Когато мисля за отглеждането на дете и силната връзка, която се изгражда през годините на грижа между него и родителите му, винаги се сещам за Малкият принц и неговата роза.
Какво я прави толкова специална за него, когато по света има милиони?
Грижата.
Малкият принц обича и се грижи за розата всеки ден – полива я, прави й заслони, изпълнява капризите й, познава характера й, следва навиците й… Така той се привързва.
Ние обичаме децата си по същата причина – защото често не спим или забравяме за себе си и своите потребности. Въобще, спираме да мислим за себе си, когато детето е болно или има температура. Така е всеки миг от появата на нашето дете – преодоляваме егото си, надскачаме се, изваждаме феноменалните си сили. Тази промяна калява най-силната позната връзка между хората – между родителите и детето. Има обаче една много специална родителска грижа, за която от няколко години се говори в обществото и за която много се апелира. Приемната грижа.
ВБългария 6 000 деца живеят в социални домове.
Замаскирани зад табелите „Дом за медико-социални грижи“, „Дом за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителски грижи“, „Домове за деца и младежи с умствена изостаналост“… те в своята същност са сиропиталища.
Причините родителите да се разделят с децата си са много – от смърт или болест, до бедност и липса на подкрепа. Всяка година 2000 деца отиват в домовете за изоставени хлапета до 3 години. 900 новородени директно се прехвърлят от родилните отделения направо в изолаторите на бебешките домове. Половината от изоставените български бебета не са цигански деца. Те са на българки, които са притиснати от обстоятелствата и на които никой отговорен не е подал ръка. През миналата година само 70 изоставени деца в домовете са пълни сираци.
Домовете за бебета са най-страшната гледка, която може да се открие пред човешкото око.
Особено пред онези, които са станали родители. Тези уж „грижовни“ институции приличат на болници, имат строг режим, малко медицински работници, които са облечени в бяло, здраво заключени врати и високи порти. Там хлапетата ядат, пишкат, спят, излизат навън, къпят се, играят… под час. Под режим. Под ритъм. Ритъм, който не позволява отклонение, защото рутината е важна. Тя е гаранция за реда и порядките. В домовете за изоставени бебета децата са сами. Дори рядко им се говори по име, защото е трудно да запомниш имената на толкова бебета, повечето от които идват и си отиват. Бебетата в домовете нямат дори тялото си – едни хора ги хранят, други ги къпят, трети ги обличат. Но никой не ги гледа как заспиват. Не им казва мили думи. Не ги целува за лека нощ. Това продължава години наред, може дори да се превърне в нечие детство.
В този момент на изключителна криза, самота и изолация,
детето обвинява себе си за случилото се
и изгражда саморазрушително поведение на недоверие, липса на лично достойнство и себеуважение, липса на положителни чувства към себе си и околните. Децата в рамките на сиропиталищата не са приятели – те са съперници за малкото внимание, което може да даде една лелка на двайсет деца в групата, съперници за храната и за дребните удоволствия. Децата в домовете са хищници за яденето, което никога не стига. То е единственото удоволствие в иначе напълно еднакво редуващите се дни.
Хлапетата са хищници за вниманието – гушкане, погалване, поглед.
Но тези мили жестове на лелите са привилегия само за любимците. Останалите вегетират.
Децата от сиропиталищата не плачат. Отдавна са разбрали, че няма смисъл –никой не ги успокоява, а рядко на някого му пука за болката им. По този начин хлапаците се научават, че не е важно да изразяват чувствата си. Изследвания на изоставени деца показват, че освен емоционално, следите от раздялата проличават ясно и в развитието на някои дялове на мозъка и мозъчната кора.
Щетите за обществото ни са много. Домовете се превръщат в инкубатори на гета – местата, в които отглеждаме много тъжни, самотни и несамостоятелни бъдещи граждани.
В развитите демокрации на Европа подобни домове отдавна са забравени, защото специалистите са осъзнали, че
институционалната грижа води до трайно умствено и физическо изоставяне на децата,
депресивност и физическо страдание. В Европа сиропиталищата са заменени от спешни центрове за настаняване, където бебетата могат да останат известно време с майките си или ако това е невъзможно – децата се настаняват при приемни родители.
В България приемната грижа съществува от 1997 г., но едва през последните години се развива широко. Приемната грижа у нас може да бъде професионална или доброволна и може да се изпълнява от всеки човек или семейство. Важно е да се докаже психическо и физическо здраве, сравнителна финансова независимост и добра мотивация за подкрепа, разбиране и съпричастност към дете в беда .
Приемните родители са на фронта, когато детето е изведено от семейството. На едно професионално приемно семейство, което е на заплата, може да се позвъни в 3 часа през нощта и веднага при него да бъде настанено дете, което е претърпяло загуба, намерено е на улицата или е изведено по спешност от родното си семейство. За съжаление обаче, в културата на нашия народ този тип родителска грижа е по-чужда, понякога е неразбираема – хем гледаш, лекуваш, храниш, гушкаш, приспиваш, успокояваш едно силно уплашено и наранено от изоставянето дете, водиш го на училище, хем за него си „Иво и Милена …”, „леля и чичо“. Приемните родители не са „мама и татко“ – нямат юридически права, дори не би трябвало да подписват ученическия бележник. И още нещо – освен детето, приемният родител приема и неговите нещастни и съсипани от мъка, бедност или болест биологични роднини, които имат право да го виждат, когато пожелаят. Това предполага
родителстване с изключително широки хоризонти
Най-големият проблем при настаняването на детето в приемно семейство е, че то е толкова уплашено и наранено, че в повечето случаи в началото решава да воюва с приемните си родители, отколкото да приеме техните семейни правила и ежедневие. Биологичните деца се превръщат в лесна мишена за съперничество.
Много са трудностите и предизвикателствата пред приемния родител и той трябва да е изключително добре подготвен за това, което го очаква. Задължително е неговото обучение преди настаняването на детето и близката му работа с психолог и терапевт. За моето семейство, в което са настанени две братчета, най-трудните моменти минаха. След четири години заедно ни предстои да решим как да узаконим „връзката” си. Решили сме, че осиновяването ще ни донесе спокойствие, сигурност за децата и ще ни улесни в постигането на общите мечти.
Аз стискам палци на всички приемни родители и желая смелост и чувство за хумор. Една приемна майка веднъж ми каза, че понякога “да обичаш със студено сърце” е най-доброто, което можеш да направиш за твоето приемно дете. Това означава да се посветиш, да съдействаш на хлапето да намери своите осиновители или да се върне при родните си майка и татко, когато това е в негов интерес. Защото е ценно да поставиш интереса на детето над своите чувства на привързаност и желание да си родител.
Ако искате да научите повече за приемната грижа от компетентни хора, обадете се на телефон 0700 188 22 (на цената на един градски разговор или според тарифния ви план).
0 Коментара