Това е първата любов на Мишо. Наричат я Ана. Те често са много нежни един към друг.Но това, което и двамата не знаят, е, че Мишо след 2 дни заминава. Премества се и вече няма да ходи в къщата на тагесмутер Карин, която ги гледа през деня, и даже няма да бъде в същия град.
Децата следват родителите си.
Поне докато не решат, че не им се иска. Но Мишо просто ще се качи в колата и ще мисли, че отиват до магазина или до езерото.А ще се окажат на летището. Но и там вече е ходил. И се е връщал. Така че ще си мисли, че отиват някъде за няколко дни – може би в снежната планина, може би до България.
Но после пак ще се върнат. И пак една сутрин ще се изкачи по стълбата на тагесмутер Карин. А през отворената врата и Карин в рамката й ще дочува гласа на Ана и на другите деца. И радостно ще забърза по стълбата.
Ана е същинска жена. В един миг го посреща много мило и му помага да си свали якето. А друг път не го поглежда и му казва сърдито: „Събуй си обувките!“ И макар че там има още три деца, те повечето време си играят двамата. Возят заедно количката с куклата на Ана. А после тя няма нищо против да играят заедно на трактори. Тя е четири месеца по-голяма от Мишо и от няколко дни вече ходи гордо без памперси.
Запознанството им започна преди 10 месеца. Почти на година, Мишо се оказа за първи път при Карин. Влезе и децата го заобиколиха, но едно по-едро момиченце го задърпа да си играят. Ама на него му омръзна да го бута и дърпа и се измъкна от ръцете й, отиде при Ана и я прегърна. Но го направи малко мечешки, защото още не бе свикнал. И тя падна, но само каза „Ай!“, без да се разплаче.
Тази снимка къса сърцата ни
Ние, разбира се, пренасяме върху нея нашите чувства. Отдавна знаем, че всичко от тази „опера“ е много преходно. Но ни се струва, че не трябва да ги разделяме, че трябва да сложим снимката на стената, да разменим адресите, да оставим послание, та тези две деца да могат някак в бъдеще да си пишат и да се срещнат. Да запечатаме тези истински чувства във времето.
Разпратих снимката на близки и приятели по интернет. И всички веднага ми отговориха:
Тя май разбира, че го губи!
Виж само как гледат.
Погледни му ръцете!
А нейните.
Виж, как я закриля!
Тя колко е всеотдайна!
Куфарите на Мишо от няколко дни са готови и са в хола. Днес той пак си играе с Ана. Може би и утре ще е там за последен път. Ще се разделят, разбира се. Кой не се разделя. И навярно нищо няма да помнят. Но дали и като големи ще могат да запазят в себе той – силата, тя – готовността, предаността и нежността и да ги подаряват на други, които ще ги заслужават? Дали ще ги носят до късно?
Дори и това май зависи от мама и тате на Мишо, и от мама и тате на Ана, Мария, Вивиана или която и да е тя, която той ще ни покаже след двайсет години. Така е трудно да знаеш колко много неща зависят от теб.
0 Коментара