Седмокласничката пак мърка по телефона, вместо да заляга над задачите. Половин час по-късно най-после оставя парещата слушалка и обявява, че излиза. Кипвате: „А уроците? Как ще се явяваш на изпити в края на годината? Така ли ще я караш?!“ Охлажда ви погледът й, пълен с досада и пренебрежение. Чувате: „Не са ни дали домашни. Двойки нямам. Ходя на тъпите курсове, на които ме записа, Какво по-вече искаш? Да вися вкъщи пред телевизора?“
Следва отработеният от предходни разправии диалог:
– Вкъщи има не само телевизор, но и книги.
– Скучни са.
– А компанията ти да не е по-интересна – само за хороскопи и рападжии си говорите.
– По-весело е, отколкото да се тюхкаме колко е скапан животът, както правиш ти с твоите приятелки
– Много си малка да съдиш.
– Ти пък нищо не разбираш!
Пак същият финал. И унищожително презрение в до миналата година толкова лъчезарните очички…
Конфликтът „Родители и деца“ е разнищван от дисертации, изследвания, дискусии… Никъде обаче няма готови упътвания за решаване на конкретната житейска задачка – как да запазите топла връзката с отрасналото дете, което вече за нищо не ви бръсне. Всяко поколение неизбежно минава и през двете роли – първо на децата, после на родителите. Собственото ви дете днес ви се зъби точно толкова, колкото вие навремето сте се зъбили на собствените си родители.
Дразни ви рапът,
който дъни синът ви? А „Бийтълс“, с които някога подлудявахте всички домашни? Недоумявате защо „Маминото детенце“ прашасва на бюрото неоткрехнато? А вие какво помните от него? Прималява ви, като видите отсъстващия поглед насреща ви, докато се опитвате да обяснявате нуждата от учение и усърдие? А вие как зяпахте през прозореца, когато някога ви четяха конско? Времето ви е дало предимството да сте по-информирани и с по-широк поглед, отколкото бяха навремето нашите родители. Затова не се хлъзгайте по техния тертип – разправии, забрани, заплахи. Няма смисъл.
Всичко това вече е играно
Нещата просто трябва да се изживеят – от всяка следваща генерация по неин си начин. Естествено, че сте скучни с опитите си да поучавате, и че ще ви се сопнат как нищо не разбирате. В края на краищата вие наистина не сте в състояние да проумеете някои неща. Просто вече сте в друга възрастова група и гледате на нещата от съвсем различен ъгъл. Днес за вас е възмутително как някакъв пъпчив съученик на дъщеря ви ще се подиграва на учителката пред целия клас, тя ще го гони от час, а той няма да излиза и ще й се ежи, докато останалите хихикат:
„Излезте си вие, госпожо!Не сте ми интересна!“
Ами спомнете си как вашият собствен клас хорово мучеше в часа по математика, за да шашне недочуващия учител, как след като той все пак нещо долавяше и почваше да пита какви са тези шумове, вие невинно и колективно го уверявахте, че няма нищо, че това са слухови халюцинации и трябва да иде на лекар…
Е, вярно е и че доста неща днес са по-различни. Едно време нямаше мобилни телефони и Интернет, никой не изнасяше лекции в училище за правата на учениците, а напротив – непрекъснато се изискваше дисциплина и се натякваше за задължения. Колкото и да ви вбесяваха поученията на „големите“ в годините на вашето юношество, не ви и хрумваше да се заканвате, че ще ги съдите в Страсбург примерно, както сега често постъпват по-наперените пубери.
Някога дистанцията между родители и деца беше драстична. Нямаше приятелство, нямаше взаимно обсъждане на всяко важно решение, нямаше допитване до мнението им. Имаше родителско решение и синовно изпълнение, Сега модерното възпитание, прилагано от повечето съвременни бащи и майки, е размило доста основни постулати на патриархалната семейна йерархия. И това дава воля на отрочето точно в момента, в който се опитвате да му говорите за стойностите в живота, да ви контрира: „Абе не ща акъл от тебе! Я се виж как се обличаш! А от музиката, която слушаш, направо ми се повръща! Хич не си в час с новия свят!“ Това е положението.
Хлапето е право за себе си, вие – за себе си
Дори някои по-меки натури и да не прибягват към чак такава остра конфронтация с родителите, разминаването е неизбежно. То си е природен закон и тук виновни няма. А за изглаждането на острите ръбове в отношенията всеки трябва да си търси пътечка – според собствените си разбирания и според характера на детето си.
Общовалидното е, че сблъсъкът и опитът за натиск обикновено дават точно обратен ефект. По-разумното е да се действа по утъпканата от повечето родители пътечка на диалога. Вярно, че това е по-изнервящо и изисква значително повече усилия. Но пък има шанс да доведе до някакъв резултат. Насилете се примерно да изслушате един път заедно с дъщеря си някой диск на любима нейна група. Приемете, че на нея това й харесва, но няма нужда да се преструвате, че и вие се прехласвате. Просто й разкрийте спомените си за собствената си младост и за тогавашното разминаване на вкусовете между вас и родителите ви.
Вместо да мърморите как ще си простуди
кръста с късите блузки и оголилите пъпчето панталони, разкажете й за едновремешните хайки срещу късите поли, широките панталони и дългите коси на учениците и как въпреки всичко героично сте зъзнели по зимните улици в миниполичка на отиване и на връщане от поредния „терен“…
Нека пубертетката ви усети кръговрата на живота. Това няма да я направи по-послушна, но ще я направи по-толерантна и ще събуди у нея желанието не само да се зъби, но и да проявява разбиране. Ако пък се дразните от приятелите, с които тя се събира, най-добре е да не давате воля на пристрастията си, а напротив – да я накарате да кани приятелите си у вас. Така хем всичко ще ви е „под око“, хем пък може постепенно да се убедите, че тайфата не е чак толкова хулиганска, колкото сте си въобразявали.
Е, нещата помежду ви няма да са както в ранното й детство, но всъщност е глупаво да искате това. Детето ви просто е пораснало. Приемете го като самостоятелна личност с право на избор в симпатиите. И положете усилия да го спечелите.
0 Коментара