Умеем ли да играем с децата?

Играта крие големи педагогически възможности. Тя е способна да предизвика такова силно емоционално преживяване, че човек забравя в нея възрастта и положението си. А какво представлява играта за онези, които са на пет, седем или десет години?

Децата по природа са действени натури. Те опознават околната среда чрез постъпките на възрастните и се стремят да им подражават. Своите желания те осъществяват единствено в играта, защото им липсват други възможности и опит. Малките не се интересуват от резултата на действието си. За тях е важен самият процес: да яздят кон, да летят с ракета, да плават с параход. По този начин те се запознават с разнообразните свойства на предметите и явленията, проявяват самостоятелност, съобразителност, находчивост, инициативност.

Правилно организираните игри развиват детското въображение и физически сили. Ръцете стават по-силни, телата – по-гъвкави, погледът – по-изострен. Създава се естетически усет, музикален вкус, ритмични движения. Играта подготвя малкото дете за учение, а учениците готви за труд. Тя е свързана с техните интереси и те изпитват от нея голямо удоволствие. В това се състои и психологическият й секрет. Затова всеки грижовен родител би трябвало да умее да играе с децата си, да знае точно своето място в играта им, да я използува за педагогически цели.

За съжаление ние, възрастните, се отнасяме твърде несериозно към този вид детска дейност. Не обръщаме достатъчно внимание на какво и как играят децата ни,

не споделяме мислите и чувствата им

от преживяното, много често не отговаряме навреме на вълнуващите ги въпроси.
Малкият Мишо е построил автобус от столовете в кухнята, но са му нужни пътници. Освен куклите, мечока, котето и кучето, които са си заели вече местата, той търси и участието на своята майка. С жив интерес я пита на кое столче ще седне, купила ли си е билет, до къде ще пътува и т. н. И ако майката отговаря с охота на въпросите, и ако тя „заеме“ своето място в „автобуса“, по-щастливо от детето няма да има. В този случай майката изпълнява обикновена роля в играта и се подчинява на всичките й правила. Със своето поведение в случая тя я насърчава.

Родителят може и да организира играта и да я ръководи, без да взима пряко участие в нея. А би могъл да я направлява и чрез дете, което е поело командна роля. Този вариант е много удобен, защото умело подадената мисъл от възрастния се струва на малкото като негово собствено изобретение.
В играта родителят може да участва и като неутрално лице – съветник, консултант или посредник. Независимо от положението си извън играта, контролът за нейното развитие е в ръцете му. Понякога в играта с децата има място родителят да поеме и командна роля. Но каквото и място да заема в играта,

възрастният е длъжен да й дава насока.

Важно е само това да не става открито и натрапчиво. Във всички случаи отношението му към играта, към детските измислици, към техните емоции и преживявания трябва да бъде съвсем сериозно, внимателно. С необмислена постъпка, реплика, даже с поглед родителят може да убие настроението за игра у детето, да развали неговата забава.

Умението да играем с децата не се състои само в пряко вмешателство, но и в създаването на известни условия за игра. За най-малките например, за да „композират“ влакове, за да „карат“ камиони, е нужно преди всичко свободна територия в стаята. Ако е купена нова играчка, най-напред е необходимо тя да се огледа, да се разбере в какво се състои играта, да се обяснят нейните правила. За наблюдателния родител е ясно, че децата се стремят към преодоляване на препятствия и трудности и че ако те липсват, играта лесно омръзва.

Не е случайно, че при разпределяне на ролите

децата желаят да изпълняват най-трудните,

които им дават възможност активно да действуват. На всички е известно, че момиченцата обичат да играят на „майки и деца“, но всяко от тях иска да бъде майка. Дори често пъти малкото настоява и понякога се налага голямото дете да отстъпи съгласно принципа „днес аз, утре – ти“.

В основата на много игри лежи елемент на състезание, на съревнование. В тези случаи е важно играещите да имат сравнително еднаква възраст, иначе интересът към играта ще спадне. Ако разликата във възрастта на децата е голяма, то на каката или баткото не ще му бъде интересно да играе на „Не се сърди, човече“ или на „Домино“.

Когато започваме някаква игра с децата, трябва да внимаваме тя да не съвпадне с някое наше задължение, което непременно трябва да свършим, защото прекъснем ли участието си, ще ги огорчим. А ако умеем да подхранваме играта с децата и с хумор, тогава непременно настроението на всички ще се повиши.

Малките особено ценят шегата и смеха.

Добрият педагог ловко съчетава играта с труда. Например момиченцата с увлечение играят на кукли, обличат ги, събличат ги, къпят ги. От малки можем да ги научим да им шият и рокли.

Едно от най-важните условия за създаване на правилно отношение към играта е умението ни да подберем подходяща играчка за нашите деца. Тя трябва да отговаря на възрастта и интере¬сите им.

Играчката, както и книгата, носи голям педагогически заряд. Обикновено ние подбираме книгите за библиотеката на нашите деца, докато съвсем безразборно купуваме играчки. Трябва да помислим какво ще даде новата играчка, с какво ще го запознае, какво ново ще му разкрие. А и

за домашната игротека важи не количеството,

а качеството на игрите и играчките. Те не бива да бъдат много, а ако са се събрали повечко, добре е, когато едни от тях омръзнат на децата, да ги прибираме и след време да им ги връщаме отново.

Играта е необходима като храна за всестранното развитие на децата. Да оценим тази нужда, да я напътим, да участвуваме в нея. По този начин ще създадем съвсем неусетно, съвсем непосредствено здрава връзка и доверие между нас и нашите деца. А веднъж изградена, тази връзка ни помага за по-силно и внушително въздействие при възпитание на малките. Нека се заловим с чувство на отговорност за тази отговорна и съвсем нелесна за възрастния игра.