Пиша този текст с уговорката, че това е родителски, а не майчински текст. Нека оставим схващането, че бебетата са предимно в сферата на компетентност на майките, там, където му е мястото – в културното и хуманитарното средновековие на зрелия социализъм.

Така. Въпреки че дихотомните чувства са в основата на човешкия експириънс, мисля, че има едно особено усещане на едновременно изпитвано облекчение и чувство за вина, което е прерогатив на родителите. За краткия си родителски стаж никога не съм го изпитвала по-интензивно от деня, в който заведох дъщеря си на детска градина… и я оставих там. Подозирам, че рядко ще имам възможността да се почувствам по-лоша майка и… по-свободен човек. Внезапно осъзнах, че за трите години, откакто се е родило безценното ми съкровище, а това прави точно 3х365х24 = двадесет и шест хиляди двеста и осемдесет часа (!), не съм имала и 2 (два!) безотчетни часа. Непрекъснато някой някъде за нещо ме чакаше.

Ако не бързах за работа, бързах към къщи

Спомних си откога не сме ходили на кино, за театър да не говорим, но за сметка на това колко часа сме прекарали „на площадката при слона”. Осъзнах откога не съм виждала приятелите си, които нямат деца, и как с другите съм си говорила само за децата. За развитието на децата, за потребностите на децата, за успехите на децата, за магариите на децата, за болестите на децата… Времево-пространственият континуум – такъв, какъвто го познавах – внезапно рухна. Не бързах за никъде. Дори нямах представа какво да правя със себе си през тези 4 часа. Или всъщност имах твърде много идеи. И тъй като през онзи първи ден бях твърде объркана от внезапно открилите се пред мен възможности, се прибрах вкъщи, изключих телефона и прочетох на един дъх 200 страници. После обаче отидох да си взема детето почти на бегом.

В този ден в главата ми се зароди еретичната мисъл, че и родителите са хора…

Признавам: не се обадих в градината, за да попитам дали плаче

– нито тогава, нито по-късно. Да не си помислите, че не съм се тревожила. Тревожех се, разбира се. Но също така ясно съзнавах, че психическото оцеляване на всички в семейството зависи от успешната й адаптация в живота извън дома. Кой знае защо нещо в мен беше убедено, че колкото по-малко се намесвам в този процес, толкова по-леко ще протече той. Баща й с умиление споделяше как сутрин тъжно, но примирено влиза в групата. Когато вечер ми беше сърдита и регресираше, говорейки „на бебешки”, уважавах и разбирах чувствата й, но не се паникьосвах. Така минаха две седмици и новата ситуация се превърна в новото ни статукво.

Не пиша това, за да дразня привържениците на привързаното родителство,

бабите и всякакви други екстремисти в сферата на детегледането

Пиша го, защото смятам, че текстове за родителската вина, родителската отговорност, родителската тегоба има много. Има и много за неземното щастие да си родител, някои искрени, други поукрасени. Има твърде малко за това, което остава от нас, след като станем родители. Но така или иначе, в господстващата парадигма човекът, сдобил се с дете, автоматично се лишава (къде доброволно, къде бива лишен) от всички останали социални роли. А аз силно вярвам, че за всяко нещо си има време. Има време да си крепостен селянин – естествено продължение на детето си, подчинено на неговите потребности и желания, има време и да си всичко останало. И ако изпуснете момента на прехода, може да изпаднете в неловката ситуация да обяснявате на дребосъка с налуден блясък в погледа и истерична нотка в гласа: „Ти не разбираш ли, че и аз имам човешки права?!”. А детето не е виновно. То просто се простира според чергата. И ако не му покажете недвусмислено и своевременно, че „и аз съм човек”, твърде късно (и болезнено) ще проумее, че Вселената не се върти около него.

А какво все пак означава да си човек?

Спомняте ли си онова далечно време, когато никой не зависеше от вас? Когато можехте да окъснеете някъде, просто защото така ви харесва и никой не настояваше да се приберете, за да му прочетете приказка за лека нощ? Когато можехте да отидете на представяне на книга, без скъпоценното ви съкровище да започне да се търкаля по подиума и да издава звуци на блъскащи се колички? Когато колегите не ви гледаха накриво, защото детето ви кара втора гнойна ангина за три седмици и пак излизате в болнични? Когато правехте нещата, които обичате, и не изпитвахте никакви скрупули, че лишавате някой друг от нещо, което той обича? А когато в събота си спяхте блажено до 11 и цял ден прекарвахте с книжка в леглото?

Е, никога вече няма да е същото.

Поне не през следващите 12-13 години. През това време ще бъдете (не непременно в тази последователност) млекоцентрала, медицинска сестра, помощник-учител, треньор по плуване, звероукротител, шофьор, приятел, неприятел, ходещо портмоне, готвач, чистач, кукловод, разказвач на приказки, на-ръба-на-нервна-криза…

От родителите се очаква всеотдайност до степен на себеотрицание. Затова всичко, което предприемаме в защита на човека в себе си, се гледа с леко неодобрение в най-добрия случай, или става предмет на остракиращ публичен дебат – в най-лошия. Отиваш с децата на ресторант, защото и ти си човек – а децата ти се държат като… деца. Кофти. Като си решил да се размножаваш, стой си вкъщи. Пращаш си детето на градина, за да можеш да се реализираш професионално? Лошо.

„Детската градина е институция за деца, лишени от родителски грижи”,

казва една позната майка, която си хоумскулва нейните.

И все пак, и все пак… когато на трети септември оставих дъщеря си в градината и си тръгнах с онова налудничаво дихотомно чувство… разбрах, че там някъде до родителя в мен още съществува човекът. Алтер его-то, който обича да чете, да общува, да остава извънредно след работа, да спи до обяд, да шие играчки, да пише текстове…

…то си пое дълбоко въздух и се гмурна в живота на не-родителя. Тези два часа дневно, които гарантират психичното здраве на всички в семейството. А инвестицията си струва. Онзи ден, след две седмици зимна ваканция, детето попита кога ще ходи пак на детска градина, там било хубаво. Защото вече е разбрало, че и то е човек. Че има право на пространство, приятели и интереси, които нямат нищо общо с родителите му.

И както често става в живота, иронията не закъснява. Аз пак съм бременна.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара