем, снощи сънувах, че се гордееш с мен.
Ти ли докосна челото ми?
0 Коментара